Решение № 638 от 05.06.2023, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 638 гр. П., 05.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ненка Цветанкова при участието на секретаря Наталия Димитрова като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело № 20225220103965 по описа за 2022 година

Производството е образувано по повод искова молба от С. П. П., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „К. Ч.“ №30, ет.2, ап.3 чрез пълномощника – адв. Д. М. от САК против „П.К.

Б.“ ЕООД, с ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. С., р-н „С.“, ж.к. М., бул. „Б.“ №49, бл.53Е, вх.В, ет.7, представлявано от С. Н. Н..

Ищцата твърди, че е сключила с ответника договор за паричен заем №40009116352, по силата на който ответникът й е предоставил в заем сумата от 200 лв., а ищцата се е задължила да го погаси за срок от 7 месеца, с размер на погасителната вноска 32,22 лв. при ГПР в размер на 46,92 % и ГЛП в размер на 40,70 %, общо дължима сума по договора в размер на 225,54 лв. Сочи, че на страница втора от договора било посочено, че потребителят поискал и закупил допълнителна услуга „Фаст“ срещу заплащане на възнаграждение в размер на 70 лв. и на допълнителна услуга „Флекси“ срещу заплащане на възнаграждение в размер на 90 лв. След включване на двете суми възнаграждения за допълнителните услуги, ищцата е следвало да заплати по процесния договор общо сума в размер на 385,54 лв., от които 200 лв. главница, 25,54 лв. договорна лихва и 160 лв. възнаграждения за допълнителни услуги, при което възнаграждението на кредитора от допълнителните услуги е в размер по-голям от възнаграждението за основната дейност.

Твърди нищожност на договора за кредит на основание чл.11, ал.1, т.10 във връзка с чл.22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по кредита. В тази връзка сочи, че липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което противоречи на императивните изисквания на чл.19, ал.1 във връзка с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 от ЗПК. Твърди, че в договора единствено е посочен ГЛП, без 1 да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Посочените в съдържанието на договора такси и разходи водели до различен размер на ГПР от посочения.

Твърди, че посоченият в договора размер на ГПР многократно надвишава максимално допустимия предвид сумата, начислена от кредитора. Счита се, че макар и записани като доброволен пакет, реално услугите „Фаст“ и „Флекси“ били необходими условия за отпускане на кредита и били изначално известни на кредитора, поради което е следвало да бъдат включени в ГПР. Видно от погасителния план, кредитът бил за срок от 15.05.2022 г. до 15.11.2022 г., за който период ищцата следвало да върне общо сумата в размер на 385,54 лв., което при съответни изчисления обосновавало ГЛП в размер на 236,80%, а ГПР 768,14%.

Допълнителната услуга „Фаст“ била свързана с отпускането, усвояването и управлението на заема, като същата гарантирала на потребителя приоритетно разглеждане и становище по отпускане на кредита, т. е. гарантирало се преимуществено разглеждане на кредита пред другите клиенти, които не били закупили тази услуга. Счита, че така формулираната клаузата имала за цел заобикаляне на императивни правни норми - тези на ЗПК.

Сочи, че е допуснато нарушение на чл.19, ал.1 във връзка с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в ГПР не били включени разходите за заплащане на „допълнителна услуга“, която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. В тази връзка сочи, че е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР.

Счита, че клаузите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, както изисква чл.147, ал.1 от ЗЗП и не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

На следващо място се позовава на нищожността на отделните клаузи от договора на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави и на основание чл.146 от ЗЗП поради неравноправност.

Твръди, че услугите „Фаст“ и „Флекси“ не са изпълнявани от ответното дружество.

Съгласно чл. 21 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на закона, е нищожна. Посочва, че съгласно чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси за допълнителни услуги, но с ал.2 на разпоредбата е въведена забрана да се начисляват такси и комисионни, свързани с действия по усвояване и управление на кредита. Сочи, че процесните клаузи от договора са в противоречие с императивното правило на чл.10а, ал. 2 от ЗПК.

Моли съда да се произнесе относно нищожността на договора в мотивите на решението.

По наведените твърдения се иска от съда да постанови решение, с което да 2 провъзгласи нищожността на клаузата от договор за потребителски кредит №40009116352, сключен между ищцата и ответника, предвиждаща заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 70 лв.; да провъзгласи нищожността на клаузата от договор за потребителски кредит №40009116352, сключен между ищцата и ответника, предвиждаща заплащане на възнаграждение за допълнителниа услуга "Флекси" в размер на 90 лв.; ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата в размер на 50 лева /частичен от 160 лева/, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит №40009116352, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.

Претендират се сторените по делото разноски.

В проведеното съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща процесуален представител. Депозира молба, чрез пълномощника си адвокат Д. М. от САК, с която моли съда да уважи исковата претенция в цялост. Не сочи доказателства.

На основание чл. 214 от ГПК по искане на ищцата съдът е допуснал изменение на иска чрез увеличаване размера на претенцията, като искът се счита предявен за сумата от 92,18 лв.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът чрез процесуалния си представител – юрисконсулт К. Милчева, депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на исковата претенция.

Не оспорва, че ответното дружество е било в договорни отношения с ищцата по силата на сключения между страните договор за кредит № 40009116352 от дата 20.04.2022 г.

Сочи, че договорът отговаря на специалните изисквания на Закона за потребителския кредит за действителност на договора. Счита за неоснователно твърдението в ИМ, че процесният договор е недействителен на основание чл.22 от ЗПК. От съдържанието на договора можело да се установи, че същият е действителен, не противоречи на императивни норми на закона и не съдържа нищожни клаузи. ДПК бил сключен при спазване на разпоредбите на ЗПК, което се установявало по недвусмислен начин от уговорените между страните разпоредби. Посочва, че в чл.4 и чл.5 от Общите условия ясно и недвусмислено било посочено какво представлява договорното възнаграждение по кредита, какви са условията за прилагане на договорения лихвен процент и как е изчислен ГПР. Това доказвало, че необходимото съдържание за действителността на процесния договор съгласно разпоредбите на чл.10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК се съдържа в него, поради което същият е действителен.

По отношение твърденията на ищцата за противоречие на договора с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, посочва, че тези твърдения дори и да се приемат за правилни, това не би довело до недействителност на процесния договор, тъй като подобно изискване за посочване на методика за изчисляване на ГПР се отнася за референтния лихвен процент, докато в процесния договор е договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, както и годишният процент на разходите е фиксиран като абсолютна процентна стойност - 46.92 3

%. В тази връзка изискването в ЗПК за посочване на методика за изчисляване на начина на формиране на ГПР не е приложимо в настоящия случай.

Посочва, че в разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, както и че ГПР по кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В чл. 5.2.2 от Общите условия било посочено, че първоначалното изчисление на ГПР по договора се прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. Счита, че доводите за относимост на Решение по дело С-448/2017 г. на СЕС към настоящия случай не могат да бъдат споделени и отнесени за настоящия казус. Сочи, че за да изпълни задължението си за информиране на потребителя, кредиторът е достатъчно да посочи в договора ГПР в проценти и общата дължима по договора сума - сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (§ 1, т. 2 от ДР на ЗПК), без да е необходимо да бъдат сочени конкретните компоненти. Това посочване било достатъчно, за да гарантира информираността на потребителя за това колко ще заплати за услугата през срока на действие на договора и възможността да извърши преценка на цената.

Сочи, че преценката на възможността за въвеждане в заблуждение законодателят изисква да се направи спрямо средния потребител (чл. 68г, ал. 1 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП), който е сравнително добре информиран и сравнително наблюдателен и предпазлив, като отчита обществените, културни и лингвистични фактори, които се тълкуват от Съда на Европейския съюз. В тази връзка твърди, че именно към средния потребител ответното дружество е насочило своите усилия, като предоставя изчерпателна информация за своите продукти и за начина на кандидатстване по общодостъпните канали.

За неоснователни счита твърденията на ищцата, че уговореното възнаграждение по предоставените допълнителни услуги е следвало да бъде включено в размера на ГПР, като невключването му представлявало нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и водело до заблуждение на потребителя за действителния размер на ГПР. В тази връзка излага, че в Общите условия към договора изрично е посочено, че изборът и закупуването на допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита.

Допълнителните услуги, уговорени между страните по договора за кредит, представлявали услуги, предлагани само от конкретния кредитор и не следвало възнаграждението им да се включва при изчисляване на ГПР, именно защото би въвело в заблуждение потребителя относно разхода по кредита. Всеки кредитор предлагал различни преференции, опции и услуги на клиентите си и те не са включени в ГПР по същите съображения. В обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива 4 допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит, какъвто настоящият случай не е. Тоест дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължало от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, при което не представлявало разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, т.е. възнаграждението за закупени допълнителни услуги не следвало да бъде включвано в изчисляването на ГПР. Счита, че дори да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит.