Решение № 236 от 10.11.2025, Районен съд - Павликени

РЕШЕНИЕ

№ 236 гр. Павликени, 10.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, II СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РУМЕНА ФОТИ при участието на секретаря Митко Михайлов като разгледа докладваното от РУМЕНА ФОТИ Гражданско дело №

20254140100360 по описа за 2025 година

И за да се произнесе взе предвид следното:

„Макроадванс“ АД, с ЕИК ***, е предявило против Д. И. Г. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2000 лв., представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит, № ***/10.05.2024 г., ведно със законната лихва за периода от 13.03.2025 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 156,46 лв. за периода от 10.05.2024 г. до 10.09.2024 г., лихва за забава в размер на 26,45 лв. за периода от 05.02.2025 г. до 13.03.2025 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.03.2025 г. по ч.гр.д. № ***/2025 г. по описа на РС – П.

Ищецът твърди, че вземането му произтича от сключен между страните Договор за потребителски кредит № ***/10.05.2024 г., по силата на който е предоставил на ответника сума в размер на 2000 лева, като последният се е задължил да я върне, заедно с дължимите лихви, в срок и при условия, уговорени в същия договор. Поддържа, че ответникът не е погасил задълженията си по договора, поради което е отправил искане към съда за установяване дължимостта им. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, съдържащ подробни съображения относно действителността на договора. Ответницата оспорва като нищожни клаузи от договора, предвиждащи задължение за обезпечаване на вземанията на кредитора и начислените в следствие на неизпълнението на това задължение неустойки.

Поддържа,че ГПР е формиран неточно. Моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните изводи:

Страните не спорят, а и от приложения по делото Договор за потребителски кредит № ***/10.05.2024 г. се установява, че на Д. Г. е предоставена сумата от 2000 лева със задължение да я върне на 4 месечни погасителни вноски, при фиксиран лихвен процент 41,00 %, ГПР 49,65 %.

От съдържанието на коментирания договор и по-конкретно клаузата на чл. 20, ал. 1 1 установява наличие на договорка задълженията по договора да бъдат обезпечени с поръчител - физическо лице, което да отговаря на следните условия: да реализира осигурителен доход над 1400 лева; да не е кредитополучател по други договори за кредит с кедитодателя; да няма кредити към банки или други финансови институции с класификация, различна от редовен, както и да работи по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател. Въведено е задължение договорът за поръчителство да бъде сключен в срок от 3 дни от сключване на договора за кредит. Клаузата на чл. 10, ал. 1 от Договора предвижда, че за неизпълнението на задължението за обезпечаване на кредита с поръчител, отговарящ на условията, посочени по-горе кредитополучателят дължи неустойка в размер на 17,40 лева плюс 0,262 % от усвоения размер на кредита и която неустойка е дължима за всеки следващ ден, през който кредитът не е обезпечен. Тази сума се разпределя на равни части с погасителните вноски (чл. 6, ал. 1 от Договора) като видно от погасителния план към Договора, размерът на погасителната вноска с добавена неустойка възлиза на 696,32 лева.

Настоящият състав на съда намира клаузите на Договор за кредит, предписващи начисляването на неустойка за нищожни, поради следното:

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените в съдебната практика критерии съдът намира, че уговорената в чл. 13, ал. 5 от договора неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

На първо място, задължението за оценка на кредитоспособността на заемателя съгласно чл. 16 ЗПК е на кредитора /заемодател/. Именно въз основа на изисканите от 2 кредитора данни последният извършва преценка дали да предостави искания заем, или да откаже предоставянето му като уведоми заемополучателя /чл. 18, ал. 1 ЗПК/, както и определя конкретните параметри на заема и евентуалните обезпечения, чието предоставяне е необходимо за гарантиране на неговите интереси. Рискът от неизвършването или неправилното извършване на оценката е за кредитора и същият не може да се освободи от него, като вмени на заемополучателяпотребител общо /бланкетно/ задължение за осигуряване на обезпечение, скрепено с компенсаторна неустойка в размер на около 1/3 от предоставената по договора сума.

По-натам основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В конкретната хипотеза с клаузата на чл. 10 от договора е уговорено заплащането от страна на потребителя на компенсаторна неустойка за договорно неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в 3-дневен срок от усвояване на сумата, да представи обезпечение за кредитора. Начинът по който е уговорена неустойката сочи, че потребителят всякога ще дължи неустойка, ако в 3-дневния срок от усвояване на сумата, не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.

Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той да получава в срок плащания на главницата и възнаграждението за ползване на заетия ресурс, той ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е без значение обстоятелството, дали в конкретния случай ищецът е била изправна страна по договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора.

Клаузата на чл. 10 в договора за потребителски кредит е и неравноправна поради това, че няма данни да е индивидуално уговорена - аргумент от чл. 146, ал. 2 от ЗЗП и сама по себе си води до значително неравенство в правата и задълженията на двете страни. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. Едновременно с това разпоредбата на чл. 10 от договора за кредит е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, тъй като неравноправно се третира икономически по - слабата страна в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.

Освен изложеното заплащането на неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение има характер на допълнителна услуга, произтичаща от договора за кредит - разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. С предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора възможност, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК и следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,65 % годишно. При 3 това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.

В процесния случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл.

26, ал. 4 ЗЗД от императивни правила, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици.