Решение № 280 от 16.04.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 280 гр. гр. Хасково, 16.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минчо К. Димитров при участието на секретаря Милена Д. Борисова като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело № 20245640102979 по описа за 2024 година

Предявена е искова молба от З. С. И., ЕГН:**********, с настоящ адрес: гр. Хасково, ********* съдебен адрес: гр.София, район Средец, ж.к.“Яворов“, ул.“Хан Омуртаг“ № 74, ет.1, ап.1, чрез адв. А.Д. от САК, против „Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, представлявано от В.М.И. – управител, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 01.12.2023г. между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем № 746219.

Съгласно чл.3 от договора, условията по същия били следните: размер на отпуснатия заем: 2000 лева; Размер на погасителната вноска: 440,83 лв.; Ден на плащане: 1-о число; Вид вноска: месечна; Годишен процент на разходите на заема: 48,205 %; Брой вноски: 5; Месечен лихвен процент: 3.330%; Дата на първо плащане: 01/01/2024г.; Обезпечение: посочено в чл.6; Дата на последно плащане: 01/05/2024 г.; Обща сума за плащане: 2 204,17 лева. Съгласно чл. 6 от договора страните се съгласили същият да бъде обезпечен с някое от посочените в него обезпечения, отговарящи на определените условия.

Съгласно чл. 8 от договора с подписването му, заемателят декларирал, че му е 1 известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 от договора в тридневен от сключването му или представеното обезпечение, не отговаря на условията, посочени в чл. 10. ал. 2. т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, той дължал на заемодателя неустойка в размер на 715,83 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Погасителен план към договора за заем. Твърди се, че до момента ищцата заплатила общо сумата от 2 929,83 лева по договора за кредит. Тя поддържа, че така сключения договор за паричен заем е недействителен на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Според нея, тя имала качеството „потребител“, поради което бил приложим ЗПК. Счита, че процесният договор е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради неправилно посочване в него на ГПР.

Клаузата на чл. 8 от договора във връзка с чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4, възлагала в тежест на ищцата в тридневен срок от сключването на договора да предостави на ответника обезпечение под формата на изброените в договора, като по съществото си тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и напрактика не се предоставял избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Поставените с посочената клауза изисквания били неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер. Така, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати. Същевременно, кредиторът не бил включил неустойката към договорната лихва и към ГПР, с което се целяло заобиколаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това се потвърждавало и от факта, че кредиторът изначално разсрочвал вземането за неустойка, очаквайки че длъжникът не може да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Така, вземането за неустойка напрактика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено в ГПР. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и напрактика той нямал информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.

Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Невключването на подобна клауза в ГПР било в разрез с изискването на чл. 11, ал.1 т. 10 от ЗПК, тъй като напрактика не бил посочен верният ГПР в ДПК. Подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените проценти. Доколкото никъде в процесния договор не било посочено кои разходи го формират, според ищцата било налице нарушение по чл.22, вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Посочването в договора за 2 кредит на по-нисък от действителния ГПР пък представлявало предоставяне на невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. На следващо място се излагат съображения за нищожност на клаузата на чл.8 от договора.

Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция в двоен размер на дължимата по договора сума съдържало множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят, напрактика правели задължението неизпълнимо.

При това положение и предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извода, че тя водела единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции. Освен това, непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл.8 от Договора била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, съобразно възприетото в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС становище, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция, но така, както била уговорена в случая, тя била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка представлявал 35,8 % от общо дължимата сума, като изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, потребителят ще дължи главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер.

Такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции. Според ищцата, основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер. Тя 3 нарушавала принципа на справедливост и не държала сметка за реалните вреди от неизпълнението. Допълнителен аргумент за нищожността на тази клауза се извеждал и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е финансова институция. Клаузата, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта на Директивата и напрактика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест - опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала, а целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника - първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му - да се отпусне кредит, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало че чл.8 от Договора бил недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 8, пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК. Сочи се, че освен за прогласяване недействителността на договора с исковата молба се претендирало и връщане на даденото по него. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлизала на 2000 лв. и тъй като ищцата заплатила към момента на предявяване на иска сума в размер на 2929,83 лева, при условие, че процесният договор за потребителски кредит бил недействителен, ищцата била надплатила 929,83 лева по него, а съгласно чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД, който е получил нещо без основание, бил длъжен да го върне. Предвид изложеното, ищцата иска съдът да постанови решение, с което да прогласи сключения с ответника Договор за паричен заем № 746219 от 01.12.2023г. за недействителен на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК, както и да осъди ответника да й заплати сумата от 929,83 лева, като недължимо платена на ответника по процесния договор за паричен заем, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Претендира направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът в срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е депозирал отговор на 4 исковата молба, с който оспорва исковата молба. Поддържа се в отговора, че ищцата като кредитополучател е сключила с ответното дружеството договор за паричен заем №746219 на 01.12.2023г. при общи условия, като и че на същата е била предоставена съответна информация в стандартния европейски формуляр, с която заемателката се запознала предварително, което било отразено и в молбата за заем. Договорената сума от 2000 лева била получена в брой от нея, за което подписала РКО от 01.12.2023г. По договора били извършени 6 броя плащания от страна на ищцата на обща стойност 2 929,83 лева, с което задълженията й по договора били погасени. Според ответника, всички изложени от ищцата доводи, касаещи недействителността на процесния договор били неоснователни и необосновани, като от своя страна излага съображения за липса на нарушения на посочените законови разпоредби от ЗПК и на правото на ЕС. Размера на ГПР бил посочен както в самия договор, така и в СЕФ. Размерът му бил изчислен според законовите разпоредби и в чл. 3.3. от договора било ясно и разбираемо посочено как същият е изчислен. Съгласно чл.19 ал.3 т.1 ЗПК размерът на неустойката не следвало да бъде включен при изчисление на ГПР, доколкото същата била дължима при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.

Същата нямала характер на лихва, такса или друг разход по кредита. В СЕФ и договора се съдържала информация и относно лихвеният процент по заема, който бил определен като фиксиран. Размерът на ГПР не противоречал на добрите нрави, тъй като бил съобразен със законовото ограничение по чл.19 ал.4 ЗПК и не надхвърлял петкратния размер на законната лихва към момента на сключване на договора. Изложено е , че при сключване на договора страните действали в рамките на свободата на договаряне, поради което размерът на неустойката бил съгласуван между страните, кредитополучателят бил информиран предварително относно същия, условията и начина на заплащането й. Същата имала обезпечителна и обезщетителна функция и представлявала разход, който заемополучателят следвало да заплати при неизпълнение на задължението си за представяне на надлежно обезпечение по него. Твърди се, че клаузата на чл.8 от процесния договор е индивидуално уговорена с кредитополучателя. Договорът отговарял на всички изисквания на ЗПК. Правата и интересите на кредитополучателя не били нарушени, тъй като последният бил наясно с размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съответно сумата за усвояване на кредита и лихвения процент. Към момента на сключване на договора кредитополучателят бил съгласен с тази неустойка и изразил тази си воля посредством подписване на договора. Излагат се съображения и за липса на накърняване на добрите нрави. По подробно изложените в отговора съображения, се иска от съда да постанови решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани, както и да 5 бъдат присъдени в полза на ответника направените по делото разноски.