Решение № 209 от 09.06.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 209 гр. Русе, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Велкова

Членове:

Силвия Павлова

Татяна Черкезова при участието на секретаря Билген Байдинова като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело № 20264500500305 по описа за 2026 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 203374133 със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“ №81В против решение №226/19.02.2026 г., постановено по гр.д. № 566/2024 г. по описа на РС – Русе, с което е отхвърлил предявеният против Б. Е. Н. иск за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение с правно основание чл.422 от ГПК. Твърди се, че решението е неправилно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост по съображенията, изложени в жалбата.

Претендира отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът бъде уважен, както и присъждане на направените разноски за производството.

Ответникът по жалбата Б. Е. Н. чрез назначения от съда особен представител адв. И. Д. от АК - Русе не е подал отговор по реда на чл.263 от ГПК. В съдебно заседание особеният представител изразява становище за неоснователност на жалбата и иска обжалваното решение да бъде потвърдено.

След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в законоустановения срок и 1 срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Производството по делото е образувано по предявения от жалбоподателя против Б. Е.

Н. иск с правно основание чл.422 от ГПК – за установяване на вземане в размер на 750 лв. – главница, 382.40 лв. – възнаграждение по договор за поръчителство, 59 лв.- договорна лихва и 400.73 лв. – мораторна лихва по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№705/2024 г. по описа на Русенския районен съд.

От събраните по делото доказателства е установено, че в полза на жалбоподателя е издадена заповед за изпълнение по приложеното ч.гр.д.№ 505/2024 г. по описа на РРС срещу длъжника Б. Е. Н. за сумите, както следва: 750 лв. – главница, 382.40 лв. – възнаграждение по договор за поръчителство, 59 лв.- договорна лихва и 400.73 лв. – мораторна лихва.

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване на вземането си. Искът е предявен в законоустановения срок.

Установено е също, че на 29.10.2018 г. „Кредисимо“ АД – гр.София от една страна и от друга- Б. Е. Н. сключват договор за потребителски кредит №1157566, по силата на който „Кредисимо“ АД предоставя на Н. кредит в размер на 750 лв. за срок от пет месеца и размер на месечна вноска- 161.80 лв. при лихвен процент: 30.93 % и ГПР- 50 %, общ размер на дължимите плащания- 809 лв. В приложение №1 към договора са посочени параметрите му, както и погасителния план.

В чл.4 от договора е посочено, че срок до 48 часа кредитополучателят се задължава да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „Кредисимо“ юридическо лице.

На същата дата - 29.10.2018 г. е сключен договор за поръчителство между и „Ай Тръст“ ЕООД и Б. Н., по силата на който поръчителят ще отговаря пред „Кредисимо“ АД като кредитополучател за изпълнение на задълженията по договор за потребителски кредит за връщане на сумата от 750 лв, определената възнаградителна лихва, плащането на всички дължими от потребителя разноски във връзка със сключването и изпълнението на договора за потребителски кредит, както и на лихва за забава при забава на плащането на което и да е от изискуемите парични задължения на потребителя. В чл.4 от договора за поръчителство е уговорено възнаграждение за поръчителя за изпълнение на задълженията му по договора, както правото да иска възстановяване на заплатените от него на кредитора суми. Дължимото възнаграждение на поръчителя, съгласно приложение 1 към договора е в размер на 76.49 лв на месец за периода на действие на договора за кредит. Заплащането на това възнаграждение се дължи на датата на падежа на съответното плащане по кредита. На същата дата между „Кредисимо“ АД и „Ай Тръст“ ЕООД е сключен договор за поръчителство във връзка с горепосочените договори.

На 02.03.2021 г. между „Кредисимо“ ЕАД в качеството на цедент 1, „Ай Тръст“ ЕООД в качеството на цедент 2 и “АПС Бета България“ ЕООД в качеството на цесионер е сключен 2 договор за продажба и прехвърляне на вземания / цесия/, по силата на който договор цедент 1 и цедент 2 прехвърлят вземанията си, които имат, конкретизирани в приложение №1 към договора. В предмета на договора за цесия е и вземането към длъжника Б. Н.. Съгласно уговореното в чл. 15 от договор за потребителски кредит и чл.14 от договор за поръчителство всички уведомления и изявления на страните във връзка с договорите, следва да бъдат доставяни на адреса на потребителя, посочен в договора, както и доставяни по електронен път на електронна поща, посочена в договора.

Независимо от твърденията на цесионера „АПС Бета България“ ЕООД, че е уведомил длъжника за цесията по електронен път, такива доказателства по делото не са представени.

В практиката на ВКС, намерила израз в решение №3 от 16.04.2014г. на ВКС по т.д.

№1711/2013г., I т.о., ТК, решение №78 от 9.07.2014г. на ВКС по т.д. №2352/2013г., II т.о., ТК, решение №123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г., II т.о., ТК и др. се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99 ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99 ал.4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.235 ал.3 от ГПК.

Допустимо е цедентът да упълномощи цесионера да съобщи извършената цесия на длъжника /решение №137 от 2.06.2015г. на ВКС по гр.д. №5759/2014г., III г. о., решение №156 от 30.11.2015г. на ВКС по т.д. №2639/2014г., ІІ т. о. и др/.

В настоящият случай е налице упълномощаване на цесионера с права да съобщи на длъжика за цесията, поради което факта на получаването на исковата молба от назначения на ответника особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК, цесията се счита за надлежно е съобщена. В този смисъл е и съдебната практика- решение №198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г. Посоченото решение касае съобщение за предсрочна изискуемост по договор за кредит, но по аналогия следва да се приеме, че намира приложение и при съобщаване на цесия чрез особен представител на длъжник по договор за потребителски кредит.

С оглед на изложеното, неправилен е изводът на първоинстанционният съд, че длъжникът не е обвързан от договора за цесия и неправилно искът за установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение е отхвърлен на това основание.

Договорът за цесия поражда правно действие спрямо длъжника, поради което жалбоподателят е установил активната си материално правна легитимация по иска.

Вземането произтича от договор за потребителски кредит, поради което съдът на основание чл.7, ал.3 от ГПК следи за наличието на неравноправни клаузи в договора, както и за съответствието му с императивните норми на ЗПК и ЗЗП.

В настоящият случай въззивният съд счита, че договорът за потребителски кредит, сключен с Б. Н. е недействителен като противоречащ на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, 3 ал.1, т. 7- 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК. В договора не е посочен коректно размерът на ГПР, което е нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е недействителен.

Отпуснатият кредит е в размер на 750 лв., платим на пет месечни вноски, посочени в Приложение № 1. Посоченият ГПР е 50%. В него обаче не е включено възнаграждението на поръчителя, което съгласно Приложение № 1 към договор за предоставяне на поръчителство е в размер на 76.49 лв. за всеки месец за периода на действие на договора за кредит.

Следователно посоченият в договора ГПР очевидно не отговаря на действителния, който би се получил при съобразяване на всички възнаградителни плащания. Според чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посоченият в договора ГПР е неверен. В договора и в общите условия не е уредено от какви компоненти е съставен ГПР. Договорът за предоставяне на поръчителство заобикаля изискванията на ЗПК, поради което също е недействителен на основание чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 21 от ЗПК. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл обвързването на възможността за отпускане на кредит с възмезден договор за поръчителство, сключен със свързано с кредитора лице, прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция за оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, за което на кредитора не се дължат такси на основание чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и има за последица допълнително увеличаване на размера на задълженията. Уговорката за дължимо възнаграждение на поръчител - юридическо лице, което е предварително одобрено от кредитора и което се явява свързано с него лице, сочи, че на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално договаряне, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца.

С оглед на изложеното въззивният съд приема, че договорът за кредит е недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, поради което следва да се приложи санкцията, регламентирана в чл.23 от ЗПК - потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради това длъжникът дължи връщане само на главницата в размер на 750 лв., но не дължи претендираните договорна и мораторна лихва, както и възнаграждението по договора за поръчителство.

Въззивният съд намира, че е установено вземането на „АПС Бета България“ ЕООД за главница от 750 лв. по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №705/2024 г. по описа на Русенския районен съд, до която сума предявеният иск е основателен и доказан и следва да бъде уважен. В тази част обжалваното решение е 4 неправилно и следва да се отмени като вместо него се постанови ново решение, с което искът бъде уважен.

В останалата част - за сумата от 382.40 лв. , предсатвялаща възнаграждение по договор за поръчителство, както и за договорна лихва в размер на 59 лв. и за мораторна лихва в размер на 400.73 лв. искът е неоснователен. В тази част решението е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.

Ответникът по иска дължи разноските в заповедното производство представляващи в общ размер на 63.91 евро /125 лв./, представляващи дължимата държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

С оглед изхода на спора за първоинстанционното производство ответникът следва да заплати на жалбоподателя разноски в размер на 160.55 евро /314 лв./ съобразно уважената част от исковата претенция. В полза на жалбоподателят следва да се присъдят и разноски за въззивното производство в размер 38.35 евро.

Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване- чл.280, ал.3 от ГПК.