Решение № 6321 от 29.08.2019, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.София, 29.08.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева мл.с. Боряна Петрова при секретаря Мариана Христова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдията в.гр.дело N: 6 660 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 311 141 от 11.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 39 040/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 159 състав, е признато за установено на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ и на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Л.Й.Б., ЕГН ********** /с допусната ОФГ във фамилното име на ответника/ дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата 1 699,15 лева – стойността на доставена топлинна енергия за периода: м.02.2014 г. – м.04.2016 г. и сумата 97,32 лева – цена на услуга за дялово разпределение относно топлоснабден имот: апартамент № 90, находящ се в гр. София, ж.к.“********“, аб.№ 57067, ведно със законната лихва върху сумата, счита-но от 28.03.2017 г. /датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното й изплащане, както и сумата 343,00 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва вър-ху главницата, начислена за периода: 15.09.2014 г. – 21.03.2017 г., за които суми в производст-вото по ч.гр.д.№ 19 449/2017 г. по описа на СРС, 159 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 04.04.2017 г., като искът по чл.

422 ГПК във връзка с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 1 699,15 лева до пълния предя-вен размер от 2 147,65 лева и за периода: 01.05.2013 г. – 30.01.2014 г., като погасен по давност, както и искът за сумата 21,83 лева, претендирана като мораторна лихва за забава върху глав-ницата за цена на услугата за дялово разпределение за периода от 15.09.2014 г. до 21.03. 2017 г., са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен акт ответницата Л.Й. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата

560,47 лева – разноски за исковото производство, както и сумата 83,78 лева – разноски за заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на ответницата Л.Й. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 90,08 лева – сторени разноски пред първата инстанция.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Н.И.“ ЕАД, ***.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените от ищеца искове, е обжалвано от ответницата Л.Й.

Б., гр.София. Във въззивната жалба се поддържа, че неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Наведени са доводи, че първо-инстанционният съд вярно е отразил фактите, но неправилно е приел, че ответницата е собст-веник на имота; че неправилно е прието, че тя е собственик на имот, намиращ се в бл.51. Сочи се, че в определение от 02.10.2017 г. СРС е посочил, че ищецът твърди, че ответникът е потребител на топлинна енергия за имот в бл.41, а в решението е приел, че е потребител за имот в бл.51, както и че в хода на съдебното дирене „Т.С.“ ЕАД не е доказала, че Л. Б. е собственик на ап.№ 90 в бл********“. Поддържа се и че фактът, че на 11.01.1990 г. ответникът е закупил имот, находящ се в гр.София, ж.к.„********, не означава, че той е бил собственик и към исковия период.

Счита, че обжалваното реше-ние противоречи на материалния закон, тъй като не е приложен чл.62, ал.2 ЗЗП, както и че е постановено и в нарушение на процесуалните правила, а именно: на тези по чл.197 ГПК, тъй като не са посочени материалите, които се предоставят на вещото лице. Релевират се аргументи и че неправилно са кредитирани изслушаните експертизи, които не отговарят на поставените въпро-си, а отговарят на такива, които са извън тях.

Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените исковете. Претендира присъждането на разноски по делото.

Поради настъпила смърт на въззивника в хода на процеса – на 24.02.2018 г., с опреде-ление № 376884 от 28.03.2018 г. на СРС, І ГО, 159 състав, като страна по делото на основание чл.227 ГПК е конституиран наследникът по закон на същата – Б.Л.Б. /син/, който поддържа изцяло подадената от наследодателката му въззивна жалба.

Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД, *** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Н.И.“ ЕАД не е взело ста-новище по жалбата.

Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени исковете по чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и във връзка с чл.149 ЗЕ и по чл.422 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ГПК – относно обезщетението за забава върху вземането за дялово разпределение, не е об-жалвано й е влязло в сила.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено след-ното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно и процесуално допустимо.

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирани страни в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да при-ложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

В подадената искова молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответницата Л.Й. Б. по реда на чл.410 ГПК, което е уважено, като в предвидените от закона срокове ответницата е подала възражение срещу дължимостта на сумите по заповедта. Поддържа се и че ответницата е потребител на топлинна енергия за апартамент № 90, находящ се в гр.София, ж.к.„********“; че същата е ползвала топлинна енергия в този имот за периода: м.05.2014 г. - м.04. 2016 г. и дължи за нея и за дяловото разпределение и по изравнителната сметка, отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон: 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., сумата от 2 244,97 лева, както и лихва за забава върху същата в размер на 364,83 лева за периода: 15.09. 2014 г. – 21.03.2017 г. Посочено е и че съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна енер-гия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи условия, като в тези, дейст-вали през процесния период, е предвидено, че купувачите на топлинна енергия са длъжни да я заплащат в 30-дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнася, като се релевират доводи и че по отношение на ответника са влезли в сила и Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“ на – 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., според които заплащането на топлинната енергия става в 30-дневен срок от датата на публикуването на месечните дължими суми на интернет страницата на продавача. Излагат се доводи и че на основание чл.139 ЗЕ разпределението на топлинната енергия между потребителите в сграда-етажна собственост се извършва по системата на дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в регистъра по чл.139а ЗЕ. Моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че последният дължи на ищецовото дружество дължи сумата 2

244,97 лева, представляваща стойността на ползвана топлинна енер-гия за периода: м.05.2013 г. - м.04.2016 г., с включени 97,32 лева – цена на услугата дялово разпределение, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 28.03.2017 г. до окон-чателното й изплащане, както и лихва за забава върху главницата в размер на 364,83 лева, от които: 21,83 лева – върху вземането за дялово разпределение, за периода: 15.09.2014 г. – 21.03. 2017 г. Претендира присъждането на разноски по делото.

В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответницата Л.Й. Б., гр.София, в който същата оспорва предявените срещу нея искове по основание и раз-мер. В отговора се поддържа, че липсват убедителни доказателства, обосноваващи дължимост на сумите-предмет на делото. Оспорва се твърдението, че ответницата е собственик на имота или носител на вещно право на ползване върху същия, както и че няма доказателства, че тя е потре-бител на топлинна енергия за този имот и че е в облигационно отношение с ищеца. Навежда възражение за изтекла погасителна давност на основание чл.111, б.„в“ от ЗЗД, такова по чл.62 ЗЗП за непоръчана доставка, както възражение за неравноправност на клаузата за рекламация, поради това, че тя ограничава възможността на потребителя да възрази по отношение на получа-ваните сметки. Поддържа се, че договорът, сключен между етажните собственици и третото лице-помагач, е с изтекъл срок, което означавало, че дялово разпределение е незаконно; че няма представено заявление-декларация за откриване на партида и абонатен номер от страна на ответницата и че приложените доказателства, с които се претендират сумите, са негодни. Претен-дира съдът да отхвърли предявените срещу нея искове, като й се заплатят направените по делото разноски.

Със заявление с вх.№ 3022471/28.03.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Л.Й. Б. за сумите: 2 244,97 лева – главница и 364,82 лева лихва за периода: 15.09.2014 г. – 21.03.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода: м.01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. и по обща фактура с № **********/31.07.2014 г. за отоп-лителен сезон: 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********, вх.“А“, ап.90, аб.№ 057067, както и че дължимите суми за доставена и незап-латена топлинна енергия са: 2 147,65 лева – главница и 343,00 лева – лихва, 97,32 – главница за дялово разпределение и 21,83 лева – лихва върху същата.

На 04.04.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 19 449/2017 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав срещу посоченото лице за предявените суми, ведно със законната лихва върху главните взема-ния, считано от 28.03.2017 г. до изплащане на същите, като на заявителя са присъдени и направе-ните в заповедното производство разноски на стойност 102,20 лева, от които: 52,20 лева – дър-жавна такса и 50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.

На 28.04.2017 г. е депозирано възражение от длъжника Л.Й. Б. по чл.414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл. 415, ал.1 ГПК – на 15.06.2017 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС иско-ве за установяване съществуването на вземанията му срещу длъжника по издадената заповед.