Решение № 1546 от 15.12.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1546 гр. София, 14.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Кристина Филипова

Мария Райкинска при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело № 20221000500845 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 266774/01.12.2021 г. по гр.д. № 1458/2020 г. на СГС, I-1 състав, е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на З. Ц. Г., на основание чл.

2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 2500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по внохд № 1648/2015 г. по описа на СГС,, ведно със законната лихва от 05.02.2017 г. до изплащането, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 29 000 лева и искането за присъждане на законна лихва за периода 15.10.2015 г. – 04.02.2017 г.

С определение от 12.05.222 г. СГС е изменил първоинстанционното решение в частта за разноските, като е присъдил на З. Г. разноски за държавна такса в размер на 10 лева, но е оставил без уважение искането за изменение на присъденото адвокатско възнаграждение.

Ищецът З. Ц. Г. е депозирал въззивна жалба против първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, с твърдения, че в тази част решението е незаконосъобразно. Съдът нарушил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като Присъденият размер бил несправедлив. Съдът не отчел всички доказателства по делото и практиката на ВКС. Съдът недостатъчно отчел засягането на личността на ищеца и неправилно преценил свидетелските показания като заинтересовани. Съдът неправилно приел, че законна лихва не се дължи от 15.10.2015 г., когато влязла в сила оправдателната присъда, а от 04.02.2017 г.

Ответникът Прокуратура на Република България не е депозирал отговор на въззивната жалба на ищеца, но са депозирали въззивна жалба, с която ожалват първоинстанционното решение в неговата осъдителна част с твърдения, че решението 1 е постановено при нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и е необосновано. Съдът посочил всички относими към определяне размера на обезщетението обстоятелство, но не посочил в мотивите си, кое счита, че е в причинна връзка с незаконосъобразни действия на прокуратурата, и кое какъв размер на обезщетението обосновава. Ищецът не успял да докаже и наличие на неимуществени вреди, които да са в причинна връзка с повдигнатото му обвинение. Не били ангажирани никакви доказателства относно твърдението за влошаване на здравословното му състояние. Поддържа, че всички действия на Прокуратурата били законосъобразни и не само пожелателни, но и необходими. Нямало данни и за изнесена от Прокуратурата информация до медиите. Присъденото обезщетение не било определено в съответствие с критериите за справедливост, поради което бил нарушен материалния закон. Същото било завишено и не отговаряло на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. Същото противоречало на практиката на ВКС и на икономическия стандарт в страната. Моли да бъде отменено първонистанцинното решение в обжалваната част и искът да бъде отхвърлен, а евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено.

Ищецът не е депозирал отговор на въззивната жалба на Прокуратуата, но в срока за отговор е депозирал насрещна въззивна жалба, идентична по съдържание с първоначалната въззивна жалба. Въпреки дадената му възможност да обоснове правен интерес от насрещната въззивна жалба, ищецът не е обосновал такъв интерес.

Ищецът З. Г. е депозирал и частна жалба срещу определението от 12.05.2022 г. в частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за присъдения адвокатски хонорар по чл. 38, ал. 2 ЗА. Намира, че при уважен иск за 2500 лева, адвокатското възнаграждение е по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е 300 лева плюс 7% за горницата над 1000 лева, или общо 405 лева. Моли да бъде уважена молбата му за присъждане на 405 лева адвокатски хонорар.

Прокуратурата не е депозирала отговор на частната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Ищецът З. Г. сочи в исковата си молба, че против него било образувано досъдебно производство № ЗМ 3802/2013 г. по описа на 06 РУП-СДВР и на 30.01.2014 г. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.198, ал.1 НК. По внесения от СРП обвинителен акт с присъда от 19.12.2014 г. по НОХД № 16631/2014 г. на СРС, 11 състав, бил признат за виновен, но впоследствие с влязла в сила на 15.10.2015 г. присъда постановена по ВНОХД № 1648/2015г. на СГС, 12 въззивен състав, оправдан по повдигнатото обвинение. Твърди като последица от незаконното обвинение, че е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в засягане честта, достойнството и уронване доброто му име, изпаднал в стрес и търпял промяна в психичното състояние; отдръпнали се близки и приятели; затворил се в себе си и ограничил социалните 2 контакти; непрекъснато имал главоболие, изтръпване на крайниците и проблеми с говора, отговорност за обезщетяването на които носи държавата в лицето на Прокуратурата на Република България. Искал е да му бъде присъдено обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 29 000 лева, ведно със законната лихва от 1510.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

Ответникът Прокуратурата на Република България е оспорвал исковете по основание и размер. Навеждали са твърдения, че по същото време спрямо ищеца имало и друго наказателно производство с повдигнато обвинение за друго престъпление, за което впоследствие бил осъден, поради което и да е търпял неимуществени вреди, те не се намират в причинно-следствена връзка с процесното наказателно производство.

Поддържали са твърдения за прекомерност на претендираното обезщетение.

Направили са възражение за погасяване на част от лихвата за забава по давност.

От събраните пред първата инстанция доказателства се установява следното:

От приобщеното към доказателствата по делото ДП № ЗМ 3802/2013г. по описа на 06 РУП-СДВР е видно, че същото е образувано на 08.12.2013 г. На 29.01.2014 г. със заповед по ЗМВР З. Г. е бил задържан за срок от 24 часа, а на 30.01.2014 г. е привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 08.12.2013 г. в гр.София противозаконно отнел дамска чанта с вещи на стойност 179.70лв. от владението на С. Л. М. с намерение противозаконно да ги присвои, за което употребил сила - престъпление по чл.198, ал.1 НК. Взета му е мярка за неотклонение „подписка“.

На 29.08.2014 г. СРП е внесла обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 16631/2014г. по описа на СРС, 11 състав, приложено към настоящото дело. След проведени четири заседания на 19.12.2014 г. съдът е постановил присъда, с която е признал ищеца за виновен в извършването на престъплението с определено наказание 10 месеца лишаване от свобода и отложено изтърпяване по чл.66, ал.1 НК за срок от три години.

По жалба на ищеца е образувано ВНОХД № 1648/2015г. по описа на СГС, 1 2 въззивен състав, приключило с присъда на 15.10.2015 г., с която бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение. Оправдателната присъда е влязла в сила на 15.10.2015 г.

От представените от Прокуратурата справки и от справката за съдимост на З. Г. се установява, че през 2013 г. срещу ищеца е водено и друго досъдебно производство с № 3798/2013 г. на 06-РУП-СДВР, с повдигнато обвинение за престъпление по чл.195, ал.1, т.4 НК, по което е бил осъден с присъда от 21.03.2019 г. по НОХД № 5783/2018 г., влязла в сила на 06.03.2020 г., с наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено по чл.66, ал.1 НК за срок от три години. По това досъдебно производство през м. 01.2014 г. ищецът също е бил задържан за срок от 24 часа по ЗМВР.

За установяване търпените от ищеца неимуществени вреди по делото са разпитани като свидетели родителите на ищеца Й. К. и Ц. К., които безпротиворечиво сочат в показанията си, че в началото на 2014г. синът им престоял в ареста около три дни. Като излязъл бил уплашен, не говорил с никого, не излизал от вкъщи и не се срещал с приятели, защото му било неудобно, страдал от безсъние, не се хранел и отслабнал значително, изпитвал страх, че ще влезе в затвора. И двамата не знаят по същото време да е имал друго наказателно дело, но свидетелят К. сочи, че след този случай синът му имал постановена присъда.

Други доказателства за търпените вреди не са събрани.

При така установеното от фактическа страна, от правна страна настоящият състав намира следното:

3

Нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предвижда, че отговорността на държавата се ангажира за вреди, причинени на гражданите от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. За да възникне тази отговорност следователно са необходими две предпоставки: повдигане на обвинение за извършено престъпление и оправдаване на лицето по повдигнатото обвинение с влязла в сила присъда. За да е основателен иск за заплащане на обезщетение за вреди от незаконното обвинение следва да са доказани още настъпили вреди в причинна връзка с незаконното обвинение и тяхната конкретна интензивност във връзка с размера на обезщетението.

В случая в първоинстанционното производство е установено, че Прокуратурата е повдигнала и поддържала обвинение срещу ищеца за извършено престъпление от общ характер по чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК, както и че същият е оправдан с влязла в законна сила на 15.10.2015г. присъда, като тези обстоятелства не са спорни в настоящото производство, но е спорно какви вреди е претърпял З. Г. в причинна връзка с незаконното обвинение, както и какъв е размера на следващото му се обезщетение за неимуществени вреди.

В решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ІV г. о. е разяснено, че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. С оглед на приетото в решението съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното обвинение. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1107/2012 година по описа на ВКС, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1568/2011 година по описа на ВКС, ІV г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване.