Определение № 1552 от 13.06.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1552 гр. Бургас, 13.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Таня Д. Евтимова Въззивно частно гражданско дело № 20252100500809 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.413 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:

203670940 със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Зорница Банкина чрез юрисконсулт Нели Атанасова против разпореждане № 3941/02.04.2025г., постановено от Районен съд –Бургас по ч. гр. д. № 20252120102400, с което е отхвърлено заявлението на дружеството да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Б. А. С., ЕГН: ********** от **** за заплащане на следните суми:

33,95 лева, представляващи възнаградителна лихва за периода от 17.07.2023г. до 02.09.2023г., начислена върху главницата по договор за паричен заем № 4819913/07.06.2023г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД;

209,92 лева, представляващи мораторна лихва за периода от 18.07.2023г. до 30.03.2025г.

Частният жалбоподател оспорва извода на районния съд за приложение на чл.410, ал.3 от ГПК и твърди, че в производството по чл.410 от ГПК, съдът е ограничен при преценката си дали подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение следва да се уважи, до това да провери налице ли са положителните предпоставки, изброени в чл.410 от ГПК и липсата на отрицателни предпоставки по чл.411 от ГПК. „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД иска от въззивната инстанция да отмени обжалваното разпореждане и да разпореди на заповедния съд издаването на заповед за изпълнение на парично задължение за сумите, посочени в заявлението.

Като взе предвид твърденията на страната и фактите по делото, Бургаският окръжен съд намира следното:

ФАКТИ:

На 31.03.2025г. „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД подава заявление да се издаде заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Б. А. С. за следните суми:

867,65 лева, представляващи главница по договор за паричен заем № 1

4819913/07.06.2023г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащането на сумата;

33,95 лева, представляващи възнаградителна лихва за периода от 17.07.2023г. до 02.09.2023г., начислена върху главницата по договор за паричен заем № 4819913/07.06.2023г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД;

209,92 лева, представляващи мораторна лихва за периода от 18.07.2023г. до 30.03.2025г.

75,00 лева – съдебни разноски.

С разпореждане рег.№ 3941/02.04.2025г., Районен съд – Бургас разпорежда на длъжника да заплати на заявителя сумата от 867,65 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № 4819913/07.06.2023г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащането на сумата и сумата от 58,44 лева, представляваща разноски в заповедното производство. Със същото разпореждане Районен съд – Бургас отхвърля заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за следните суми: 33,95 лева, представляващи възнаградителна лихва за периода от 17.07.2023г. до 02.09.2023г., начислена върху главницата по договор за паричен заем № 4819913/07.06.2023г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; 209,92 лева, представляващи мораторна лихва за периода от 18.07.2023г. до 30.03.2025г.

За да постанови това разпореждане, съдът приема, че заявлението на дружеството се основава на нищожен договор за кредит, в който ГПР не е посочен вярно, поради което приложение намира правилото на чл.23 от ЗПК – възстановява се единствено чистата стойност на кредита. Основание за този извод на съда дава обстоятелството, че едновременно с договора за кредит е сключен договор за гаранция, разходите по който не са включени в общите разходи по кредита.

Въз основа на изложените факти, съдът достигна до следните

ПРАВНИ ИЗВОДИ:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна. Частната жалба отговоря на изискванията, въведени в чл.275 от ГПК. Поради това, същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Този извод се налага по следните съображения:

Съгласно чл.3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на ЕС от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисионни, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Според чл.3, б. „и“ от Директивата, „годишен процент на разходите“ означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в чл.19, §2.

Съгласно разпоредбите на чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора). Понятието „общ разход по кредита“ е дефинирано в §1, т.1 от ДР на ЗПК. Това са всички разходи по кредита, включително лихвите, комисионни, такси, възнаграждения на кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и разходите за 2 допълнителните услуги, свързани с договора за кредит.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по начина, посочен в приложение № 1.

В конкретния случай, в договора за потребителски кредит е посочен ГПР в размер на 45,45 %. Едновременно с това, кредитополучателят е сключил договор за гаранция № 4819913/07.06.2023г., по силата на който се е задължил в продължение на дванадесет месеца да заплаща на изпълнителя вноски от по 26,44 лева или общо в размер на 317,28 лева. Така, общото задължение по кредита възлиза на 1 317,28 лева.

Сключването на договор за гаранция срещу възнаграждение, платимо от кредитополучателя, представлява друг вид разход по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, който трябва да бъде отнесен към ГПР. В конкретния случай, това изискване не е изпълнено.

Следователно, годишният процент на разходите, който е посочен в договора, не включва всички разходи по кредита и лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение - обстоятелство, което съставлява основание да се приложи правилото на чл.23 от ЗПК. Според §55 от решение СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22, когато кредиторът посочи в договора ГПР, който не включва всички разходи, понася санкция, която го лишава от правото му на лихви и разноски. Тази санкция отразява тежестта на нарушението и има възпиращ и пропорционален характер. В §56 от решението е посочено, че когато в договора за потребителски кредит е посочен ГПР, който не включва всички разходи, предвидени в чл.3, б. „ж“ от Директива 2008/48, разпоредбите на чл.10, §2, б. “ж“ и чл.23 от Директивата допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяваното на неговата нищожност да води единствено до връщане на предоставената в заем главница.

По изложените съображения, изводът на районния съд, че договорът е нищожен и приложение следва да намери разпоредбата на 23 от ЗПК, е правилен и обоснован. Законната лихва е дължима на основание чл.86 от ЗЗД и правилно е присъдена, считано от датата на подаване на заявлението, от която дата длъжникът следва да се счита поканен.

По изложените съображения, частната жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е неоснователна и трябва да се остави без уважение със следващото от това потвърждаване на първоинстанционното разпореждане.

Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд, VІ въззивен състав ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 3941/02.04.2025г., постановено от Районен съд – Бургас по ч. гр. д. № 20252120102400 в частта, в която е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940 със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Зорница Банкина да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Б. А. С., ЕГН:

********** от **** за заплащане на следните суми:

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

3

1. _______________________

2. _______________________

4