Решение № 373 от 24.03.2025, Районен съд - Плевен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 373 гр. Плевен, 24.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20244430106949 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Н. Е. П. с ЕГН **********, представляван от адв. Д. М. от САК против „Ф. България" ЕООД, ЕИК ***.

Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за предоставяне на потребителски кредит № 1226542/30.12.2022г., съгласно който му била предоставена в заем сума в размер на 200 лева при посочен ГПР. Твърди се, че съгласно чл.5 от договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от „М. Б.“ в полза на Дружеството ответник.

Твърди се, че при сключването па договора за потребителски кредит никъде не било посочено в съдържанието му какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне па гаранция от свързано на кредитора дружество. След като усвоил сумата от 200 лв., ищецът установил, че освен заемната сума от 200 лв. била начислена такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Ф. България" ЕООД в размер на 59,24 лв.

Навеждат се доводи за недействителност на процесния договор:

Дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък било посочено в ОУ, че сключването на договор за 1 гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочело като възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явява всъщност. Твърди се, че договорът не бил подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало съгласие. Твърди се, че ищецът не бил подписвал договор за поръчителство, както и че такъв не му бил представян.

Навеждат се доводи, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл, 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга.Договорът бил недействителен по смисъла па чл. 22 ЗПK, тъй като противоречал на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПK - не съдържал начина на изчисляване на ГПР и липсвала яснота как бил формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Посочен бил само ГПР в %, но не бил посочен начина на изчисляването му.

На следващо място се навежда довод, че бил посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчител не била включена като разход по договора, а това следвало да бъде направено

Сочи се, че целият договор за потребителски кредит следвало да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне па банкова гаранция не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването па договора; начисляването на такса за допълнителна услуга - гарант, чийто размер не бил включен в самия договор и в посочения ГПР налагало на потребителя да приеме клауза, с която нямал възможност да се запознае преди сключването па договора; договорът бил във вреда на потребителя, като не отговарял на изискването за добросъвестност и водел до значително неравновесие между правата и поетите задължения па търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга.

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи недействителността на процесния договор за кредит, а при условия на евентуалност да се прогласи нищожността на клаузата на чл.5 от договора.

В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът оспорва предявените искове.

2

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

От представения препис на Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние №1226542 от 30.12.2022г. със страни ответника „Ф. България“ ЕООД, като заемодател и ищеца Н. Е. П., в качеството на заемател, се установява, че по силата на обективираното в това съглашение, заемодателят е предоставил на заемателя кредит под формата на паричен заем в размер на 200лв. Договорът е бил сключен при уговорена възнаградителна лихва в размер на 6,76лв. и посочен лихвен процент – 3,38%. Кредитът е следвало да се върне в срок от 30 дни, считано от дата на превеждане на сумата по заема.

Видно е, че в чл.4 от съглашението Годишният процент на разходите е посочен в размер на 49,85%.

Според обективираното в чл.5 от процесния договор, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от М. Б. в полза на дружеството, като с одобряването на предоставеното обезпечение от кредитора, уговорката свързана с него не може да се отмени нито от кредитополучателя нито от лицето, предоставило обезпечението.

Установява се, че между ищеца и М. Б., като гарант, е бил сключен Договор за гаранция (поръчителство) от 31.12.2022г., по силата на който гаранта се е задължил да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от процесния Договор за заем, задължавайки се да отговаря солидарно за тях, заедно със заемателя.

Според обективираното в чл.3, т.2, във вр. с чл.1, т.6 от договора за гаранция, потребителят – заемател се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение за предоставеното обезпечение в размер на 59,24лв.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че от обсъдените по-горе доказателства се установи възникнало между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.

3

Според чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. В тази връзка, съдът намира за неоснователно оплакването за неспазена форма на процесния договор за кредит. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя.

Фактът на реално предаване на заемната сума от 200 лв. в случая не се и оспорва от ищеца.

Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит и поради неспазване изискването на чл.11,ал.1, т.10 от ЗПК.

Съгласно сочената разпоредба договорът за кредит задължително следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Установи се от обсъдените доказателства, че в процесния договор за заем е посочен процент на ГПР 49,85%, който формално не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съдът, обаче, намира, че този размер не отразява действителният такъв, т.к. не включва дължимата от потребителя такса за посочения от кредитодателя гарант.

Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали предвидената такса гарант попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по 4 кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84).

Настоящият съдебен състав приема, че в случая платимата по сметка на кредитора Ф. Б. такса за предоставяне на гаранция представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.

Съдът намира, че постигането на съгласие по клаузата, задължаваща кредитополучателя да предостави обезпечение с поръчителство е условие за сключването на договора и предоставяне на заемната сума. Възражението на ответника че договора за поръчителство с М. Б. не е задължително условие за получаването на кредита, доколкото кредитополучателя е можел да посочи и избрано от него лице за поръчител, е неоснователно. От текста на чл.5 от процесното съглашение става ясно, че обезпечаването чрез поръчителство е задължително условие за сключването на договора за кредит и предоставянето на кредитните средства, като изборът на ищеца в тази насока се е свеждал само до това дали поръчителят да бъде посочения от кредитодателя такъв – М. Б., или избрано от него лице, което кредитодателя да одобри. Фактът, че ищецът е избрал поръчителят да бъде посоченото и предварително одобрено от кредитодателя лице и договорът за кредит е бил сключен при предоставено от това лице поръчителство не променя извода че договора за поръчителство с М. Б. е задължително условие за получаването на кредита.

След като е избрана от длъжника опцията за обезпечаване с поръчителство, предоставено от лице, сочено от кредитора, то за последния е вече известен разхода за такса „Гарант“. Т. е. насочвайки потребителя към определено дружество-поръчител, кредиторът изначално е запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във връзка с договора за кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко свързани с договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още при сключването му.

Несъмнено е, че при включване на дължимата сума за таксата за гарант – 5 надхвърляща ¼ от размера на заемната сума, в ГПР, същия би надхвърлил по размер максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.

Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.

10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за заем от 31.12.2022г, сключен между ищцата и ответника „Ф. България” ЕООД е основателен и следва да бъде уважен.

По въпроса за разноските:

С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника дължи на ищеца направените по делото разноски, които са в размер на 50лв. за държавна такса и 2400лв. за адвокатско възнаграждение, за уговаряне на което и плащането му в брой при подписване на представения Договор за правна защита и съдействие са представени доказателства.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Н. Е. П. с ЕГН ********** и „Ф. БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, че сключеният между тях Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № 1226542/30.12.2022г., е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „Ф. БЪЛГАРИЯ“

ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П. с ЕГН ********** сумата от 50лв., представляваща разноски за 6 държавна такса и сумата от 2400лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.