Решение № 4654 от 15.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4654 гр. София, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100501229 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 16462 от 12.10.2023г., постановено по гр.д. № 31893/2023г. по описа на СРС, 77-ми състав, са отхвърлени предявените от К. К. Г. срещу Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет осъдителни искове с правно основание с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 105,26 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 2 дни за 2022г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 10,12 лв., представляваща лихва за забава в плащането на дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 27.06.2022 г. до 07.06.2023г. С решението К. К. Г., е осъден да заплати на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК сумата от 100 лв. разноски по делото.

С определение № 44912 от 14.12.2023г., постановено по гр.д. № 31893/2023г. по описа на СРС, 77-ми състав, е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК от ищеца К. К.

Г. за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца К. К. Г., в която са развити съображения за неговата неправилност. Жалбоподателят поддържа, че в решението било прието, че работодателят изпадал в забава за изпълнение на задължението си за плащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ след отправяне на покана, каквато не се установявала по делото. Този извод на първоинстанционния съд противоречал на нормата на чл. 228, ал. 3 КТ, в който бил уреден срок за изпълнение на това задължение не по-късно от последния ден на месеца следващ месеца, през който правоотношението е прекратено. Моли съда да отмени обжалваното решение и да му присъди разноските, сторени в първоинстанционното и въззивното производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Държавна агенция за бежанците при 1

Министерския съвет е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната недопустимост и неоснователност. Сочи, че на практика ищецът обжалвал решението единствено в частта за разноските, а не в частта, с която исковете са отхвърлени, което било процесуално недопустимо на основание чл. 248 ГПК. По същество сочи, че инициирането на производството целяло единствено обогатяване на ищеца чрез присъждане на разноски, а не търсене на защита за увредени права. Пропускът за своевременно плащане на обезщетението се дължал на случайна грешка и задължението било платено изцяло.

Ищецът могъл да се обърне към ответника с искане за плащане преди завеждане на делото, евентуално заявление за издаване на заповед за изпълнение, в което производство разноските били по-ниски. С оглед на това ответникът счита, че се касаело за злоупотреба с право от страна на ищеца. Поддържа, че не бил дал повод за образуване на делото и бил заплатил всички дължими вземания. Моли съда да потвърди обжалваното решение.

Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Съдът е сезиран и с частна жалба, подадена в срок от ищеца К. К. Г. срещу определение № 44912 от 14.12.2023г., постановено по гр.д. № 31893/2023г. по описа на СРС, 77-ми състав, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приложил нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, приемайки, че ответникът не е дал повод за образуване на делото поради липса на покана за плащане на процесното обезщетение.

Поддържа изложените във въззивната жалба доводи, на които се основава и искането му за отмяна на определението.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ответника Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, в която са развити съображения за неоснователност на жалбата. Поддържа всички аргументи, които е изложил в отговора на въззивната жалба като счита, че не е дал повод за завеждане на иска, както и че е налице злоупотреба с право от страна на ищеца. Моли съда да остави без уважение жалбата.

С определение № 2240 от 15.02.2024г. постановено по в.гр.д. № 1229/2024г. е прекратено въззивното производство поради липса на предмет на въззивно обжалване и е разпоредено делото да се изпрати за образуване на частно производство за разглеждане на частната жалба по чл. 248 ГПК.

С определение № 974 от 16.04.2024г. по гр.д. № 914/2024г. по описа на САС, е оставена без разглеждане частната жалба на К. К. Г. срещу посоченото определение.

С определение № 3853 от 07.08.2024г. на ВКС по ч.гр.д. № 2194/2024г., IV г.о., ГК, е отменено постановеното от САС определение и делото е върнато за произнасяне по съществото на частната жалба.

С определение № 2529 от 08.10.2024г., постановено по гр.д. № 914/2024г. е отменено определението на СГС от 07.12.2023г. за прекратяване на въззивното производство и делото е върнато на СГС със задължителни указания за произнасяне по съществото на въззивната жалба.

В проведеното на 29.04.2025г. открито съдебно заседание въззивникът е уточнил, че обжалва въззивното решение в неговата цялост, включително в частта по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, тъй като първоинстанционният съд неправилно не бил съобразил извършеното плащане в хода на процеса и не го бил отразил в диспозитива на решението.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По въззивната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по 2 валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Не са нарушени императивни материалноправни норми.

По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение между страните, факта на неговото прекратяване, размера на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец преди прекратяването, както и изпадането на ответника в забава за плащане на обезщетението и размера на мораторната лихва. В доказателствена тежест на ответника е да установи, че ищецът е ползвал отпуска, съответно, че е заплатил дължимото обезщетение.

Страните не спорят и от приетите в първоинстанционното производство и неоспорено от ответника писмени доказателства се установява, че по силата на трудов договор № 01-20 от 17.03.2022г. е възникнало срочно трудово правоотношение между страните, като К. К. Г. е полагал труд при ответника на длъжност „старши специалист“ в дирекция „Качество на процедурата за международна закрила“, отдел „Качество на производството“ при 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица, за срок до 24.04.2022г., при основно трудово възнаграждение в размер на 1000 лева. С допълнително споразумение № 02-65 от 20.04.2022г. към трудовия договор, срокът на трудовото правоотношение е продължен до 24.06.2022г.

Със заповед № 03-40/15.06.2022г. на председателя на ДАБ при МС, трудовото правоотношение е прекратено считано от 25.06.2022г. поради изтичане на определения срок.

Страните не спорят и първоинстанционният съд е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че за срока на действие на трудовия договор на ищеца се полагат 7 дни платен годишен отпуск, от които той е използвал 5 дни. За безспорен е обявен и размерът на обезщетението за неползваните 2 дни платен годишен отпуск в размер на 105,26 лева. Тези обстоятелства се явяват безспорни и във въззивното производство.

Спорът в настоящото производство касае погасителния ефект на извъшеното от ответника плащане, както и изпадането му в забава, респективно дължимостта на обезщетението за забава. В тази насока съдът намира следното.

При кумулативното наличие на всички материалноправни предпоставки за уважаване на иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, първоинстанционният съд е достигнал до правилни фактически и правни изводи за неговата основателност.

Видно от приетите от СГС два броя платежни нареждания от 20.07.2023г., на посочената дата ответникът ДАБ при МС е платил на ищеца К. К. Г. сумата от 105,26 лева, представляваща дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2 дни, както и сумата от 11,18 лева, от които 10,12 лева – мораторна лихва за периода от 27.06.2022г. до 07.06.2023г. и 1,06 лева, представляваща законна лихва върху главницата от 105,26 лева за периода от датата на исковата молба /09.06.2023г./ до датата на плащането /20.07.2023г./. Получаването на плащането е признато от ищеца.

С оглед тези възникнали в хода на процеса обстоятелства от значение за основателността на иска и при приложение на чл. 235, ал. 3 ГПК, правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ поради плащане в хода на процеса. Изложеният от въззивника довод, че плащането не било съобразено от съда, тъй като не бил отхвърлил иска като погасен чрез плащане, е неоснователен. Видно от мотивите на обжалваното решение, първоинстанционният съд е отхвърлил иска именно поради извършеното от ответника плащане в хода на процеса и за този извод е ирелевантно, дали е посочил това обстоятелство изрично в диспозитива на решението или не. Законът задължава съда да посочи причината за отхвърляне на иска в диспозитива на решението, само когато уважава възражение за прихващане или право на задържане, предвид изричната норма на чл. 298, ал. 4 ГПК и необходимостта от формиране на сила на пресъдено нещо по вземането, предмет на възражението. В останалите случаи, причините за отхвърляне на иска /неоснователност, давност, плащане и пр./ не представляват задължителна част от диспозитива на съдебното решение, доколкото законът не предвижда тяхното посочване. Ако въпреки това жалбоподателят счита, че е налице несъответствие между диспозитива и мотивите на решението, този въпрос не е предмет на 3 въззивната проверка и е от компетентността на първоинстанционния съд.

Различно е положението по отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ГПК за заплащане на сумата от 10,12 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 27.06.2022г. до 07.06.2023г. Както беше изяснено по-горе, с оглед дадените задължителни указания съдът е обвързан да приеме, че въззивното обжалване в тази част е допустимо, а видно от мотивите на обжалваното решение, първоинстанционният съд е отхвърлил този иск като неоснователен. Изложените от СРС съображения за това са, че задължението на работодателя за изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.

224, ал. 1 КТ не е със законоустановен срок на изпълнение, поради което и на основание чл.

84, ал. 2 ЗЗД работодателят изпада в забава за изпълнението му след покана, каквато в случая не е представена по делото.

Към датата на прекратяване на трудовото правоотношение /25.06.2022г./, когато е възникнало вземането на ищеца за обезщетение за неползвания платен годишен отпуск, е действала нормата на чл. 228, ал. 3 ГПК /в сила от 22.12.2017 г./, която предвижда, че обезщетенията по този раздел, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва. Доколкото вземането по чл. 224, ал. 1 КТ е уредено в раздел III, глава десета от Кодекса на труда и представлява обезщетение по повод прекратяване на трудовото правоотношение, то нормата на чл. 228, ал. 3 ГПК се прилага и по отношение на това вземане. Следователно съобразно цитираните правила, ответникът ДАБ към МС е изпаднал в забава за плащане на обезщетението на 01.08.2022г. Този срок за плащане на обезщетението, обаче, е уреден в полза на работодателя, а последният признава обстоятелството, че е изпаднал в забава на по-ранна дата от законоустановената, а именно 27.06.2022г., поради което следва да се приеме, че за процесния по делото период от 27.06.2022г. до 07.06.2023г. ответникът е бил в забава за плащане на сумата от 105,26 лева.