Решение № 2020 от 12.03.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, ……….. г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, „II“ Б състав, в публичното заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

ИВА НЕШЕВА при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Нешева гр. дело № 7990 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 69310 от

19.03.2019 г. по гр.д. № 32345/2016 г. на Софийския районен съд, 173-ти състав, М.М.К. е осъдена да заплати на „С.Е." ЕАД, на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата от 180,00 лева, представляваща обезщетение за ползването на жилище - гарсониера във ведомствено общежитие, находящо се в град София, бул. „******№ ***, за периода м.08.2013г.-м.01.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (15.06.2016г.) до окончателното й изплащане, като предявените искове са отхвърлени за горницата над 180,00 лева до пълния предявен общ размер от 4853,85 лева, ведно със законната лихва върху тази горница от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Срещу така постановено решение е предявена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „С.Е.“ ЕАД, с която се обжалва първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковите претенции до пълния уважен размер. Твърди се, че неправилно е прието от СРС, че не следва да се присъди претендираното обезщетение за претърпени разходи за консумативни разноски, които дружеството е заплатило в полза на доставчиците на комунални услуги. Твърди се, че неправилно са били кредитирани показанията на свидетеля Г., който е близък на ответницата. Сочи се, че показанията на свидетеля освен заинтересовани, са и противоречиви в частта относно периода на обитаване на жилището. Сочи се, че информацията, че в общежитието живеят и нерегистрирани лица противоречи на показанията на другия разпитан свидетел Г.. Отделно се сочи, че самата ответница не е възразила, че не е ползвала вода, парно, ток за процесния период, а и от показанията на св. Г. се установява, че двамата са ползвали парно, докато са живели в апартамента.

Излагат се доводи, че консумативните разходи се начисляват съобразно заповед № 105/27.05.2005 г., като дружеството е претърпяло загуби, заплащайки на трети лица, вместо ответницата, поради което следва да му бъде заплатено обезщетение за претърпените загуби. Поради изложените съображения се моли за отмяна на обжалвания съдебен акт и уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна М.М.К., е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Твърди, че следва да заплаща единствено разходи, свързани с ползването на конкретния обект, а не разходите за цялата сграда, в която се намира обектът. Твърди се, че по делото не е установено, че ответницата е използвала твърдяното количество електрическа енергия, вода и топлинна енергия.

Твърди, че от съдебно-счетоводната експертиза се установява количеството енергия, изчислено и начислено на К. от ищеца, но не се установява количеството, използвано действително от нея. Определените суми според въззиваемата страна са прекомерни и не кореспондират с площта на жилището, а начинът на тяхното определяне не кореспондира с нормата на чл. 232, ал. 2 ЗЗД.

Поради изложените съображения се моли за потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.

1 ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е обжалвано единствено в частта, с която са отхвърлени исковите претенции, като същото като необжалвано е влязло в законна сила, в частта с която К. е осъдена да заплати на ищеца сумата от 180 лева, представляваща обезщетение за ползването на жилище, находящо се във ведомствено общежитие в град София, бул.

„******№ ***, за периода 01.08.2013г.-31.01.2014г. Предмет на настоящото производство е решението в частта, с която предявените искове са отхвърлени за горницата над 180,00 лева до пълния предявен общ размер от 4853,85 лева.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно поради неправилна правна квалификация. Както е посочено в решение №317 от 27.06.2012 г по гр.д.№117/12 г на ВКС, IV ГО неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване.

Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска.

С исковата молба е претендирана обща сума в размер на 4853,85 лева, за която се твърди, че представлява сбор от цена за ползване на имот, находящ се в град София, бул. „******№ ***, както и консумативни разходи за периода от 07.2013 г. до 01.2014 г. С депозираното становище от 17.04.2019 г., в което е направено уточнение на конкретните суми, които ищецът счита, че му се дължат по месеци, уточнява и, че началният момент, от който се претендират сумите е 01.08.2013 г. Видно от изложеното в исковата молба и уточнителната молба ищецът претендира цена за ползване на имота след изтичане на наемния договор за периода от 08.2013 г. до 01.2014 г. вкл., както и консумативни разходи за използваните за периода услуги за доставка на вода, топло- и електроенергия за същия период, като се излагат съображения, че въпреки противопоставянето на ищеца след прекратяване на действието на договора за наем, е продължило ползването на имота, предмет на договора, от страна на ответницата, поради което същата е задължена да заплаща цена за ползване на имота, както и да изпълнява задълженията си, произтичащи от договора в това число и да заплаща консумативни разходи. Заявеният петитум е за плащане на цена за ползване и консумативни разноски, което сочи на претенция по чл. 236, ал. 2 ЗЗД / в този смисъл и Решение № 227 от 07.01.2015 г. по т.д. № 2482/2013 г. на ВКС, ТО/. Независимо от това промяната на правната квалификация не води до изменение на доказателствената тежест, която правилно е разпределена от Софийския районен съд.

Договорът за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното наемно възнаграждение, не се включва в неговия фактически състав, а е в изпълнение на породените от него договорни задължения.

Основното задължение на наемодателя е: 1) да предаде наетата вещ на наемателя и 2) да му предостави свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок, а за наемателя се пораждат следните правни задължения: 1) да заплати уговореното наемно възнаграждение, 2) да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, 3) да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, както и 4) да я върне след изтичане на уговорения срок на ползване.

Съгласно правната норма, уредена в чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването на наетата вещ след прекратяване на наемното правоотношение въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение, като е длъжен да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Тази отговорност е договорна, тъй като задължението за връщане на наетата вещ произтича от наемния договор. Следователно, когато при прекратяването на наемното правоотношение наемателят продължи да ползва наетия имот въпреки противопоставянето на наемодателя, между страните възниква „квази наемно” правоотношение, като задължението за заплащане на наемна цена има обезщетителен, а не престационен характер, което не лишава наемодателя от правото да иска овъзмездяване на действително претърпените вреди, ако докаже, че размерът им е по-висок от уговорения наем. Той е длъжен и да пази вещта, да си служи с нея според предназначението й, както и да плаща наемното възнаграждение, заедно с обезщетение за продължилото без правно основание ползване. В този смисъл е и константната практика на ВКС, вкл. и задължителната за въззивните и районните съдилища, формирана по реда на чл. 290 ГПК – напр.

Решение № 146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 934/2009 г., II т. о., ТК и Решение № 54 от 11.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 377/2010 г., II т. о., ТК.

В настоящия случай между страните не се спори, а това се установява от доказателствата по делото, че са били обвързани от договор за наем № 263/28.11.2002г., предоставяне на фактическото ползване на жилище „бекяр 145/2", находящо се на 15 етаж от тяло 1 на ведомствено общежитие в град София, бул. „******№ *** на М.М.К.. Видно от представения договор за наем № 263/28.11.2002 г. наемът и консумативите следва да бъдат заплащани до 10 число на месеца (чл. 3, ал. 1 от договора). Съгласно чл. 2, ал. 3 от договора наемателя заплаща наемна цена и припадаща се идеална част от общите разходи за общежитието. В чл. 15, т. 3 е предвидено, че се прекратява с едноседмично предизвестие от страна на наемодателя при последователно неплащане на две месечни вноски или консумативи от страна на наемателя.

От представената заповед

№ 105 от 27.05.2005 г., както и от справка за общежитие „Банишора“ за май 2009 г. е видно, че ответницата се е преместила в жилище тип „гарсониера" на шестия етаж в същата сграда при наем от 30,00 лева месечно.

С уведомление с изх. № 02-793/13.06.2013г. на „С.Е." ЕАД, на М.К. е отправено едноседмично предизвестие за прекратяване на договора за наем. В уведомлението е обективирана и покана връщане на държането на имота. Уведомлението е връчено на 16.06.2013 г. лично на М.К..

От представения приемо- предавателен протокол от 31.01.2014 г., подписан от управителя на общежитието, се установява, че К. е освободила имота на посочената дата.

При тези доказателства се обосновава извода, че ответницата е ползвала имота след прекратяване на договора за наем и при изрично противопоставяне на наемодателя за периода от 08.2013 г. до 31.01.2014 г., когато имотът е предаден на представител на ищцовото дружество, за което е съставен и подписан приемо-предавателен протокол, поради което с оглед правилата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, чл. 3, ал.1 от договора за наем и представената заповед № 105 от 27.05.2005 г., се дължи обезщетение за ползване на имота в общ размер от 180 лева, поради което претенцията за горницата над 180 до пълния предявен размер от 210 лева е неоснователна и правилно е отхвърлена от СРС.

Основният спор между страните е концентриран върху дължимостта на консумативни разходи. В тази връзка ищецът поддържа, че разходите се изчисляват съобразно методика, приета с Протокол № 4 от 19.12.2003 г. от заседание на Съвета за сътрудничество, представени по делото. Според приетата методика разходите за електрическа енергия, асансьори, ремонти и всички други разходи без топлинна енергия се определят за всяко лице, живеещо в общежитието, като се сумират и получената сума се разделя на броя живущи, а месечният разход се умножава по броя на лицата, живеещи във всяко жилище. По отношение на топлинната енергия е прието да се начислява на база кубатура на ползваното жилище.