Определение № 244 от 24.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 244 гр. София, 24.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20228002902533 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД срещу решение № 290/10.06.2022г. по в.т.д. №185/2022г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри търговски състав. С него е потвърдено решение № 260398/15.12.2021г. по т.д. №1322/2020г. на Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение, с което касаторът е осъден на основание чл.432, ал.1 от КЗ да заплати на П. Д. П. и Д. Д. Д. сумите от по 30 000 лв., част от общо заявен размер на претенциите от по 100 000 лева, представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо Йовчо Иванов Вълчев, настъпила на 31.10.2018г. вследствие ПТП от 28.10.2018г., ведно със законната лихва, считано от 28.08.2020г. до окончателното изплащане на сумите.

В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Касационният жалбоподател поддържа, че за процесния случай Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е неприложимо, тъй като същото е постановено след смъртта на дядото на ищците. В условията на евентуалност твърди, че не е налице въведеното с тълкувателното решение изискване за наличие на особена близост между ищците и починалия, която да бъде с по – висок интензитет от този на обикновените роднински отношения. Твърди още, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната 1 съвкупност, както и не е разгледал наведените възражения относно наличието на противоречия между събраните по делото свидетелски показания, недопустимостта на предявените искове, нередовността на исковата молба и липсата на основание за присъждане на обезщетение. Поддържа, че разпоредбата на чл.493а, ал.4 от КЗ не противоречи на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г., поради което е приложима методиката, установена в § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ.

Допускането на касационно обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. За задължението на въззивната инстанция да изложи мотиви, за да потвърди решението на първоинстанционния съд, като обсъди всички оплаквания и доводи по същество на всички страни по спора;

2. За задължението на съда да обсъди всички събрани по делото относими доказателства в тяхната съвкупност, както и да обсъди доводите и възраженията на страните по предмета на спора; 3. Прилага ли се на основание § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018г./ чл.493а от КЗ /нов/ спрямо заварени застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, т.е. сключени по време на стария КЗ, но действащи след като новият КЗ е влязъл в сила, и придава ли § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018г./ обратна сила на чл.493а от КЗ /нов/ спрямо тези заварени застрахователни договори?; 4.Определеният в § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018г./ таван, максимум за изплащане на обезщетения за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 от КЗ размер на 5000 лв., как се съотнася с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка? Твърди, че първият въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 63/28.06.2019г. по гр.д. № 2296/2018г. на ВКС, I I г.о. и решение № 101/03.06.2015г. по т.д. № 1740/2014г. на ВКС, I т.о., а вторият въпрос - в противоречие с решение №548/06.12.2010г. по гр.д. №1119/2009г. на ВКС, III г.о. и решение №37/29.03.2012г. по гр.д. №241/2011г. на ВКС, I г.о. По последните два въпроса сочи допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по касация П. Д. П. и Д. Д. Д. поддържат, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендират присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

2

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД за неприложимост на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк.д.

№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС към процесния случай, като е изтъкнал, че с приемането му същото е станало задължително за тълкуването и прилагането на закона за всички случаи, по които има висящи съдебни дела. С оглед на това е приел, че ищците са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на техния дядо Йовчо Иванов Вълчев, настъпила на 31.10.2018г. вследствие ПТП от 28.10.2018г., виновно причинено от Красимир Любчев Хозоров при управление на застрахования при ответника лек автомобил „Пежо 307“, с рег.

№ СТ 0436 ВР. Този извод апелативният съд е обосновал със съществувалата приживе между дядото и внучките трайна дълбока емоционална връзка, която надхвърля по интензитет нормално присъщата родствена връзка и е резултат от настъпили житейски обстоятелства – развод между родителите на ищците, настъпил в тяхното детство, когато са се формирали характерите им, както и съвместното им съжителство с починалия. Подчертал е, че след заминаването на внучките в Германия отношенията на взаимна близост и обич не са прекъснати, тъй като роднините взаимно са си гостували, дори дядото се е оперирал в Германия. При определяне на размера на застрахователните обезщетения въззивният съд е изложил съображения, че не е ограничен от предвидения в разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018г./ максимален размер на обезщетението, поради противоречието му с общностното право - чл.9, ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г., тъй като същият е значително по – нисък от минималния размер на застрахователната сума и от предварително уговорените между страните застрахователни лимити. Позовал се и на решение на Съда на ЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12, като е счел същото за задължително за съда съгласно разпоредбата на чл.633 от ГПК, както и е подчертал транспонирането на директивата в националния закон – чл.492 от КЗ. С оглед на тези съображения е заключил, че размерът на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди следва да се определи по справедливост в съответствие с чл.52 от ЗЗД.

Съобразявайки събраните по делото свидетелски показания относно съществувалите приживе между ищците и починалия отношения и интензитета и продължителността на търпените от тях болки и страдания след смъртта му, както и отчитайки заключението на САТЕ за механизма на ПТП, настъпило при пресичането на Йовчо Иванов Вълчев на пешеходна пътека, без да има липса на видимост за водача на МПС, и икономическите критерии, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетенията за неимуществени вреди възлиза на по 30 000 лв. за всяка една от ищците.

3

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Формулираните първи и втори въпрос следва да бъдат разгледани общо, доколкото са със сходно съдържание, взаимно свързани са и по съществото си касаят задължението на въззивния съд да обоснове фактическите и правни изводи, до които е достигнал, и да се произнесе по всички възражения и доводи на страните. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставените въпроси е даден отговор също в постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК – решение №212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, I I т.о., решение №202/21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, I т.о., решение №76/12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, II т.о., решение №581/30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, III т.о. и други, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

В случая въззивният съд е обсъдил всички възражения и оплаквания, наведени от застрахователя във въззивната жалба, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства.

Противно на твърденията в касационната жалба, апелативният съд е обсъдил възражението за липса на активна материалноправна легитимация на ищците да получат обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на техния дядо, като го е счел за неоснователно, излагайки съображения, че с приемането на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, същото е задължително при тълкуването и прилагането на закона за всички случаи, по които има висящи съдебни дела. На следващо място, е обсъдил възражението за наличието на противоречиви свидетелски показания, като след извършен анализ е приел, че същите са непротиворечиви и изразяват непосредствените впечатления на свидетелите от семейството на 4 ищците. Подробно е обсъдил и възражението относно определения от първоинстанционния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като изрично е изтъкнал липсата на ангажирани от ответника доказателства, които да оборват гласните доказателства, събрани с цел установяването на съществувалата приживе между ищците и починалия трайна дълбока емоционална връзка и интензитета и продължителността на търпените от тях болки и страдания след смъртта му. Не са обсъдени изрично доводите на въззивника за недопустимост на решението поради извършено в хода на производството намаляване на размера на предявените искове. Това нарушение не е съществено, доколкото преценката на въззивния съд за допустимост на постановеното първоинстанционно решение е в съответствие с данните по делото. Твърдението за извършено изменение на исковете не съответства на процесуалните действия на ищците, чийто пълномощник е заявил, че е изрично упълномощен за сключване на спогодба, по силата на която всяка да получи обезщетение в размер на 10 000 лева. Такава не е сключена, а изрично изявление за намаляване на размера на предявените искове не е направено. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната и постоянната практика на ВКС.