Решение № 3448 от 30.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3448 гр. София, 28.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Стойчо Попов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20211100508497 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 20102957 от 22.04.2021 г. постановено по ГД № 16304 по описа за 2020 г. на СРС, II ГО, 178 състав, по предявения от ищеца „Е.П.“ ЕАД (с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД) срещу ответника В. П. П. осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 от ЗЗД ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1132,36 лв. – включена в неплатен остатък от задълженията, посочени в споразумителен протокол от 18.08.2016 г. за клиентски номер 300035360652 за имот, находящ се в с. Мало Бучино, ул. „*******“ (2-ра А) № 1, начислена по фактура № 0154192427/08.09.2014 г., издадена въз основа на едностранна корекция по реда на ПИКЕЕ въз основа на констативен протокол № 1010264/15.04.2014 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба (27.04.2020 г.) до окончателното изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за сумата над уважения размер от 1132,36 лв. до пълния претендиран размер от 2383,67 лв. – потребена и незаплатена електроенергия за имот, находящ се в с. Мало Бучино, ул. „*******“ (2-ра А) № 1, представляваща неплатен остатък от задълженията, посочени в споразумителен протокол от 18.08.2016 г. за клиентски номер 300035360652 и за сумата от 545,27 лв. – задължения за доставена електрическа енергия по фактури № 216059822/01.02.2017 г. и № 216059823/01.02.2017 г. за периода от 31.12.2016 г. до 30.01.2017 г. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за исковото производство съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от исковете.

Решението е обжалвано в срок от ищеца „Е.П.“ ЕАД, в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1132,36 лв. до пълния претендиран размер от 2383,67 лв. Въззивникът ищец излага доводи, че решението на СРС в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Като единствено оплакване в тази насока се сочи, че след като процесните суми са включени в споразумение, 1 то те са с непериодичен характер, поради което спрямо тях приложение намира общата 5годишна давност. Изрично е посочено, че като периодични плащания са вземанията по двете фактури от 2017 г., в която част първоинстанционното решение не се обжалва. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена за разликата над уважения размер от 1132,36 лв. до пълния претендиран размер от 2383,67 лв. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника В. П. П., с който се изразява становище за нейната неоснователност, респ. за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Решението е обжалвано в срок и от ответника В. П. П., в частта, с която предявеният иск е уважен. Ответникът поддържа, че в обжалваната част първоинстанционното решение е неправилно. Сочи се, че е оспорено твърдението на ищеца, че е признал дължимостта на процесните суми в споразумение, сключено с ищеца, както и това, че ответникът е живял в процесния имот в исковия период и е ползвал електроенергия. Твърди се, че ответникът не е единствен наследник по закон на покойния Петър П. Пешев, посочен като задължено лице в процесната фактура от 08.09.2014 г. Посочва, че по делото е представено влязло в сила решение, с което е признато за установено спрямо ищеца, че ответникът и Мартин Стефанов П. не дължат главница по констативен протокол № 1010411/26.05.2014 г. и фактура № 0192868740/19.08.2016 г. Оспорено е и че в период от около месец служители на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД са извършили две последователни проверки, при които е установено отклонение в измерването на електроенергия за процесния недвижим имот.

Излагат се съображения, че вземането по фактура № 0154192427/08.09.2014 г. не е погасено по давност, респ. че вземането по тази фактура е част от задълженията, за които ответникът е подал заявление при ищеца. Твърди се, че ответникът не е извършвал плащания в размер съответно на 1300,00 лв. – първоначална вноска, и 600,00 лв. – вноска, извършена на 16.09.2016 г., същевременно не са отчетени плащания, извършени от ответника в размер на 2451,21 лв., респ. ако се приеме, че процесните вземания не са погасени по давност, то същите са погасени чрез плащане. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Е.П.“ ЕАД, с който се изразява становище за нейната неоснователност, респ. за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

В частта, с която е отхвърлен искът за сумата от 545,27 лв. – задължения за доставена електрическа енергия по фактури № 216059822/01.02.2017 г. и № 216059823/01.02.2017 г. за периода от 31.12.2016 г. до 30.01.2017 г., първоинстанционното решение е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка, доколкото в тази част не е обжалвано в срок от ищеца – по арг. от разпоредбата на чл. 296, т. 2 от ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираните въззивни жалби са допустими. Същите са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от 2 процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбите са неоснователни, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявен за разглеждане е иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 98а от ЗЕ.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно чл. 91, ал. 2 от ЗЕ, сделките с електрическа енергия се извършват при спазване разпоредбите на този закон и правилата за търговия с електрическа енергия, приети от КЕВР (преди това ДКЕВР) по предложение на енергийните предприятия.

Според разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.), „потребител на енергия“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа енергия за домакинството си, а съгласно § 1, т. 2а (нова – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа енергия за собствени битови нужди.

В разглеждания случай е доказано по делото, че ответникът има качеството на потребител на електрическа енергия, като един от съсобствениците на процесния имот, респ. живял е в него в исковия период, и че между страните съществуват облигационни отношения по договор за доставка на електрическа енергия за битови нужди, сключен при Общи условия. Този извод следва от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства, най вече заявление за отсрочване/разсрочване на задължения от 17.08.2016 г., обективиращо извънсъдебните признания на ответника за възникването на твърдяното облигационно правоотношение, в т. ч., че Общите условия на ищеца и Общите условия на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД са влезли в сила, които при преценката им по реда на чл.

175 от ГПК въззивния съд приема, че отговарят на истината – авторството им не е било надлежно оспорено в процеса (виж чл. 180 от ГПК), доколкото е открито производство по 3 чл. 193 от ГПК и на ответника е дадена изрична възможност да ангажира доказателства в подкрепа на направено оспорване, но същият не се е възползвал от тази възможност.

Действително не може да се приеме, че между страните в производството е сключено споразумение за разсрочване на процесните задължения. Това е така, тъй като представеният споразумителен протокол от 17.08.2016 г. не носи подписа на ответника.

Всъщност по делото не са представени доказателства, от които да се установява, че същият е доведен до знанието на ответника. Този извод не се променя и от извършването на плащания за погасяване на първата и втората вноска по споразумителния протокол доколкото не е ясно по делото от кого са извършени погасяванията. Дори и да се приеме, че между страните е сключено споразумение за разсрочване на процесните задължения, това по никакъв начин не променя приложимия спрямо тях давностен срок. Ако за вземането се е прилагал краткият 3-годишен давностен срок, при настъпване на юридически факт, водещ до нейното прекъсване, ще започне да тече нов тригодишен давностен срок, респ. последният ще е приложим и след сключване на споразумението. В тази връзка в ЗЗД е уредено едно единствено изключение – съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като в практиката се приема, че това правило се отнася и за случаите, в които вземането установено с влязла в сила заповед за изпълнение (така Решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о., ГК; Определение № 961 от 4.05.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 3897/2022 г.; и др.). Други изключения нито са уредени в закона, нито са изведени в съдебната практика. Безспорно процесните вземания по всички фактури, с изкл. това по фактурата от 08.09.2014 г., представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.

„в“ от ЗЗД и като такива по отношение на тях е приложима 3-годишната погасителна давност (така Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС). С направеното от ответника признание на 17.08.2016 г. давността за тези вземания е прекъсната и от този момент е започнала да тече нова давност (по арг. от разпоредбите на чл. 116, б. „а“ и чл. 117, ал. 1 от ЗЗД) и същата е изтекла на 17.08.2019 г. – преди подаване на исковата молба в съда на 27.04.2020 г., доколкото по делото липсват доказателства, от които да се установява, че са настъпили такива юридически факти, обуславящи спиране или прекъсване на този срок. Ето защо СРС правилно е отхвърлил исковата претенция за всички вземания, по отношение на които е налице извънсъдебно признание (с изкл. на това по фактурата от 08.09.2014 г.).