Решение № 373 от 15.07.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 373 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20261001000189 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 9.02.2026 г. на ответника „Фиделис Корпорейшън“ ЕАД срещу решение № 2/5.01.2026 г. по т. д. № 261/2025 г. на Софийския градски съд, VІ-3 състав, с коeто: на осн. чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ са признати за несъществуващи вписаните на 6.01.2025 г. по партидата на ответника в търговския регистър следните обстоятелства, заявени със заявление № 20241230130836: 1) в поле 23 – вписване на С. П. Г. като едноличен собственик на капитала; 2) в поле 5 – вписване на ново седалище и адрес на управление в гр. София; 3) в поле 10 – заличаване като представител на дружеството на Д. Б. и вписване на нов представител – Д. Х. Д.; 4) в поле 12 – заличаване като членове на съвета на директорите на Л. К., Д. Б. и М. Г. и вписване като такива на Д.

Х. Д., С. П. Г. и К. В. Б.; ответникът е осъден да заплати на ищеца Л. К. сумата 991,91 евро – съдебни разноски.

В жалбата се поддържа, че в първоинстанционното производство са допуснати съществени процесуални нарушения. В нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК съдът дал ход на делото въпреки своевременните молби на пълномощника на ответника за наличието на уважителни причини за неявяването му поради ангажираност по други съдебни дела, с което било нарушено правото на защита на ответника. Твърди се, че неправилно съдът е кредитирал заключението на съдебно-графологичната експертиза, като не уважил исканията на ответника по молбата от 1.12.2025 г. за допускане на повторна експертиза, аргументирана с негоден сравнителен материал, а именно – нотариално заверен протокол от 28.11.2024 г., чиято автентичност ответникът оспорил, но съдът отказал да открие производство по чл. 193 ГПК. Твърди се, че експертизата не е изследвала в оригинал подписите върху процесните джира и временни удостоверения, а е работила по електронни образи /копия/ на документите, представени по делото и към заявлението в ТР. Сравнителният материал не 1 бил в достатъчен обем, близък по време до спорния подпис и сходен по функционален контекст и условия на изпълнение /скорост, натиск, поза, носител/, а експертизата не съдържала критична оценка за представителността и съпоставимостта на използвания материал. Не било отчетено и, че образците от подписа на ищеца, снети еднократно на 5.11.2025 г., е възможно да са съзнателно модифицирани /дисимулация/ с цел отричане на авторството на ищеца върху оспорените от него джира. Сочи се и, че тъй като оригиналите на временните удостоверения и алонжите с джирата към тях се намират у ответника, като са предадени от ищеца, то самото им доброволно предаване било косвено доказателство за извършени разпореждания със съгласие на ищеца. Не бил изследван и въпросът дали подписът не е положен от овластен представител на ищеца.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.

Въззиваемият Л. К. – ищец по иска – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Претендира разноски.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество са неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:

Основанието на предявените искове за установяване несъществуване на процесните вписани обстоятелства са твърденията в исковата молба, че не е налице валидно прехвърляне на 100 % от акциите от капитала на ответното дружество от ищеца Л. К., като едноличен собственик на капитала, на С. П. Г., който е вписан за нов едноличен собственик на капитала. Безспорно, твърденията са относими към порока „вписване на несъществуващи обстоятелства“, тъй като ако са верни, то и С. Г. не е придобил качеството „едноличен собственик на капитала“ /което е едно от вписаните обстоятелства/. Освен това взетите от него решения по протокола от 27.12.2024 г., въз основа на който са извършени останалите процесни вписвания, няма да имат качеството „решения на едноличния собственик на капитала“, т.е. няма да са валидни. Доводът за липсата на валидно прехвърляне на процесните акции ищецът обосновава с това, че джирата от 1.03.2024 г., съдържащи се от негово име в представените към заявлението за вписване временни удостоверения № 1 и № 2, не са подписани от него, т.е. са неавтентични. Установяването на подобна неавтентичност е относимо към порока липса на воля /съгласие/, което е основание за нищожност на джирата съобразно чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

За установяването дали процесните джира са автентични в настоящото исково производство са приети две съдебно-почеркови експертизи – еднолична експертиза в първата инстанция и тройна експертиза във въззивната инстанция. И двете експертизи са стигнали до един и същи краен извод – подписите в двете джира не са положени от ищеца Л. К.. Няма основание двете експертизи да не се кредитират от съда. Специално следва да се посочи, че повторната тройна експертиза е била допусната във връзка с оплакването в жалбата, че първата експертиза не е изследвала в оригинал обектите на експертизата – процесните временни удостоверения, както и сравнителния материал. Повторната експертиза е извършила такова изследване на оригиналите – както на обектите, така и на сравнителния материал. Същевременно, с определението от 7.04.2026 г. по чл. 267 ГПК 2 въззивният съд е дал възможност на всяка от страните да посочи и допълнителен сравнителен материал, от която възможност се е възползвал само ищецът, а не и ответникът /видно от изявленията на процесуалния му представител в заседанието на 4.05.2026 г./. Този сравнителен материал е приет за достатъчен от тройната експертиза, която съдържа и подробна мотивировка. Ето защо въззивният съд приема за доказано, че ищецът не е подписал процесните джира в двете временни удостоверения.

Поради това двете едностранни сделки /джирата/ са нищожни на осн. чл. 26, ал. 2 във вр. с чл. 44 ЗЗД, поради което не е осъществено валидно прехвърляне на процесните акции.

Вписването в книгата на акционерите има вторичен удостоверителен характер и има значение за противопоставимост спрямо дружеството, но няма правопораждащо действие за самия транслативен ефект.

Не се твърди и доказва да е осъществен друг транслативен способ за тези акции – напр. универсално правоприемство, принудително изпълнение по ГПК, ДОПК и др. В общата хипотеза на частно правоприемство, основано на доброволно разпореждане от акционера, прехвърлянето на налични акции или временни удостоверения включва фактически състав от два елемента: 1) договор за прехвърляне /продажба, замяна, дарение и др./, който може да бъде и неформален; и 2) джиро, което е формална едностранна сделка – чл. 185, ал. 2 и чл.

187, ал. 2 ТЗ. Наличието на втория елемент презумира първия /който е неформален/, но наличието само на първия елемент не презумира втория. По тази причина наличието само на договор не води до прехвърляне на наличните акции, ако няма и валидно джиро.

Това отговаря и на довода на жалбоподателя – че тъй като оригиналите на временните удостоверения и алонжите с джирата към тях фактически се намирали у ответника, като са му предадени от ищеца, то самото им доброволно предаване било косвено доказателство за извършени разпореждания със съгласие на ищеца. Вярно е, че в настоящото въззивно производство се установи, че ответникът държи оригиналите на временните удостоверения и алонжите /вж. протокола от заседанието от 4.05.2026 г./, макар да не е установено как и по какъв начин се е сдобил с тях /по конкретно – че са му били доброволно предадени от ищеца/. По-същественото обаче е, че дори да е така, то това може да се тълкува само като индиция за наличие на неформален договор за прехвърляне, но не може да замести липсващото джиро от ищеца, без което валидно прехвърляне на акциите /временните удостоверения/ не може да настъпи. Няма данни, че подписите в джирата са положени от овластен представител на ищеца, а това, че не са положени от самия ищец е установено с двете съдебни експертизи.

При това положение джиратарят С. Г. не е придобил процесните акции и не е придобил качеството „едноличен собственик на капитала“ на ответното дружество, което означава, че вписването му за такъв в партидата на дружеството в търговския регистър е несъществуващо обстоятелство. Такива са и останалите вписани обстоятелства, тъй като се основават на взетите от него решения по протокола от 27.12.2024 г., които не са валидни, тъй като не са взети от лице, притежаващо качеството „едноличен собственик на капитала“.

Оплакването в жалбата за нарушено право на защита на ответника, поради допуснати процесуални нарушения по чл. 142, ал. 2 ГПК, принципно не може да доведе до отмяна на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не контролно-отменителна. Подобни нарушения биха били релевантни само в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК /при искане за събиране на нови доказателства пред въззивната инстанция/ в какъвто контекст са обсъдени с определението от 7.04.2026 г.

Следователно, и като краен извод – искът се явява основателен.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.

При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищецът. Същият е заявил искане за присъждане на разноски за адвокат, като е упълномощил двама адвокати с 3 отделни договори за правна защита с уговорено възнаграждение от по 1000 евро за всеки от тях. Съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат само за един адвокат, т.е. само 1000 евро.

Ответникът е направил възражение за прекомерност на възнаграждението за един адвокат, което въззивният съд намира за неоснователно. Във въззивната инстанция са проведени три открити заседания и са събирани нови доказателства /съдебна експертиза/, което оправдава този размер на възнаграждението.

Така мотивиран Софийският апелативен съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2/5.01.2026 г. по т. д. № 261/2025 г. на Софийския градски съд, VІ-3 състав.

ОСЪЖДА „Фиделис Корпорейшън“ ЕАД с ЕИК – 205169764, със седалище и адрес на управление – гр. София, ж.к. „Красна поляна – 1 част“, бл. 38А, вх. Б, ет. 7, ап. 55, да заплати на Л. К., гражданин на Република **********с ЛНЧ – **********, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 1 000 евро – съдебни разноски за производството пред САС.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.

280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.

Съобщенията да се връчат чрез профилите в ЕПЕП и ССЕВ на адвокатите на страните.

Указва на страните, че при евентуално подаване на касационна жалба към същата следва да бъде приложен документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 15,34 евро /като в документа се посочи номера на делото на САС/, както и изложение по чл. 280 ГПК, а жалбата да бъде подписана от адвокат или юрисконсулт с приложено пълномощно.