Определение № 1009 от 17.09.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1009 гр. Благоевград, 17.09.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно частно гражданско дело № 20241200500869 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК 000694749 /ответник в исковото производство/, подадена чрез адв. П. В., срещу Определение № 1217 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 1711/2023 г. на Районен съд Благоевград, с което е оставена без уважение молба на ответника, с която се иска на осн. чл. 248 ал. 1 ГПК да се измени Решение № 278 от 17.04.2024 г. по гр. д. № 1711/2023 г. на РС Благоевград в частта за разноските, както и да се допълни решението с посочване на банкова сметка на ищеца.

Частният жалбоподател навежда оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Счита, че то не е съобразено с фактическите обстоятелства по делото и с поведението на „Юробанк България“ АД.

Поддържа, че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК и че ответникът не дължи разноски, тъй като с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска в срока за отговор на исковата молба. Позовава се на определение № 474 от 07.11.2019 г. по гр. д. № 3063/2019 г., Г. К., IV г. о. на ВКС и на определение № 549 от 29.11.2018 г. по ч. гр. д. № 4317/2018 г., Г. К., IV г. о. на ВКС. Счита, че наличието на изпълнителен титул може да обоснове правен интерес за водене на иск по чл. 439 ГПК, но поддържа, че това не означава, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което 1 оспорва извода на съда, че същото обосновава присъждане на разноските в тежест на ответника. Навежда, че според съдебната практика ответникът дава повод за завеждане на дело, когато като кредитор е предприел действия по принудително изпълнение или е изразил готовност да предприеме такива.

Счита, че понасянето на разноски би било равносилно на това да търпи вреди за действия и за поведение, които не е предприемал. Не оспорва, че ищецът е имал интерес да установи действителното правно положение в отношенията си с ответника, но счита, че той би имал право на разноски само ако предприетата от него съдебна защита е била необходима, т. е. ако ответникът е предприел неоснователни действия, насочени към принудително събиране на вземанията. Позовава се на определение № 744 от 18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1170/2023 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и на цитираната в него съдебна практика, според която извънсъдебното поведение на кредитора има значение. Счита, че тази съдебна практика не разглежда бездействието на ответника-кредитор при иска по чл. 439 ГПК като повод за завеждане на иска и че за възлагане на разноските, сторени от ищеца, се отдава значение на активното поведение на ответника като кредитор и взискател, на съдебните и на извънсъдебните мерки, които е предприел, докато установеното и продължаващото му бездействие след като давността е изтекла обуславя обратния резултат.

Поддържа, че според съдебната практика се вземат предвид от съда и засвидетелстват активност на взискателя снабдяването с изпълнителен лист и поддържаната висящност на изпълнителното дело. Счита, че в този смисъл е и практиката на ВКС по реда на чл. 288 ГПК, с която не е допуснато касационно обжалване при възложени в тежест на ответника разноски, поради негови активни действия, осигуряващи му надлежно възможности за принудително изпълнение или манифестирали незачитане на давността, вече настъпила и обявена му от длъжника. Поддържа, че в определение № 4421 от 26.03.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2277/2024 г. на СГС е разгледан аналогичен случай, в който съдът е посочил, че само на база изпълнителен лист не може да се направи преценка дали е даден повод за завеждане на делото и е кредитирано бездействието на кредитора, като не са предприети изпълнителни действия, които да засегнат материалната сфера на длъжника след прекратяване на изпълнителното производство. Посочва, че след като през 2016 г. ex lege е било прекратено изпълнително дело № 866/2011 г. по описа на ЧСИ Г. Ц., от цесионера и от цедента не са предприемани последващи действия, които да 2 накърнят правата на длъжника. Поддържа, че кредиторът чрез процесуалното си поведение е показал, че се е дезинтересирал от последващи действия спрямо ищеца. Намира, че не може да се очаква от кредиторa служебно да прилага давността в отношенията му с неговите контрахенти. Посочва, че в случая длъжника не е правил извънсъдебно волеизявление, с което да поиска кредитора да зачете давността и по този начин да се избегне съдебен процес.

Твърди, че преди завеждане на иска, ищецът не е потърсил доброволно разрешаване на спора и не е заявявал, че вече не дължи поради изтекла погасителна давност, съответно той не е получавал отрицателен отговор, което да е основание за завеждане на делото. Моли да се отмени обжалваното определение и да се измени първоинстанционното решение в частта за разноските, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.

Ответникът по частната жалба Х. А. Я., ЕГН ********** /ищец в исковото производство/ чрез адв. В. У. депозира отговор в срока по чл. 276, ал.

1 ГПК, с който намира жалбата неоснователна и изразява становище за правилност на обжалваното определение. Препраща към своите доводите, изложени в становище с вх. № 12782/03.06.2024 г. по повод подадената молба по чл. 248 ГПК.

Окръжен съд Благоевград, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Частната жалба е допустима – депозирана е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Тя отговаря и на изискванията за редовност по чл.275, ал.2 вр. с чл.260 и чл.261 ГПК, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Производството пред Районен съд Благоевград е образувано по искова молба, подадена от Х. Я., с която е предявен срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумите по изпълнителен лист от 14.02.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 451/2011 г. на РС Благоевград, поради изтичането на погасителна давност. С отговора на исковата молба ответникът признал предявения иск. Посочил е, че изпълнително дело № 866/2011 г. по описа на ЧСИ Г. Ц. следва да се счита за прекратено по право на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, понеже последното изпълнително действие е извършено през 2016 г.

3

Изразил е становище, че не е дал повод за завеждане на делото, поради което не следва да отговаря за разноски. В съдебно заседание ищецът е направил искане да се постанови решение при признание на иска. Съдът е намерил, че са налице предпоставките в чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска и е постановил решение № 278 от 17.04.2024 г. по гр. д. № 1711/2023 г., с което е признал за установено по иска с правно основание чл.

439 ГПК, че Х. А. Я. не дължи на „Юробанк България“ АД сумите по изпълнителен лист от 14.02.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 451/2011 г. на Районен съд Благоевград.

Районният съд е преценил, че с оглед изходa на спора на осн. чл.78, ал.1 от ГПК на ищeцa следва да бъдат присъдени сторените разноски по делото разноски, съобразно представен списък по чл.80 от ГПК, в размер на 1555,16 лв., представляващи 1200 лв. – платено адвокатско възнаграждение и 355,16 лв. – платена държавна такса. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника, че не дължи разноски, тъй като не дал повод за образуване на делото. Счел е, че в случая не е налице хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК. Посочил е, че в определение № 694 от 25.09.2023 г. по ч.т.д. № 1325/2023 г., Т.К., II т.о. на ВКС е допуснато касационно обжалване по въпроса относно отговорността на ответника за разноски по иск за несъществуване на вземане, погасено поради изтекъл давностен срок, при заявено от ответника признание на иска. Според районният съд е прието, че в тази хипотеза не е налице първата предпоставка на чл.78, ал.2 от ГПК, понеже предявяването на иска е условие за упражняване на субективните права на ищеца. Изтъкнато било, че при наличието на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл.439 от ГПК за оспорване на изпълнението е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото длъжникът не може да направи възражение за погасителна давност пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. Посочил е, че в този смисъл са и определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г., I г.о., определение № 71 от 21.01.2014 г. по ч.т.д. № 17/2014 г., III г.о., определение № 242 от 31.05.2018 г. по ч.гр.д. № 2062/2018 г., IV г.о на ВКС.

По тези съображения районният съд с решението си на осн. чл.78, ал.1 ГПК е осъдил „Юробанк България“ АД да заплати на Х. А. Я. сумата от 1 555,16 лв.

– разноски по делото.

4

С молба по чл. 248 ГПК ответникът е поискал да се измени решението в частта за разноските с аргументи, че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК и че е прекомерно адвокатското възнаграждение присъдено на ищеца, като е поискал и да се допълни решението като се посочи банкова сметка, по която да заплати разноските. В отговор на тази молба ищецът е подал становище с вх. № 12782/03.06.2024 г., в което са наведени доводи за нейната неоснователност.

С обжалваното определение съдът отново е изложил съображенията си от съдебното решение и е посочил, че до приключване на устните състезания не е било наведено възражение за прекомерност от ответника. Съдът е намерил, че не са налице предпоставките за допълване на решението, понеже се е произнесъл по цялото искане, с което е бил сезиран. Посочил е, че чл.236, ал.1, т.7 ГПК следва да се тълкува във вр. с чл.127, ал.4 от ГПК, че това изискване е неприложимо към исковите молби, с които са предявени установителни искове и че в тези производства ищецът не е длъжен да посочва банкова сметка, дори и когато му се присъждат разноски за производството, като се е позовал на определение № 27 от 20.01.2021 г. по ч. т. д. № 1825/2020 г., Т. К., І т. о. на ВКС и на определение № 447 от 23.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 316/2024 г. на Окръжен съд Благоевград.

Определението на Районен съд Благоевград е правилно.

Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Според чл. 78, ал.

2 ГПК ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г., ОСГК на ВКС фактическият състав, от който се поражда отговорността за разноските по делото, включва: неоснователно предизвикан правен спор; разноски, причинени от водене на дело по повод този спор; съдебно решение, което потвърждава правното твърдение на претендиращия разноски и отхвърля правното твърдение на отговарящия за разноски.

Отговорността за разноски почива на изискването за отговорност за вреди за неоснователни действия и на това разбиране почива нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК (определение № 298 от 30.05.2009 г. по ч. гр. д. № 297/2009 г., Г. К., І г.

5 о. на ВКС). Логиката на чл. 78, ал. 2 ГПК е, че ищецът е носител на защитаваното материално право, но то не се оспорва от ответника нито извънсъдебно, нито в хода на процеса (определение № 381 от 30.05.2023 г. по ч. т. д. № 645/2023 г., Т. К., І т. о., определение № 50063 от 19.10.2023 г. по ч.т.д. № 1568/2022 г., I т. о., определение № 1407 от 29.05.2024 г. по ч. т. д. № 2128/2023 г., Т. К., І т. о. на ВКС).

Правния спор е незаконосъобразна проява на гражданските правоотношения и представлява външно обективирано противоречие (несъвпадане) на правните убеждения (твърдения) на насрещните субекти на правоотношението относно неговото възникване, съдържание и съществуване (Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено издание, второ по действащия ГПК. Сиела Норма АД. София, 2020. стр.26, в същия смисъл Тълкувателно решение № 2 от 12.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г., ОСНК на ВКС). Проявните форми на правния спор са неоснователното отричане на право, което съществува и неоснователното претендиране на право, което не съществува (Сталев, Ж. Цит. съч., стр. 27, както и решение № 100551 от 23.04.2019 г. по гр. д. № 19644/2018 г. на СРС).