Решение № 3228 от 25.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3228 гр. Пловдив, 25.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330100703 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Р. Т. И., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ж.к.

Т., бл. ***, с която са предявени кумулативно обективно и пасивно субективно съединени искове против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, с които се иска прогласяване нищожността на сключени между ищеца и всеки от ответниците договори, съответно договор за паричен заем № ****/ **** г., сключен с първия ответник, като нищожен поради неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК, и договор за предоставяне на гаранция № **** от **** г., сключен с втория ответник, като нищожен поради липса на основание, заобикаляне на закона и противоречия с добрите нрави, а в условията на евентуалност се иска да бъде прогласена нищожността на клаузата от чл. 3, ал. 1 от процесния договор, включваща задължение за заплащане на възнаграждение за дружеството гарант в размер на 1356,72 лв.

В исковата молба се твърди, че на ***** г. между ищеца и първия ответник бил сключен договор за паричен заем № ****. Договореният лихвен процент в размер на 40 % нарушавал добрите нрави и внасял неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Сочи, че макар да нямало императивно установен лимит, обективен критерий за добросъвестното определяне на размера на възнаградителната лихва можел да бъде размерът на законната лихва, като се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорката, 1 предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законна лихва. Договорът за потребителски кредит бил нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва, която била съществен елемент на договорното съдържание имала за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора да бъде разписан действителния размер на ГПР. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, като кредиторът, вписвайки в договора ГПР от 47,53 % заблудил потребителя, а използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност в уговорката за ГПР и оттам до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК- нищожност на кредитната сделка.

Излага, че уговореното възнаграждение за фирма-гарант било разход по кредита и следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходитеиндикатор за общо оскъпяване на кредита. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Поради невключване на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочване в кредитния договор на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, въз основа на която можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Кредиторът не бил изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1500 лв. с посочен лихвен процент от 40,00 % и ГПР 47,53 %, с общ размер на всички плащания1799,28 лв. Неинформираността на потребителя довело до неравноправност в кредитното правоотношение. Цитира практика на СЕС, че яснотата и разбираемостта на договорните клаузи не се отнасяла формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите за икономическите последици от поемането на задълженията им и връзка на уговорката с другите договорни клаузи. На собствено основание нищожен бил и сключеният договор за предоставяне на гаранция № **** от **** г., сключен с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД и уговорката за заплащане на възнаграждение на гаранта не била породила правни последици. Законодателят бил уредил договорът за гаранция като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването между него и третото лице- гарант е лишено от правно основание. Типичната и непосредствена правна цел по договор за предоставяне на гаранция била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя, а когато длъжникът учредява лично обезпечение, то не се осъществявала целта на договора за предоставяне на гаранция и същият бил лишен от своето основание. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на гаранта вместо на кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправност в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. По договор за предоставяне на гаранция, сключен между длъжника и гаранта, длъжникът не получавал никаква 2 престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още подрастично. Преди сключване на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособостта на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни съгласно чл. 16 от ЗПК и чл. 8, пар. 1 от Директива 2008/48. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността имало за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Поради изложеното клаузата за предоставяне на гарант била в пряко противоречие с целта на Директивата и прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция върху самия длъжник. Поради изложеното бил налице общият фактически състав по чл. 143 ЗЗП и с оглед неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка. Поставяйки на ищеца изискване да сключи договор с поръчителя, „Изи Асет Мениджмънт“ АД договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД, като сключвайки договор за поръчителство, ищецът не го правел в изпълнение на свое задължение към кредитодателя, поради което и единственият му мотив бил да надари кредитора. Излага, че по силата на чл. 225, ал. 1 ЗЗД с договора за дарение дарителят следвало незабавно да престира, като в противен случай договорът бил нищожен. Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, като той можел да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. По съображенията, изложени по-горе кредитната сделка била нищожна, поради което и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение не бил породил правно действие. В условията на евентуалност се иска да бъде прогласена нищожността на договор за предоставяне на гаранция № **** от **** г., включваща заплащане на възнаграждение на гаранта в размер на 1356,72 лв., в ползва на ответника „Файненшъл България“ ЕООД като противоречаща на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

С оглед на изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено, че процесният договор за заем, сключен между ищцата и първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящи се до посочване на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, поради което на основание чл. 22 ЗПК се иска същият да бъде прогласен за недействителен. Иска се и да бъде постановено решение, с което да се признае за установено по отношение на втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД, че сключеният между него и ищцата договор за предоставяне на гаранция е недействителен на основание чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД, като в условията на евентуалност се иска да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор, включваща задължение за заплащане на възнаграждение на дружеството гарант в размер на 1356,72 лв. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирало писмен отговор, със становище за нередовност, недопустимост и неоснователност на предявените искове. Счита, че предявеният иск е нередовен, тъй като не е представен документ за внесена държавна такса по формулираните претенции, както и липсва приложено пълномощно за процесуално представителство.

Смята, че искът е недопустим поради липса на правен интерес.

По същество, излага становище за неоснователност на предявените искове.

Процесният договор за паричен заем е действителен, тъй като е в съответствие с 3 изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите не водело до нищожност на договора за кредит, а само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считали за нищожни. Констатация за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразявала непосредствено на преценката за действителността на сключения договор за кредит. Твърди, че договорът за потребителски кредит е действителен в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Разпоредбите на ЗПК били специални спрямо ЗЗП и ЗЗД. Заявява, че законът не поставя допустимия размер на възнаградителната лихва по договорите за кредит в зависимост от размера на законната лихва.

Единственото ограничение на размера на възнаградителната лихва с оглед разпоредбите на закона, по-специално чл. 19, ал. 1 ЗПК, е размерът на ГПР. Размерът на договорната лихва по договора като елемент на ГПР, както и ГПР по договора са по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена с постановление на МС на РБ. Размерът на лихвения процент по договора бил в съответствие с изискванията на ЗПК. Лихвата като цена на услугата не подлежала на преценка за неравноправност при положение, че задължението било разписано ясно и разбираемо, още повече, че същата се явявала и индивидуално уговорена клауза, доколкото ищецът по своя инициатива се е обърнал към дружеството за кредитиране и се е запознал предварително със съществените условия на договора. Лихвеният процент по процесния договор бил фиксиран и ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора- 35 %, като условията за прилагането му също били записани в договора. Твърдението, че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като в договора не бил разписан действително приложения размер на ГПР било неоснователно. Годишният процент на разходите по договора включвал всички разходи по кредита в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Същият бил изчислен съгласно чл. 19, ал. 2 и размерът му е в съответствие с изискванията на чл.

19, ал. 4 ЗПК. При изчисляване на ГПР се взимали предвид съществуващите към момента на сключване на договора за кредит разходи. Ищецът по своя воля бил избрал да обезпечи задължението си по договора за заем чрез гаранция на дружествотогарант, имайки на свое разположение три алтернативни начина за обезпечаване, с оглед на което твърдението за подвеждаща информация и неяснота било неоснователно. Уговорките за обезпечаване на заема били външни за заемодателя и се извършвали между заемателя и третото лице. Неточното посочване на ГПР не водело до недействителност на договора за паричен заем, а за него били приложими разпоредбите на чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК и законът в подобен случай не предвиждал да се обяви целият договор за нищожен. Задължението на кредитора за посочване на ГПР се изчерпвало с посочването на цифровата стойност с точност до втория десетичен знак. Неоснователно било твърдението на ищеца, че невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлявало заблуждаваща търговска практика. Ищецът, позовавайки се на чл. 68д ЗЗП, трябвало да докаже не само наличието на търговска практика, съдържаща невярна информация, а и факта, че тази информация е довела до вземане на решение, което той не би взел. В договора за кредит не съществувало изискване за сключване на договор с фирмагарант. Представянето на обезпечение не било свързано с оценката на кредитоспособността и не я замествало.