Определение № 3949 от 20.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3949 гр. София, 20.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Жива Декова Касационно гражданско дело № 20268002101300 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. И. П., чрез процесуален представител адв. Н. И., против решение № 9 от 11.02.2026 г., постановено по в. гр. д. № 311/2025 г. по описа на Окръжен съд - Търговище, с което е отменено изцяло решение № 155 от 15.04.2025 г., постановено по гр. д. № 1195/2024 г. по описа на Районен съд - Търговище, с което е отхвърлен предявеният от касатора против „ЕФО ЛИНИЯ“ ЕООД иск за заплащане на сумата 125 082,51 лв. /63 953,68 евро/, представляваща разлика между получено и дължимо трудово възнаграждение при командироване в рамките на предоставянето на услуги за периода от 01.09.2021 г. до 01.09.2024 г. с правно основание чл. 121а, ал. 4 КТ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.09.2024 г., до окончателното плащане на задължението, както и евентуален иск за заплащане на сума от 125 082,51 лв. /63 953,68 евро/, представляваща сумата, с която ответникът „ЕФО ЛИНИЯ“ ЕООД се е обогатил за сметка на ищеца П. И. П., спестявайки си разходи за трудово възнаграждение с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като неоснователни. С решението касаторът е осъден за съдебно-деловодни разноски.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация „ЕФО ЛИНИЯ“ ЕООД, подаден чрез процесуалния представител адв. К. К., в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от 1 обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

Въззивният съд е приел за установено от събраните писмени и гласни доказателства, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника, въз основа на трудов договор № 208/25.06.2020 г. Заемал е длъжността „шофьор, товарен автомобил /международни превози/“, с основно трудово възнаграждение в размер на 610 лв., изменено с допълнително споразумение на 933 лв., считано от 01.01.2024 г. Трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на страните, считано от 05.09.2024 г. Ищецът изпълнявал длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“, като превозвал товари от и до страни от ЕС. В периода м. 09.2021 г. - м.

04.2022 г., м. 01.2024 г. - м. 07.2024 г., ищецът е осигуряван от ответника. Осигуряван е и от друг работодател „САШО ШПЕД“ за периода м. юни - м. 10.2022 г., а за периода м. 11.2022 г.

- м. 12.2023 г. е осигуряван и от „ЕФО ЛИНИЯ“, и от „САШО ШПЕД. Видно от заповедите за командироване, относими към исковия ищецът е бил командирован в Германия, Белгия, Нидерландия, Франция, Люксенбург, Испания, Италия, Австрия, като е осъществявал международен транспорт /превоз на товари/. Транспортните курсове, извършвани от ищеца, са ставали с превозни средства, осигурявани от дружеството ответник. Товарите не са на работодателя. Товарите са превозвани по силата на сключени от ответника договори с ползватели на тази услуга. За изпълнение на транспортните курсове, ищецът е бил командирован от ответника, пътувал е до Белгия, където от паркинг в [населено място] се качвал на камиона. Извършвал е превози в много държави членки. Съгласно изготвената и възприета по делото икономическа експертиза, разликата между паричната равностойност на престираният от ищеца труд, изчислена по минималните ставки на Кралство Белгия от една страна и платеното му от ответника трудово възнаграждение от друга страна за процесния период се в размер на брутна сума 125 082,51 лв. Тази разлика е формирана от следните пера: възнаграждение за работно време в размер на 12,2105 евро/час общо в размер на 67 364,22 лв., като формирането на сумата представлява разликата между възнаграждение, изчислено съобразно приложен колективен трудов договор 84 636,58 лв., изчислени по мин. ставка за Белгия и облагаемия доход, т. е. платеното възнаграждение от България 17 272,36 лв. – бонус в края на годината пропорционално изчислен на положения от ищеца труд за съответната година и съобразно глава IV от колективния трудов договор – 7482,39 лв. За това, че дневната и междуседмична почивка не са се осъществявали там, където живее, пребивава или работи, му се дължи обезщетение от 45,9485 евро на денонощие – по заповеди за командировка 559 дни в командировка /559 x 45,9485 евро = 26 098,74 евро/, с левова равностойност 50 235,90 лв. За процесния период на ищеца са платени трудови възнаграждения в нетен размер са 17 272,91 лв. Общият дължим размер на командировъчните пари съгласно издадените заповеди за командировки е 88 819,99 лв.

Спорът по делото е по правото и се концентрира в това коя е приложимата правна норма в отношенията между страните – чл. 121 КТ или чл. 121а, ал. 4 КТ, като последната задължава работодателя при командироване на работници в чужбина да осигурява най-малко същите 2 минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. При приложението на чл.

121а, ал. 4 КТ, плащанията към работника се претендират по законодателството в Кралство Белгия. Спорът е и в това дали, работната „база“ на ответника е установена в Кралство Белгия и превозваческата му дейност е най-тясно свързана с тази държава-членка, за да бъде приложено белгийското законодателство, в отношенията между страните. Въззивният съд е приел, че за прилагането на белгийското законодателство, така както претендира ищеца, следва да се установи, че за съответния ограничен период от време /периода на командироване/, изпълнението на работата му има достатъчна връзка с тази територия.

Обосновал се е, че тълкуване на този въпрос е изложено в решение на СЕС /голям състав/ от 01 декември 2020 г. по дело С-815/18, в т. 42 и сл. В него съдът е приел, с оглед директива 96/71 работник може да се счита командирован на територията на държава-членка, само ако изпълнението на работата му има достатъчна връзка с тази територия, след обща преценка на фактори, като естеството на работа, която работникът извършва на територията на съответната държава, силата на връзката на работата на този работник с територията на всяка държава членка, в която той работи, както и дела на тази работа в цялата транспортна услуга. Единствено и само факта, че изпълнението или приключването на изпълнението на задачите от командирования работник в седалището на второто предприятие, сам по себе си не е достатъчен да се приеме, че този шофьор е бил „командирован“ на територията на тази друга държава членка /т. 43 - 52/. В случая доказателствата по делото са, че ищецът се е качвал на превозното средство от паркинг в [населено място] и от там е започвал превоза на товари. Но това не е достатъчно да се приеме, че е установена връзка с тази държава, за да се приложи белгийското законодателства – белгийският КТД в областта на транспорта. Други доказателства по делото, които да установяват такава връзка с тази територия по делото не са събрани. Очевидно е и, че не ставна въпрос за „каботажни превози“ в Белгия, определени в регламент /ЕО/ 1072 и регламент /ЕО/ № 1073/2009 г., при които превозът се извършва само в една приемаща държава-членка. В случая отношенията между страните с оглед доказателствата по делото следва да се регулират от българското законодателство и по-точно чл. 121 КТ и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/.

А, съгласно приетата по делото експертиза, работодателят е изплатил на ищеца дължимото трудово възнаграждение и средства за командироване. Ето защо, предявеният иск е неоснователен. Неоснователен е и предявеният в евентуалност иск с правно основание чл.

59, ал. 1 ГПК, тъй като отношенията между страните съществуват по силата на трудов договор, поради което няма как в правната сфера на ищеца да е възникнало вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България 3 или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

За допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1.

„Възможно ли е и как следва да процедира съда, ако не намери „достатъчна“ връзка с нито една държава от ЕС при командироване в рамките на предоставяне на услуги по чл. 121а КТ в няколко държави от ЕС?“; 2. „Възможно ли е връзката да не е „достатъчна“ с нито една от няколко свързани с командироването държави или във всички случаи следва да се установи най-тясната връзка с поне една от тях?“; 3. „Обикновено командироване по чл. 121 КТ, или командироване в рамките на предоставяне на услуги по чл. 121а КТ ли е командироването от български работодател за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите, на шофьор на тежкотоварен камион за периоди от по няколко месеца, който извършва транспортни услуги в няколко държави от ЕС?“ и 4. „Как следва да се определи приемащата държава по см. на чл. 121а, ал. 4 КТ, чиито минимални условия на работа са релевантни при иск по чл. 121а, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 1, б.

„а“ КТ при командироване в рамките на предоставяне на услуги на международни шофьори на тежкотоварни камиони, преминаващи през повече от една държава-членка на ЕС?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – решение № 298 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 2180/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о. и решение № 173 от 06.03.2018 г. по гр. д. № 4431/2016 г. на ВКС, III г. о., евентуално са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл.

280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Настоящият касационен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. Същото е валидно и допустимо.

Поставените от касатора първи, трети и четвърти правни въпроси се отнасят до конкуренцията на чл. 121 КТ и чл. 121а КТ и са обуславящи за изхода на делото. В цитираната от касатора практика е прието, че националната правна уредба на командироването на работници преди декември 2016 г. е в разпоредбата на чл. 121, ал. 3 КТ /нова ДВ, бр. 15 от 2010 г., в сила от 28.08.2010 г.; отм. ДВ, бр. 105 от 2016 г./ и се прилага в случаи на командироване в рамките на предоставяне на услуги, която хипотеза е уредена в директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги. Изрично от приложното поле на директивата са изключени само предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав /чл. 1, § 2/. В нейното приложно поле остават останалите видове транспорт. При действието на чл. 121, ал. 3 КТ /отм./; международните превози не са изключени, нито е ограничено приложението на Директива 96/71/ЕО по отношение на тях. Следователно при наличие на останалите предпоставки на чл. 121, ал. 3 КТ ще намери приложение за командироване на шофьори за повече от 30 календарни дни в държави от Европейския съюз, в държави – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария. Да се приеме обратното означава да се отрече, че от обхвата на директива 96/71/ЕО е изключен 4 международния транспорт, което не е така, видно и от предложение на ЕК за Директива на Европейския парламент и на Съвета за изменение на директива 96/71/ЕО и от предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета за изменение на директива 2006/22/ЕО по отношение на изискванията за изпълнение и за определяне на специфични правила за командироването на водачи в сектора на автомобилния транспорт във връзка с директива 96/71/ЕО и Директива 2014/67/ЕС. В последното ясно е посочено, че директива 96/71/ЕО намира приложение за международните превози, а не само за каботажни превози, определени в регламент /ЕО/ № 1072/2009 г. и регламент /ЕО/ № 1073/2009 г., при които превозът се извършва изцяло в една приемаща държава-членка. Въпросите не са решени в противоречие с цитираната практика и не могат да послужат за допускане на касационно обжалване, тъй като мотивите на съда са, че ищецът се е качвал на превозното средство от паркинг в [населено място] и от там е започвал превоза на товари. Но това не е достатъчно да се приеме, че е установена връзка с тази държава, за да се приложи белгийското законодателства – белгийският КТД в областта на транспорта. В случая не е установено ответникът да има база на този паркинг, да има свои служители, офис или др. подобни, поради което и не са налице основанията на чл. 121а, ал. 4 КТ. Затова, отношенията между страните с оглед доказателствата по делото следва да се регулират от българското законодателство – чл. 121 КТ и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. В решението е съобразено релевантното решение на СЕС /голям състав/ от 01 декември 2020 г. по дело С-815/18, в което е прието, че директива 96/71/ЕО се прилага за международните превози. Ирелевантен за изхода на спора е вторият поставен от касатора въпрос, тъй като е свързан с възможността въззивният съд да се позове на факт, който не е надлежно релевиран от страната.