Определение № 2096 от 28.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2096 гр. София, 28.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Марио Първанов Касационно гражданско дело № 20248002102905 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор К. Г., и по касационна жалба на С. И. Х., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Есен Ф., против въззивно решение № 445 от 15.04.2024 г. по в.гр.д. № 3192/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4622 от 23.08.2023 г. по гр.д. № 9410/2022 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение Прокуратурата е осъдена да заплати на С. И. Х. на основание чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното на 31.01.1991 г. и понастоящем все още висящо наказателно производство по сл. дело № 1 от 1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-II от 1998 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, преобразувано в досъдебно производство № II-048 от 1999 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска – 08.09.2022 г. до окончателното изплащане на присъдената сума. Със същото решение предявеният иск е отхвърлен като неоснователен за горницата над присъдената сума от 15 000 лв. до претендираната с исковата молба от 120 000 лв.

В касационната жалба на Прокуратурата срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, се оспорва като неправилно - твърди се, че присъденото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди е необосновано завишено, като при определянето му е нарушен принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Жалбоподателката С. И. Х. обжалва решението в частта му, с която се потвърждава 1 първоинстанционното в отхвърлителната част, като неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, както и в противоречие с чл. 16 от Директива 2012/29 и чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска в пълния предявен размер.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен осъдителен иск по чл. 2б ЗОДОВ от С. И. Х. срещу Прокуратурата на Република България за 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от първата в лично качество като пострадало лице-наследник на И. И. А., възникнали от продължилото извън разумните срокове за разглеждане сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София, сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Не се спори по делото, а и от ангажираните доказателства е установено, че наследодателят на ищцата е бил жертва на т.нар. „Възродителен процес“, като срещу него в периода 1985 г. - 1989 г. са извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за насилствена асимилация, вкл. и промяна на имената на българските граждани с турско етническо самосъзнание. Във връзка с разследването на извършените действия на 31.01.1991 г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. д. № 1/1991 г. срещу Т. Ж. и о. з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл. 162, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Впоследствие, в периода м. 09.1991 г. - м. 01. 1993 г. като обвиняеми са привлечени и други лица, като на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А.. По повдигнатите обвинения е изготвен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 1/1994 г. С разпореждане от 09.02.1995 г. на заместник -председател на Върховния съд делото е прекратено и върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения - идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997 г. е внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания. С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл. д. № 1/1991 г. е изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура и с постановление от 29.09.1998 г. е преобразувано в сл. д. № 78011/1998 г. Със същото наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С. на същото основание. В периода от 06.04.1999 г. до 04.12.1999 г. досъдебното производство е спряно поради наличието на множество свидетели 2 в чужбина, а след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999 г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. От доказателствата по делото е видно, че по повод необходимостта от установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намират на територията на Република Турция, по делото са изготвяни следствени поръчки. По тези причина делото е спирано и в периодите от 01.10.2002 г. до 04.07.2003 г., от 04.02.2004 г. до 14.12.2010 г. и от 04.10.2018 г., като е възобновено с постановление от 18.04.2022 г. На 31.05.2022 г. досъдебното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения останал обвиняем, но постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице и наказателното производство отново е възобновено, като към настоящия момент не е приключило.

По отношение на спорните между страните въпроси съдът е посочил, че в открито съдебно заседание представителят на Прокуратурата е заявил, че не поддържа оплакването за липсата на активна процесуална легитимация на ищцата, поради което същото не е разгледано, а съдът е приел, че спорът между страните пред въззивната инстанция касае единствено приложението на чл. 52 ЗЗД и дали определеното обезщетение за морални вреди е съобразено с критерия за справедливост. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че продължителността на досъдебното производство се е отразила зле на ищцата, предизвиквайки у нея чувство за безпокойство, тревожност и неудовлетвореност.

Страхът, тревожността, засягането на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от бавното правораздаване. Съдът се е позовал на съдебната практика по сходни случаи решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о. на ВКС, както и решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г., IV г. о. на ВКС, с които са присъдени по-ниски суми.

Приел е, че в конкретния случай сумата от 15 000 лв. е съобразена с качеството на пострадало лице на основание чл. 74, ал. 2 НПК като наследник на И. А., както и че продължителността на наказателното производство касае преди всичко моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица. Посочил е, че гласните доказателства, събрани пред първата инстанция, не сочат за наличие на неимуществени вреди, обосноваващи по-висока сума от определената, поради което и на основание чл. 272 ГПК съдът е препратил към мотивите на първата инстанция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени два въпроса – за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, а втория – с решение № 6/11.02.2022 3 г. по гр.д. № 1555/2021 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 73/02.06.2022 г. по гр.д. № 4038/2021 г. на III г.о. на ВКС и решение № 50030/09.02.2023 г. по гр.д. № 785/2022 г. на IV г.о. на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. И. Х. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези като израз на общоприетата оценка и възприетото в общественото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид източник?“.

2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията (разумен срок), така че да се получат еквивалентни размери на обезщетението при сходни случаи на обща продължителност и аналогичен срок на забавеното дело?“.

3. „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.

2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва да отчете съдът при определянето му?“.

4. „Какво е значението на процесуалното качество на страната по забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност има ли значение за определяне на справедливия размер на обезщетението дали ищецът в производството по чл. 2б от ЗОДОВ има качеството на пострадал по чл. 74, ал. 1 от НПК или такова по чл. 74, ал. 2 от НПК, или пострадал и на двете основания по забавеното наказателно производство? Съответно има ли значение кога ищецът по иска по чл. 2б от ЗОДОВ е придобил качеството на пряка жертва на нарушението по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС като наследник – дали това се е случило в началото на забавеното производство или по-късно?“.

5. „Имат ли значение и какво вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ?“.

6. „Какво е значението на продължителността на забавеното дело за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение по иск по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“.

7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“.

8. „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са цитирани съдебни актове на ВКС, с които се твърди, че са в противоречие дадените от въззивния съд разрешения. За част от въпросите – втори, пети и осми - се поддържа, че са и от значение за точното прилагане на 4 закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи се още наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – самостоятелно основание за допускането на касационния контрол.