Решение № 9840 от 23.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9840 гр. София, 23.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: *** при участието на секретаря * като разгледа докладваното от *** Гражданско дело № 20241110143078 по описа за 2024 година

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В. Б. М. дължи на „* ЕООД сумата от 766.94 евро (равностойност в евро на исковата сума от 1500.00 лева), представляваща неизплатена главница (заета сума) по договор за потребителски кредит № 921603/12.08.2017г., сключен между ответника В. Б. М. и „***“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК- 31.05.2023г., до окончателно изплащане на задължението, сумата от 181.92 евро (равностойност в евро на исковата сума от 355.80 лева), представляваща възнаградителна лихва за периода от 12.08.2017г. до 20.08.2018г., както и сумата от 459.38 евро (равностойност в евро на исковата сума от 898.47 лева), представляваща обезщетение за забава за периода от 12.08.2017г. до 30.05.2023г., които суми били изплатени в полза на „***“ ЕАД от „*“ ЕООД в качеството му на поръчител на заемателя, чиито регресни вземания били прехвърлени в полза на „* ЕООД по силата на сключен с платилия поръчител договор за цесия от 02.03.2021г., за които парични притезания по ч. гр. дело № 29710/2023г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Ищецът твърди, че между ответника и „***“ АД бил сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние № 921603/12.08.2017г., като изяснява, че длъжникът кандидатствал онлайн за отпускане на потребителски кредит, при което отразил личните си данни и данни за кореспонденция, като на посочен от него адрес на електронна поща му били изпратени стандартен европейски формуляр, договор за кредит, ведно с общи условия, приложение № 1 към него и погасителен план. Ответникът като кандидат за предоставяната финансова услуга потвърдил чрез натискане на нарочен бутон на интернет страницата на заемодателя, че се е запознал с посочените документи и че приема същите. Впоследствие договорът, общите условия, както и приложение № 1 към него и стандартният европейски формуляр били изпратени на имейл- адреса на потребителя, ведно с електронно изявление на кредитора за сключване на договора, с което по силата на нормите на ЗЕДЕУУ между „***“ 1

АД и В. М. бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние. В условията на евентуалност- в случай че не бъде установено надлежното сключване на договора по електронен път, се поддържа, че доколкото договорът за заем е реален, в случая правоотношението следвало да се счита учредено с предаването на сумата, предмет на съглашението, в полза на заемателя. Така, по силата на сключения договор на ответника бил предоставен паричен заем в размер на 1500.00 лева, която сума, както и възнаграждението за ползването й в размер на 41.24 % годишно следвало да бъдат върнати на заемодателя на вноски в срок до 20.08.2018г. В раздел X , чл. 2 от общите условия към договора било предвидено, че в случай на неточно във времево отношение изпълнение на паричното задължение на потребителя същият дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва. Наред с това, на 12.08.2017г. ответникът сключил с „*“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство, с който последното се задължило срещу възнаграждение в общ размер на 1296.12 лева, платимо на вноски в срок до 20.08.2018г., да обезпечи изпълнението на задълженията на заемополучателя по договора за кредит, сключвайки със заемодателя договор за поръчителство, какъвто бил сключен. Доколкото ответникът не заплатил в срок дължимите по договора за кредит суми, вкл. след настъпване на уговорения краен падеж по него, поръчителят бил поканен да заплати просрочените суми, което сторил на 23.02.2021г., когато уведомил и длъжника за извършеното плащане. Впоследствие, на 02.03.2021г. „*“ ЕООД прехвърлило регресните си вземания за заплатените от него като поръчител суми по договора за кредит, както и вземането си за възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в полза на ищеца по силата на договор за цесия, за което прехвърляне ответникът бил уведомен на посочен от него адрес на електронна поща. В условията на евентуалност, в случай че връчването на уведомлението преди процеса не бъде счетено за надлежно, се поддържа, че следва да бъде съобразено връчването му като приложение към исковата молба в хода на настоящото производство. По изложените съображения ищецът претендира процесните суми, както и разноски за заповедното и за настоящото производство.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника по нея.

В първото по делото открито съдебно заседание процесуалният представител на ответника е оспорил предявените искове, оспорвайки доказаността по делото на сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, на който ищецът основава претенцията си.

Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:

По така предявените искове процесуално задължение на ищеца е при условията на пълно и главно доказване съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи осъществяването на следните материалноправни предпоставки: 1/ наличие на действителен договор за предоставяне на паричен заем, сключен между „***“ АД и ответника, чието съдържание включва задължение на последния да върне заетата сума при сочените от ищеца условия и срок, вкл. задължение за заплащане на възнаградителна лихва в претендирания размер; 2 / реално предоставяне на уговорената парична сума в полза на заемателя; 3/ настъпване на изискуемостта на вземанията по договора; 4/ сключване между ответника и „*“ ЕООД на валиден договор за предоставяне на поръчителство, а между последния и „***“ АД- на договор за поръчителство, със сочените в исковата молба конкретни предмет и съдържание; 5/ изпълнение от поръчителя в полза на заемодателя на паричните задължения на заемополучателя по договора за кредит; 6/ прехвърляне на вземанията на платилия поръчител- регресните за заплатените от него суми по договора за кредит, респ. по договора 2 за предоставяне на поръчителство, в полза на ищеца; 7/ съобщаване на длъжника по правоотношението за настъпилото правоприемство, като уведомлението следва да изхожда от прехвърлителя (цедент) по договора за цесия.

Настоящият съдебен състав намира, че въз основа на приобщената доказателствена съвкупност не се установява възникването между ответника и „***“ ЕАД на правоотношение по сключен помежду им договор за паричен заем, в частност на договор за потребителски кредит, вкл. такъв, сключен от разстояние, което правнорелевантно обстоятелство е изрично оспорено от името на ответника в първото по делото открито съдебно заседание. Това е така, тъй като с исковата молба са представени единствено разпечатани договорите и приложенията към тях, за които се твърди да обективират волята на страните по кредитното правоотношение за учредяването и съдържанието на същото, които обаче не носят подпис на соченото за потребител на финансовата услуга лице.

Същевременно, по делото не е представена и разпечатана на хартиен носител електронната кореспонденция между ответника и кредитодателя, вкл. провежданата помежду им на посочен от длъжника адрес на електронната му поща, като не са ангажирани и каквито и да е други доказателства за установяване спазването на процедурата, предвидена в ЗПФУР, респ. в общите условия на „***“ ЕАД, за постигнато от разстояние съгласие между страните за встъпване в заемно правоотношение.

Изводът в последния смисъл не се опровергава от представената с исковата молба разписка за извършено плащане № */12.08.2017г., доколкото същата не носи подпис на соченото в нея като получател на сумата лице, като освен това е за сума в размер на 611.79 лева при твърдение от ищеца, че предмет на договора за заем била сумата от 1500.00 лева.

Освен това, в разписката не е посочено каквото и да е основание на плащането, поради което и не би могло безусловно да се приеме, че се касае за плащане във връзка с процесния договор за заем. С оглед на всички тези обстоятелства, касаещи доказателствената стойност на представената „разписка“, която не носи подпис нито на издателя й, нито, както бе посочено, на получателя на сумата, и при липсата на каквито и да е други ангажирани от ищеца доказателства за предаване на претендираната от него като заета сума в полза на ответника, това обстоятелство, изрично оспорено от името на последния, като недоказано следва да се приеме за неосъществило се.

Ето защо, само на посоченото основание- липса на надлежно доказване на възникването на заемно правоотношение по договор за потребителски кредит между „***“ ЕАД и ответника, предявените главен и акцесорни искове следва да бъдат изцяло отхвърлени.

Независимо от това, за пълнота и прецизност, следва да се изясни, че в случая, въпреки изричните указания на съда в доклада по делото в тази насока, недоказано е останало и обстоятелството „*“ ЕООД да е извършило плащане в полза на кредитора по поддържаното заемно правоотношение, а именно извършването на такова плащане би довело до възникване в правната му сфера на регресните вземания от длъжника, които се твърди да са предмет на сключения с ищеца договор за цесия.

За пълнота и прецизност, следва да се изясни, че представените с исковата молба справки- извлечения от системите на „***“ ЕАД и на „*“ ЕООД не са годни пълно и главно да установят отразените в тях плащания, доколкото същите представляват извлечения от вписванията в счетоводните книги на дружествата по смисъла на нормата на чл. 182 ГПК, които по правната си същност са частни свидетелстващи документи, които не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, а съдържанието им подлежи на преценка с оглед на всички останали обстоятелства по делото, а в случая, такива, които да подкрепят удостовереното в тези справки, както бе изяснено, не са налице. Нещо повече, при оспорване на удостовереното в счетоводните (търговските) книги плащане, каквото оспорване в случая е налице, процесуално задължение на лицето, което се ползва от тези 3 вписвания, е да ангажира доказателства за установяване достоверността на отразеното в тях, а в случая в проведеното по делото първо открито съдебно заседание, за което ищецът е редовно призован, негов представител не се е явил, респ. не са заявени каквито и да е искания в тази насока. В изяснения смисъл е трайно установената практика на касационната инстанция относно същността и доказателствената стойност на вписванията в счетоводните книги, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 116 от 17.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 172/2023 г., II т. о., ТК, решение № 50011 от 17.03.2025 г. на ВКС по т. д.

№ 376/2022 г., II т. о., ТК, решение № 169 от 31.01.2013 г. по т. д. № 664/2011 г. на II т. о.; решение № 187 от 24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г. на II т. о.; решение № 218 от 05.07.2011 г. по гр. д. № 775/2010 г. на III г. о., решение № 185 от 30.10.2013 г. по т. д. № 813/2012 г. на II т. о. и др.

При тези мотиви предявените искове следва да бъдат изцяло отхвърлени.

В съответствие със задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция по правило разноски се следват единствено на ответника, комуто в случая такива не следва да бъдат присъждани, доколкото не е заявявана претенция за реалното им извършване.