Определение № 68 от 14.01.2022, Районен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 68 гр. Бургас, 14.01.2022 г.

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XLVI СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МАРТИН Р. БАЕВ като разгледа докладваното от МАРТИН Р. БАЕВ Частно наказателно дело № 20212120205819 по описа за 2021 година намери за установено следното:

Производството е по реда на чл. 243, ал. 4 и сл. от НПК.

Образувано е по повод жалба на Д. К. П. с ЕГН: **********, с посочен адрес: с. Д., общ. Бургас, ул. „Десет“ № 1, срещу постановление на Бургаска районна прокуратура от 16.12.2021 г., с което на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 6, вр. ал. 5, т. 1 НПК е прекратено наказателното производство по ДП 157/2019 г. по описа на ОСлО при ОПБургас, пор № 2169/2019 г. по описа на БРП, водено за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. с чл.20, ал. 2 НК.

В жалбата не се възразява срещу възприетата фактическа обстановка, а се заявява несъгласие с изводите на БРП за липса на хулигански подбуди, а от там и за липса на престъпление от общ характер. Счита се, че нанасянето на побой над П. от четирима души, пред очите на съседите му, следва да се разглежда именно като телесна повреда, извършена по хулигански подбуди, доколкото по този начин извършителите са демонстрирали нагло и неприемливо отношение и са отказали да се съобразяват с обществения ред, без да се интересуват от възмущението на хората в селото. Иска се от съда да отмени атакуваното постановление, като върне делото на БРП с указания за продължаване на наказателното производство.

Съдът намира, че така депозираната жалба е процесуално ДОПУСТИМА. Тя изхожда от легитимирано лице (соченото в постановлението за образуване на ДП като пострадало от разследваното престъпление лице) и е насочена срещу акт подлежащ на съдебен контрол, като е подадена в преклузивния седемдневен срок (постановлението е получено от соченото за пострадало лице на 23.12.2021 г. /л. 158 от Том 2 на ДП/, а жалбата е депозирана директно в съда на 29.12.2021 г.). Разгледана по същество съдът я намира за НЕОСНОВАТЕЛНА.

Наказателното производство е започнато на 06.09.2019 г. по реда на чл. 212, ал. 2 1

НПК - с първото действие по разследването и се е водило за извършено престъпление по чл.

131, ал. 1, т. 12, вр. с чл.20, ал. 2 НК. Първоначално производството е било водено от следовател при ОСлС при ОП-Бургас и наблюдавано и ръководено от прокурор при РПБургас. В последствие материалите са били приети по компетентност от прокурор при Военна прокуратура-Сливен, респективно разследването е продължило да се води от военен разследващ полицай. След като се е установило, че участието на военно лице в деянието е недоказано и след повдигнат спор за подсъдност пред ВКП, делото отново е било изпратено по подсъдност на РП-Бургас, където и е приключило.

С постановление от 21.05.2021 г. прокурорът приел, че се касае за причиняване на лека телесна повреда, която обаче не е извършена по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 161, ал. 1 НК това престъпление се преследва по реда на частното обвинение.

Във връзка с това и на основание чл. 244, ал. 1, вр. с чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК прокурорът спрял производството по делото и информирал пострадалия, че има възможност в шестмесечен срок да подаде частна тъжба пред съда във връзка извършеното спрямо него престъпление по чл. 130 НК. В законоустановения срок жалбоподателят П. не подал тъжба, а обжалвал постановлението за спиране, но доколкото направил това след законоустановения срок, жалбата му била приета от съда за недопустима и производството по нея било прекратено.

П. не обжалвал определението на съда и то влязло в сила.

С атакуваното постановление на БРП от 16.12.2021 г. наблюдаващият прокурор приел, че разследването е проведено пълно, всестранно и обективно, както и че не са налице данни за извършено престъпление от общ характер. Изложил приетата от него фактическа обстановка, като се мотивирал защо дава вяра на едни доказателствени източници, за сметка на други. На база на изведените факти направил извод от правна страна, че нанесената лека телесна повреда на жалбоподателя П. не е по хулигански подбуди. За да достигне до това заключение представителят на държавното обвинение направил анализ на причините и подбудите, довели до нанасяне на телесното увреждане, начина на извършването му и др., и счел, че се касае за битов /семеен/ конфликт, който прерастнал в сбиване, но без последното да е мотивирано от хулигански подбуди. Наред с това прокурорът приел, че след като делото е било спряно по реда на чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК и в шестмесечния срок не е постъпила тъжба от пострадалия в съда, то и са налице предпоставките за прекратяване на производството на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 6, вр. ал. 5, т. 1 НПК. На последно място прокурорът се мотивирал и защо в случая евентуално деяние по чл. 343б, ал. 1 НК не може да бъде доказано, обвързвайки това с нарушаване на реда за взимане на кръвна проба от водача.

Преди да разгледа жалбата по същество съдът следва да направи няколко предварителни уточнения.

Преди всичко съдът следва да посочи, че възприема принципната позиция, че дори когато се касае за прекратяване на производството по реда на чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 6, вр. с ал. 5, т. 1, вр. с чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК /неподаване на частна тъжба в срок/, съдът в производството по чл. 243, ал. 4 и сл. НПК следва да извърши цялостна проверка на 2 законосъобразността и обосноваността на прокурорския акт, а не да се задоволи само с фактическа констатация дали пострадалият е реализирал правото си за подаване на тъжба или не. Това произтича както от буквалното тълкуване на закона, където за произнасянето на съда по прекратяването по този ред не са предвидени специални правила, така и от разума вложен в посочената разпоредба. Ако се приеме, че в случаи като процесния съдът единствено проверява дали има подадена тъжба в срок и ако констатира, че няма – автоматично и всякога, без да се произнася по същество, трябва да потвърждава постановлението на прокурора, дори то да страда от съществени недостатъци, би се достигнало до извод за липса на ефективен съдебен контрол върху акта, с който окончателно се слага край на наказателното производство и в крайна сметка, в някой случаи, до отказ от правосъдие по отношение на пострадалите от престъпление. В този смисъл се е ориентирала и съдебната практика /Определение № 261137 от 18.12.2020 г. на СГС по в. ч. н. д. № 4158/2020 г. и Определение № 301 от 13.07.2021 г. на ОС-Бургас по в. ч. н. д. № 449/2021 г/.

Между другото, на съвсем отделен коментар подлежи не съвсем прецизния законодателен подход при регламентиране на процедурата. Така, ако вземем за пример случаите по чл. 217, ал. 1 и ал. 2 НК, или пък по чл. 216, ал. 4 или ал. 6 НК, при които ощетеното чуждо имущество е на юридическо лице, то очевидно последното няма да има качеството на „пострадал“, а на „ощетено юридическо лице“. В този смисъл то обективно няма да може да обжалва постановлението за спиране, постановено по реда на чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК, доколкото не е сред активно легитимираните да сторят това съгласно чл. 244, ал. 5 НПК. Няма да може и да подаде частна тъжба, доколкото легитимиран да стори това, съгласно чл. 80 НПК е само пострадалият – т.е. физическо лице, но не и юридическо. При това положение единственият път за защита на този субект, ако счита изводите на прокурора за наличие на престъпление от частен характер за неправилни, а твърди за извършено такова от общ характер, би бил посредством обжалване на постановлението за прекратяване на производството по реда на чл. 243, ал. 4 НПК и едва там за първи път той би могъл да наведе доводите си за незаконосъобразност, които следва да бъдат реално разгледани от съда.

Именно поради това настоящият състав счита, че не следва в проверката си по чл.

243, ал. 5 и сл. НПК да се ограничава само във формална преценка дали пострадалият е подал тъжба в законоустановения срок или не, а да извърши цялостен контрол за законосъобразност на прокурорския акт.

На второ място съдът следва да посочи, че целта на съдебния контрол по реда на чл.

243, ал. 5 и сл. от НПК е да се извърши проверка за правилността и законосъобразността на постановленията на прокурора, с които се поставя край на наказателното производство. За нуждите на производството по чл. 243 от НПК съдът проверява дали са обосновани и законосъобразни изводите на прокурора, като за целта следи служебно за спазване на 3 материалния и процесуалния закон. В обхвата на тази проверка се включва преценката дали разследването на досъдебната фаза е проведено обективно, всестранно и пълно, за да се спази принципът за разкриване на обективната истина, а когато разследването е в отклонение на тези изисквания, съдът разполага с правомощието да отмени постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и да му укаже какви доказателства следва да бъдат събрани и какви следствени действия да бъдат проведени. В това производство съдът не може да изземе компетентността на прокуратурата и на фазата на досъдебното производство да прави преценка дали спрямо конкретно лице следва да се повдигне и/или поддържа обвинение или не. Противното би означавало, че съдът не контролира правилността на прокурорския акт, а изземва ръководно-решаващите функции на прокурора. При произнасянето си съдът следва да извърши преценка дали прокурорът е провел пълно, всестранно и обективно разследване преди да формира окончателното си мнение и дали на база на изведените факти обвинителят правилно е формирал крайните си правни изводи – т.е. дали постановлението е обосновано или не.

Ръководейки се от горните принципни положения и след запознаване с материалите по делото и с прокурорския акт, съдът счита, че в конкретния случай фактическата обстановка е правилно описана в постановлението за прекратяване. Доколкото в жалбата също не се съдържат упреци в тази насока, то и настоящият състав е на мнение, че е безпредметно да преповтаря изложената от прокурора фактическа обстановка, а се присъединява напълно към възприетото от него, съсредоточавайки се в настоящите мотиви върху направените възражения за неправилно приложение на закона. Именно несъгласието на жалбоподателя с правните изводите на прокурора, че фактите по случая не сочат на наличие на хулигански подбуди, е и единственото релевирано в жалбата възражение.

В тази връзка съдът следва да посочи следното.

Няма спор, че между пострадалия и св. В.Х. е бил налице сериозен конфликт, предизвикан от извънбрачната връзка на съпругата на Х. – св. Л. Х.а с пострадалия, която връзка не е останала тайна за св. В.Х. (както между другото не е останала тайна и за голяма част от разпитаните по делото свидетели, а вероятно и за обществото, най-малкото предвид изявленията на П., че е качил в социалните мрежи снимки със св. Х.а, на които двамата си „гугукаме“). Безспорно е и че причината за появата на св. В.Х. на процесната дата в с. Д. е именно отказа на П. да премахне снимките от социалните мрежи – т.е. за настоящият състав няма никакво съмнение, че изначално причината за посещението на Х. при П. е лично мотивирана и до голяма степен предизвика от поведението на пострадалия, което макар и да не е незаконосъобразно, при всички случаи би могло да се разглежда малко или много като морално укоримо. Няма спор и че при срещата между П. и Х. е възникнал физически конфликт, при който първоначално Х. е ударил пострадалия, а след това и П. му е отвърнал, също нанасяйки удари (очевидно ударите са били от такова естество, че са довели до кръвотечение на Х., защото негова кръв е открита при ДНК експертизата по дрехите на П.).

Видно от доказателствения материал е и че братът на Х. – св. К. Х. е бил информиран, чрез свой приятел от св. Л. Х.а, че вероятно съпругът й е отишъл до с. Д. при св. П., както и че тя 4 е притеснена от възможната ескалация на напрежението и именно това е подтикнало К. Х., заедно с двама свои приятели да отидат до къщата на жалбоподателя. При пристигането си на място св. К. Х. е възприел състоянието на брат си (както вече стана дума – очевидно св.