Решение № 522 от 16.10.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 522 гр. Дупница, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирослав Р. Саневски при участието на секретаря Сашка Ив. Вукадинова като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело № 20261510102852 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

И. Н. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. ***, е предявила срещу „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ №13Б, с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.

Твърди, че на 09.07.2025г. сключила с ответника договор за потребителски кредит № 1417030, за сума в размер на 1450.00 лв. (с равностойност 741.37 евро), с фиксиран годишен лихвен процент 36 % и ГПР 42,58 %.

Вземането на кредитора, съгласно чл. 19 от договора, следвало да се обезпечи с поръчителство от физическо лице, отговарящо на определение от кредитора изисквания, или с банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение в тридневен срок, съгласно чл.29, ал.1 от договора, е дължима неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден на неизпълнение. Начислена е неустойка в размер на 1890.37 лв. (с равностойност 966.53 евро) и плащането на тази сума е разсрочено в погасителния план към договора.

Задължението на кредитополучателя за главница е погасено изцяло, като над дължимата сума за главница е платена и сумата 1050.00 лв.

Ищцата счита договора за нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл.19 ЗПК, изразяващо се в невключването в размера на ГПР на неустойката за непредоставяне на обезпечение. При нищожност на договора съгласно чл.23 ЗПК е дължима само получената от длъжника сума – 1450.00 лв. (с равностойност 741.37 евро). Поради това платената от нея над главницата сума в размер на 1050.00 лв.

1 подлежи на връщане като платена при липса на основание.

Искането е за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 170.84 евро (с левова равностойност 334.14 лева), предявена частично от общо дължимата сума от 1050.00 лв. (с равностойност 536.86 евро), представляваща неоснователно получена по нищожен договор за потребителски кредит № 1417030/09.07.2025г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се и направените по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва предявения иск и се твърди, че при сключването на договора за кредит са спазени всички законови изисквания, както и се излагат подробни съображения за действителността на клаузата за неустойка; отделно от тези твърдения, се сочи, че нищожност на отделна клауза не води до нищожност на целия договор съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД. Не се оспорва, че неустойката не е включена в ГПР, като се изразява становище, че тя не следва да се включва в размера на ГПР по договора. Не се оспорва заплащането от длъжника на главницата по кредита, като въз основа на представените доказателства се уточнява, че над главницата са заплатени 148.12 евро. Направено е и възражение относно завеждането на четири отделни аналогични производства, по които се претендират разноски.

Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният установителен иск за нищожност намира правното си основание в нормите на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 24 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да докаже сключването на твърдения от него договор за заем, наличието на предвидена в договора клауза по чл. 19 с твърдяното от ищеца съдържание, противоречието на клаузата за обезпечение на кредита с императивна разпоредба на закона или основанията, на които твърди, че чрез същата се заобикаля такава разпоредба, респ. основанията на които се твърди, че същата противоречи на добрите нрави.

По делото не е спорно сключването между страните на договор за потребителски кредит № 1417030/09.07.2025г., получаването от заемателя на сумата по него и поемането на задължение за връщане на посочените в договора суми, включително и сумата 966.53 евро начислена неустойка за непредоставено обезпечение съгласно чл.19 от договора; че тази неустойка не е включена при изчисляването на ГПР по договора; че длъжникът е заплатил изцяло сумата за главница.

Съгласно чл.19 от договора заемателят е следвало да обезпечи изпълнението на задълженията си с банкова гаранция или поръчителство от друго физическо лице; съгласно чл. 29 при неизпълнение на това задължение в тридневен срок от сключването на договора заемателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден неизпълнение, платима на вноски съобразно погасителния план по договора. Видно от погасителния план, общият размер на начислената неустойка възлиза на 966.53 евро.

От представената с писмения отговор счетоводна справка за извършените по 2 процесния договор плащания се установява, че кредитополучателят е заплатил по договора общо 889.49 евро.

Съобразно установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Целта на правната уредба на неоснователното обогатяване е да бъде отстранено едно фактически съществуващо, но според правния ред необосновано и затова несправедливо разместване на имуществени блага, довело до обогатяване на едно лице и обедняване на друго. Без значение е по какъв начин се е стигнало до получаване на неследваща се имуществена облага и не се изисква противоправност и вина, а единствено обогатяване и липса на правно основание.

С иска по чл.55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание.

Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало /Решение № 406 от 14.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1585/2013 г., IV г. о., ГК/.

По делото не е спорно сключването на процесния договор за кредит, характеристиката му на потребителски по смисъла на чл.9 от ЗПК, получаването от заемателя на сумата на кредита и поемането от него на задължение за връщане на посочените в договора суми. Основателен е доводът на ищеца, че при посочването на ГПР в договора е следвало да бъде включен и размерът на неустойката поради непредоставено обезпечение. Плащането на този разход от потребителя е разделено на месечни вноски, добавени към месечните вноски за погасяване на главницата по кредита още със сключването на договора. Съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД непредоставянето на обещани обезпечения /когато те са били реално очаквани от кредитора/ е основание да се иска изпълнение на цялото задължение преди срока.

В случая кредиторът не е претендирал предсрочна изискуемост, а е начислил неустойка, чието плащане разсрочил заедно с периодичните вноски още при сключването на договора. Това, наред с краткия срок за предоставяне на обезпечение с обективно трудноизпълними условия и наред с обстоятелството, че кредитът е отпуснат преди предоставянето на обезпечение /при обезпечените кредити отпускането по правило следва предоставянето на обезпечение/ води до извод, че кредиторът не цели получаване на обезпечение, а имуществена облага, респ. извършване на допълнителен разход от страна на длъжника, пряко свързан с отпуснатия кредит, без кредиторът да престира нещо в замяна.

Този разход е бил предварително известен на кредитора /включен в месечните вноски още със сключването на договора/, а не представлява разход при неизпълнение на предвидено в 3 договора задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Оформянето му като неустойка за неизпълнение на договорно задължение цели единствено заобикаляне на забраната по чл.19, ал.4 ЗПК. Поради това неустойката представлява разход по кредита съгласно определението на понятието "общ разход по кредита за потребителя", дадено в § 1, т. 1 ДР на ЗПК, респ. – следвало е да намери отражение в годишния процент на разходите.

По делото не е спорно, че тази неустойка не е включена при изчисляването на ГПР по договора. Следователно с добавянето на този допълнителен разход годишният процент на разходите надхвърля посочения в договора – 42,58 %. Ирелевантно за преценка на обстоятелството коректно ли е посочен ГПР при сключването на договора е, дали впоследствие кредиторът е претендирал заплащането на начислената в погасителните вноски неустойка. По този начин по отношение на ГПР в договора е нарушено законовото изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с посочването на значително по-нисък размер от действителния. Посочването в договора за потребителски кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, всъщност значително по-нисък от действителния ГПР, създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита.

Това противоречи на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити; в нея е установен принципът за информираност на потребителя - следва да му бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своите задължения, преди да сключи договора за кредит. Неточното посочване на компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит /ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК/ има същата последица, както и непосочването им, т.е. води до недействителност на договора за потребителски кредит /Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК/.

По делото е установено неточното посочване на ГПР по кредита /предвид невключването в него на разходите за неустойката за непредоставено обезпечение/ и това обуславя недействителността на процесния договор за кредит по смисъла на чл.22 ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По делото е безспорно, че по процесния договор са постъпили плащания в общ размер на 889.49 евро, от които 741.37 евро за главница. Предвид нищожността на договора за кредит и разпоредбата на чл.23 ЗПК, няма основание за получаване на остатъка от платената сума над главницата – 148.12 евро. Следователно ищецът е доказал даването на процесната сума на нищожно основание, т.е. при липса на основание. С предаването на сумата 148.12 евро от ищеца ответникът е установил фактическа власт върху престираното имуществено благо. Разместването на имуществени блага е довело до обогатяването на 4 ответника по иска и обедняването на ищеца, при липса на правно основание за това.

По изложените съображения предявеният иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 148.12 евро е основателен и следва да бъде уважен. За разликата до претендираните 170.84 евро искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По разноските:

При този изход от спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски по делото за внесена държавна такса в размер на 25,56 евро /на възстановяване подлежат направените от ищеца разноски, т.е. е ирелевантно извършването от ответника на процесуални действия в електронна форма, водещо до по-нисък размер на заплащаната от него държавна такса/.