Определение № 2483 от 21.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2483 гр. София, 21.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Илияна Папазова

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20238002103850 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. Н., ЕГН [ЕГН], и М. Н. Б., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. К. Т., против Решение №62 от 12.04.2023г. по в. гр. д. №37/2023г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено Решение №1298 от 25.10.2022 г. по гр. д. №2176/2021г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, в частта му, с която Д. К. Н., ЕГН [ЕГН], и М. Н. Б., ЕГН [ЕГН], са осъдени да заплатят на „Ново финанс“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. Иван Страшимиров № 2, ЕИК 203806803, сумата от 11335,17 лв.- възнаградителна лихва по договор за заем №787- ПВ-11.06.2020г. от 11.06.2020г. за периода 15.06.2020г.02.03.2021г. и сумата от 531,34 лв.- възнаградителна лихва по договор за заем №780ПВ-10.06.2020г. от 10.06.2020г. за периода 15.06.2020г.-02.03.2021г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея „Ново финанс“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. Иван Страшимиров № 2, ЕИК 203806803, чрез процесуалния му представител адв. Д. Т., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

1

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че между ищеца „Ново финанс“ ООД, като заемодател, и ответниците Д. К. Н., като заемополучател, и М. Н. Б., като солидарен длъжник, са били сключени договор за заем №780- ПВ10.06.2020г. от 10.06.2020г. за сумата от 3000 лв. и договор за заем №787- ПВ11.06.2020г. от 11.06.2020г. за сумата от 64000 лв. И двата договора са били сключени за срок от 120 месеца, с крайна дата за връщане на сумите- 15.06.2030г., при фиксиран годишен лихвен процент по заемите- 25%, като вземанията на заемодателя по тях са били обезпечени с договорна ипотека върху недвижим имотсобственост на заемополучателя Д. К. Назлъмов. Поради допуснато от ответниците неизпълнение на задълженията им по договорите ищецът е обявил вземанията си по тях за предсрочно изискуеми, което е станало с връчване на ответниците на препис от исковата молба. Съдът е приел, че уговорките във всеки договорите за заем за заплащане на възнаградителна лихва върху отпуснатите в заем суми в размер на 25% годишно /два и половина пъти повече от законната лихва/ не противоречи на добрите нрави и не е нищожна, като за да направи този извод се е позовал на разпоредбите на чл.19, ал.4 и ал.5 от Закона за потребителския кредит, предвиждащи че годишният процент на разходите по договорите за потребителски кредити не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Изложил е и съображения, че посочените клаузи не са нищожни и като неравноправни, тъй като не попадат в нито една от хипотезите на чл.143 от Закона за защита на потребителите. По така изложените съображения въззивният съд е уважил претенциите на ищцовото дружество срещу ответниците за заплащане на сумата от 11335,17 лв.възнаградителна лихва по договор за заем №787- ПВ-11.06.2020г. от 11.06.2020г. за периода 15.06.2020г.-02.03.2021г. и сумата от 531,34 лв.- възнаградителна лихва по договор за заем №780- ПВ-10.06.2020г. от 10.06.2020г. за периода 15.06.2020г.02.03.2021г.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, касаторите поставят следните въпроси, които според тях са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Длъжен ли е въззивният съд, в качеството му на съд по съществото на спора, да се произнесе в решението си по всички оплаквания във въззивната жалба? Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен в противоречие със задължителната практика, обективирана в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.

№1/2013г.

2. Когато по потребителски кредит вземането на кредитора е обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот, следва ли договорената между страните възнаградителна лихва, която надвишава двукратния размер на законната лихва, да се счита за нищожна?

2

Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

3. Когато съобразно правната природа на договора за потребителски кредит между страните не е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. отсъства конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва, следва ли тази договорена възнаградителна лихва да се счита за нищожна? Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправни клаузи в потребителските договори и практиката на СЕС.

4. Когато съдът по заповедното производство е установил, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК против единия длъжник, посочен като „солидарен длъжник“ вместо действителното му качество „поръчител“, не може да произведе целените правни последици срещу него поради разваляне на договора за потребителски кредит, следва ли искът на търговеца против поръчителя да се счита за недопустим или неоснователен и производството срещу това лице да бъде прекратено? Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №213 от 06.01.2017г. по гр.д.№5864/2015г., 4- то г.о.

5.“Когато в договора за потребителски кредит са налице предпоставките за значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя, водещи до тяхната нееквивалентност, както и несъответствие във възможностите им да упражнят своите права по договора за потребителски кредит“. Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №165 от 02.12.2016г. по т.д.№1777/2015г., 1- во т.о.

6. Когато първостепенният съд се е произнесъл по предявения иск, но е дал грешна правна квалификация на спорното право, задължен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, сам да определи точната и вярна квалификация и да реши делото по същество? Този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение №359 от 16.01.2014г. по гр.д.№1209/2013г., 4- то г.о.

Направено е и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със 3 задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Първият въпрос от изложението в случая не е от значение за изхода на спора, тъй като подадената от касаторите въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е била бланкетна и в нея не са били изложени конкретни оплаквания и доводи, по които въззивният съд да дължи произнасяне. Предвид горното по отношение на него не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че по отношение на този въпрос не са налице и специалните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите когато следва да приложи императивна материалноправна норма /установена в публичен интерес/, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. След постановяване на тълкувателното решение в практиката на ВКС се приема, че при бланкетна въззивна жалба въззивната инстанция следва да извърши само проверка за допуснато при постановяване на обжалваното решение нарушение на императивна материалноправна норма, а не цялостна проверка на правилността му /в този смисъл- Решение №172 от 10.04.2017г. на ВКС по т.д.

№2312/2015г., І т.о.; Решение №48 от 12.06.2017г. на ВКС по т.д.№408/2015г., ІІ т.о./. В случая въззивното решение съответства на посочената практика, тъй като въззивният съд е обсъдил евентуалната нищожност поради противоречие с добрите нрави и неравноправност на клаузите за възнаградителна лихва в процесните договори за кредит.

Така формираната съдебна практика не се нуждае от промяна или осъвременяване, което изключва наличието на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане 4 на касационното обжалване.

Вторият въпрос от изложението е от значение за изхода на спора, но по отношение на него не са налице допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т.1 или т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Както в теорията, така и в съдебната практика няма спор, че добрите нрави са норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.