Решение № 895 от 25.06.2025, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 895 гр. Велико Търново, 25.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ Г. при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ Г. Гражданско дело № 20254110100695 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на М. А. С. срещу „С. К.“ ООД, с която е предявен обуславящ иск за прогласяване нищожността на договор за паричен заем „К.“ № 582552 от 19.10.2021 г., евентуално - на клаузата на чл. 6.2. от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, както и обусловен иск за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 612.83 лева, представляваща заплатена без основание договорна лихва и неустойка по чл. 6.2 от договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Ищцата твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем „К.“ № 582552/19.10.2021 г., по силата на който е получила сумата от 1 100.00 лева, която е следвало да върне в срок от 18 месеца при ГПР от 48.19% и при ГЛП от 40.05%, както и че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора е трябвало в 3дневен да предостави обезпечение в противен случай е следвало да заплати неустойка в размер на 2 220.34 лева. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като посоченият процент на ГПР не отговаря на действително приложимия в правоотношението, както и че не става ясно какви конкретни разходи са включени в него. Сочи, че предвидената неустойка е следвало да бъде включена в ГПР, както и че с предвиждането на същата се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като същата накърнява добрите нрави и с уговарянето й се нарушават принципите за добросъвестност и справедливост.

Заявява, че неустойката излиза извън присъщите й функции и цели постигане на неоснователно обогатяване. Сочи, че с невключването на уговорката за неустойка в размера на ГПР последният не съответства на действително 1 прилагания от кредитора ГПР, а непосочването на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.

ЗЗП.

Ответникът оспорва предявените искове. Счита, че ищцата няма правен интерес от предявените при условията на евентуалност установителни искове, имайки се предвид, че задълженията по договора са погасени изцяло и същата може да защити в ней-пълна степен своя интерес с предявения осъдителен иск. Намира, че е налице хипотеза на злоупотреба с право, тъй като пред Районен съд – Велико Търново са висящи шест дела с непълно идентични искови молби, с които се оспорва една и същата клауза за неустойка. В тази връзка моли съдът да съедини по реда на чл. 213 ГПК въпросните дела и да постанови общо решение по тях. По съществото на спора заявява, че разписаната неустоечна клауза не е част от съществените параметри на договора, а валидността на последния произтича от това, че основаните му параметри /главница и лихва/ са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Сочи, че договорните клаузи са индивидуално уговорени и ищцата е била запозната със същите още преди сключването на договора. Твърди, че уговорената неустойка не следва да се включва в ГПР, тъй като възникването на нейните прави последици е след сключването на договора, както и че кредитополучателят е бил запознат с това преди сключването на сделката.

Обръща внимание, че ищцата е разполагала с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, чрез която възможност са гарантирани в пълна степен нейните права на потребител. По отношение на предявения осъдителен иск твърди, че заплатената от ищеца сума над отпуснатата й такава е в размер от 296.73 лева.

В проведеното открито заседание процесуалният представител на ищцата поддържа предявения иск и моли за неговото уважаване.

Ответникът не изпраща представител, като с писмена молба поддържа заявеното оспорване и моли за отхвърляне на исковете.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа страна:

С исковата молба е предявен обуславящ установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и обусловен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, че на 19.10.2021 г. между „С. К.“ ООД, като заемодател, от една страна, и М. А. С., като заемател, от друга, е сключен договор за паричен заем, по силата на който на ищцата е предоставена сумата от 1 100.00 лева, която последната се задължила да върне на 18 месечни вноски при фиксирана лихва в размер от 40.05 % и годишен процент на разходите от 48.19 %. Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора заемателят се е задължил в 3-дневен срок от усвояването на заемната сума да представи 2 обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на това задължение същият дължи неустойка в размер от 2 220.34 лева, начислена автоматично и включена в погасителната вноска /чл.

6, ал. 2/.

Не е спорно също, че заемната сума от 1 100.00 лева е получена от ищцата.

От представените от ищцата писмени доказателства се установява /и не се спори от ответника/, че в изпълнение на задълженията си по договора ищцата е върнала сума в общ размер от 1 712.83 лева.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48.19 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК . Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително 3 разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е разход, свързан с предмета и управлението на договора, като същото на практика води до оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва. От своя страна, самата клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая кредиторът се „обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на заетата сума/, а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си. От друга страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така, че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на вземанията си, но след изтичането на 3-дневния срок длъжникът все още не е в просрочие/ следователно типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т.е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК .

Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК /. В настоящия случай сумата по договора за заем е в размер на 1 100.00 лева, като след включването на неустойката за непредставяне на обезпечение, която е в размер на 2 220.34 лева, ГПР по договора възлиза на 612.318 %, т.е. далеч надхвърля законоустановения максимум. Както вече беше посочено, така 4 уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК . Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/ и липса на основание за дължимост на вземането.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК , вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора за заем, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност /нищожност/ на договора за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т.

Разпечатката съдържа 29 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b1909dac-d6d8-48b5-af0c-7968456bcc39