Определение № 346 от 04.05.2023, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 346 гр. Кюстендил, 04.05.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ваня Др. Богоева

Членове:

Евгения Хр. Стамова

Веселина Д. Джонева като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно частно гражданско дело № 20231500500169 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК във вр. с чл.248 ал.3 от ГПК.

Делото е образувано по частната жалба на адв.Р.Ат. от АК-Кюстендил, в качеството й на пълномощник на Е. С. И., с адрес в гр.Дупница, ул.„Отовица“ №26, против определение с №156 от 15.02.2023г. на Районен съд (РС) – Дупница, постановено по гр.д.

№971/2022г. по описа на този съд.

С обжалваното определение по реда на чл.248 от ГПК, РС-Дупница е оставил без уважение молба на адв.Р.Ат., като пълномощник на Е. С. И. за допълване на постановеното по същото дело решение, в частта за разноските, чрез присъждане в полза на И. на сторените разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство. Съдът е обосновал извода си за неоснователност на молбата по чл.248 от ГПК с факта, че с решението по делото е бил допуснат развод между страните без съдът да се произнася по въпроса за вината, поради което сторените разноски следва да останат за всяка от страните, както са направени.

Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, считайки, че са били налице предпоставки за присъждане в полза на И. на сторените от същата разноски, а именно – представени са били доказателства за заплатено от нея адвокатско възнаграждение в размер на 600.00 лева; своевременно е било направено искане за присъждането на тези разноски; представен е бил и списък по чл.80 от ГПК. Изтъква се и изрично заявеното от пълномощника на насрещната страна съгласие да възстанови на И. направените от нея разноски по делото. Моли се отмяна на определението и постановяване на такова, с което първоинстанционното решение да бъде изменено и в полза на жалбоподателката да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът по жалбата – Е. Б. И., не е депозирал отговор по реда на чл.276 от ГПК.

Настоящият съдебен състав, след като взе предвид доводите на жалбоподателя, съобрази обстоятелствата по делото и приложимия закон, намира за установено следното:

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на атакуване съдебен акт.

С решение №602/22.12.2022г. по гр.д.№971/2022г. по описа на РС-Дупница, съдът е прекратил гражданския брак, сключен между Е. Б. И. и Е. С. И., поради настъпило 1 дълбоко и непоправимо разстройство, без да се произнася по въпроса за вината; решил е въпроса за фамилното име на съпругата след развода и този относно ползването на семейното жилище; възложил е на всяка от страните да заплати държавна такса в полза на бюджета на съда.

С посоченото решение районният съд не е присъдил в полза на ответницата по иска Е. И. сторените от същата разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, които същата изрично е претендирала, за които е представила списък по чл.80 от ГПК и относно които адв.Петрова, като процесуален представител на ищеца Е. И., в хода на устните състезания е заявила, че същият е съгласен да му бъдат възложени направените от ответницата разноски.

В срока за отговор на исковата молба Е. И. е предявила насрещен иск за прекратяване на брака, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство по вина на съпруга, който иск е бил оттеглен в съдебното заседание, проведено на 01.11.2022г. и производството в тази част е било прекратено.

При така изложеното, съдът намира обжалваното определение за валиден и допустим съдебен акт. По същество определението е правилно и следва да се потвърди, поради следното:

Производството по брачни дела е особено исково производство, което се подчинява на специални правила, уредени в Част „Трета“, Глава „Двадесет и шеста“, чл.318 и сл. от ГПК. Тези правила включват и уредбата на отговорността за разноски, която се различава от общата такава и се основава на идеята съдебните разноски по брачни дела да се възлагат върху виновния за разстройството на брака или върху недобросъвестния съпруг.

Именно в този смисъл е разпоредбата на чл.329 ал.1 от ГПК, според която съдебните разноски по брачните дела се възлагат върху виновния или недобросъвестния съпруг, а когато няма вина или недобросъвестност или когато и двамата съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските остават в тежест на всеки от тях, както са ги направили.

Подобен подход е израз на разбирането, че за да бъде прекратен сключения граждански брак и уредени последиците от развода предявяването на иск е законно необходимо, тъй като този правен резултат не може да бъде постигнат извънсъдебно. Това изключва възможността отговорността за разноски по тези дела да бъде разпределяна съобразно правилата на чл.78 от ГПК.

В конкретния случай районният съд е допуснал прекратяване на брака между страните с развод, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство, без да се произнася по въпроса за вината, тъй като не е бил сезиран с подобно искане, а насрещната претенция за развод по вина на съпруга е била оттеглена и производството по делото в тази част – прекратено. При липса на установена вина на някой от съпрузите за разстройството на брака и липса на произнасяне в тази посока, районният съд правилно е приел, че разноските следва да останат в тежест на всяка от страните, както ги е направила – разрешение, напълно съответно на приложимата процесуална норма на чл.329 ал.1 от ГПК.

Частната жалбоподателка неуместно поставя въпроса за това дали разноските са сторени реално, поискани своевременно и включени в представен списък на разноски, тъй като тези въпроси не се явяват от съществено значение за преценката на районния съд, че разноски не й се следват. Същинският правен въпрос е свързан с приложението на чл.329 ал.1 от ГПК, която разпоредба е императивна, съдът е длъжен да я съобрази и именно това е сторил в настоящия случай. Наличието на воля у насрещната страна да заплати разноските, направени от жалбоподателката, при все, че не ги дължи по силата на процесуалния закон, може да намери израз в извършването на доброволно извънсъдебно плащане, но не може да създаде основание за съда да разреши въпроса за отговорността за разноски по начин, който противоречи на разпоредбите на приложимия закон.

Така изложените доводи очертават неоснователността на подадената частна 2 жалба, правилността на обжалваното определение, което следва да се потвърди.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение с №156 от 15.02.2023г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№971/2022г. по описа на този съд, с което е оставена без уважение молба на адв.Р.Ат., като пълномощник на Е. С. И. за допълване на постановеното по същото дело решение, в частта за разноските, чрез присъждане в полза на И. на сторените разноски за адвокатско възнаграждение в производството по делото.

Определението не подлежи на обжалване, съгласно чл.274 ал.4 във вр. с чл.280 ал.3 т.2 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3