Решение № 402 от 19.08.2025, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 402 гр. Смолян, 19.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Гергана КузМ.а при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана КузМ.а Гражданско дело № 20245440100145 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Р. Р. Б. против „*“ АД, в която се твърди от ищцата, че на 05.07.2023 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № * (накратко „Договора за заем“). Договорът за заем е сключен чрез онлайн платформата на ответника , при следните условия: Главница: 2,000.00 лв. Лихвен процент по кредита: 36% Годишен процент на разходите (ГПР): 42.58% Срок за погасяване: 24 месеца. Обща сума, дължима от потребителя: 3,074.62 лв. Съгласно чл. 17, раздел V. Обезпечения от Договора за заем и чл. 17-22 от Общите условия (качени на уебсайта на ответника ищцата е следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за потребителски кредит да: Осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на Кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или Предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на Кредитора всички задължения на Потребителя по настоящия договор (главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на Кредитора за заплащането на тези задължения.

Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска. В чл. 27 (1), раздел VIII. НЕУСТОЙКИ от Договора за заем и чл. 46, ал. 1 от ОУ е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 0.9% (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение. Въпросната неустойка е включена в погасителния план към Договора за заем и дължима, заедно с погасителната вноска за главница и лихва. В действителност общата сума, които ищцата е следвало да върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 3,074.62 лв, а значително по-голяма - 6,979.06 лв.

Твърди се от ищцата, че напълно логично, не е успяла да предостави обезпечение съгласно изискванията на кредитора, за което й е начислена въпросната неустойка в общ размер на 3,904.44 лв. Твърди, че клаузата уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение в срок от 3 (три) дни е нищожна., поради следното:

1

Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Без отговор остава въпросы в тази хипотеза какви са вредите, които би понесъл въпросния кредитор... Очевидно е, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е поголяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Нещо повече, неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основною задължение на длъжника по договора. С оглед на това, като договорен подход неустойката цели да се заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вм есто това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. На отделно 2 основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.

Отделно от това, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият.

Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 1 За т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Предвид съдържанието на договора счита , че може да се направи обоснован извод, че договора е типов и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Счита , че посочената клауза за уговорена неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. I от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. Счита също, че и клаузата чл. 10, раздел „III. ЛИХВИ И ТАКСИ“ от Договора за заем и чл. 23, т. 3 от ОУ уреждаща начисляване на разходи за извънсълебно събиране на вземания е нищожна. В случая въпросните „разходи“ са обвързани с неизпълнение на задължение по договора и като такава, те следва да бъда възприемани като неустойка.

Въпросната „неустойка“ абсолютно противоречи на чл. 33 ЗПК според който при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не може да надвишава законната лихва. Налице е явно заобикаляне на посочената разпоредба, тъй като се търси още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава и то за действия, които кредитодателя може и да не е извършил. Счита , че в случая тази неустойка няма присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, тя е просто средство за обогатяване на кредитора и определено води до скрито оскъпяване на кредита.

Нещо повече, изброените дейности - изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др„ по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора действия във връзка със събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката „допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както самият кредитор ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението, следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК услуги. Дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то те са такива по управление на кредита и „таксуването“ им за сметка на потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита. С

3 чита, че клаузата за такси за разходи за извънсъдебно събиране на взцеманията е нищожна на основание чл. 10а, ал. 1, чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК и се явява неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 3 ЗЗП. Нищожна е и клаузата, уреждаща допълнителна неустойка при неизпълнение в размер 1% на ден., уговорена в чл. 28, раздел Неустойки от Договора за заем. Неустойката по чл. 28 от договора се начислява с величина от 1% на ден от просрочената сума, което я характеризира като мораторна, но същевременно е уговорено да се дължи при неизпълнение на кое да е задължение на потребителя, без да държи сметка дали то е престационно или непрестационно, парично или непарично, а и какъв е типът на самата неизправност - времева, количествена или качествена, както и фазата, на която е допусната. В случая потребителят макар и да погасява редовно задълженията си, но в хипотезата на непредоставено обезпечение, то той би бил в неизпълнение на „което и да е договорно задължение“ и следва да бъде начислена и въпросната неустойка от 1% на ден, в допълнение към неустойката за непредоставяне на обезпечение. Нещо повече, в случая в Договора за заем, освен процесната неустойка в размер 1 % на ден е уговорена и друга - в размер на законната лихва върху всяка забавена погасителна вноска (в унисон с разпоредбите на чл. 33 ЗПК). Тоест, при забава на погасителните вноски ответното дружество би получило две обезщетения за едни и същи вреди в резултат от забавата. Счита , че с въпросната клауза се заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК още веднъж, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнение. Кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. В случая заплащането на допълнителната неустойка за забава в размер 1% на ден (или 30% на месец!) представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП и същата е нищожна.