Решение № 3380 от 27.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3380 гр. Пловдив, 27.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330100991 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба на В. А. Д., ЕГН **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен главен иск за признаване на установено в отношенията между страните, че Договор за кредит № ***/30.10.2023 г. към искане № *** е нищожен, както и при условията на евентуалност – иск за прогласяване за нищожна на клаузата, уреждаща заплащане на неустойка в размер от 218,89 лева по Договор за кредит № ***/30.10.2023 г.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за кредит № ***/30.10.2023 г., по силата на който ответникът, в качеството на кредитор, се е задължил да предостави на ищеца, в качеството на кредитополучател, кредит в размер от 500 лева, при уговорен ГПР по кредита в размер на 56,83 % и ГЛП в размер на 44,50 %, при срок на кредита от 17 вноски.

Посочва, че в чл. 11, ал. 1 от договора е предвидено, че ако ищецът не предостави допълнително обезпечение по чл. 5 от същия договор, се дължи неустойка в размер от 218,89 лева. В тази връзка се сочи, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер от 218,89 лева, разпределена на 17 вноски, всяка от които добавена към дължимата главница и лихва по договора за кредит, като по този начин общата месечна погасителна вноска нараствала на 131 лева.

Ищецът счита, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, като излага подробни съображения за липса на посочени условия за прилагане на годишния лихвен 1 процент. Сочи се, че не било уточнено в договора дали лихвеният процент е променлив, или фиксиран.

На следващо място счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, доколкото не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, нито е посочено какво се включва в ГПР. Наред с това счита, че договорът за кредит е нищожен поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което обуславя и недействителност на ГПР, който не отразява реалния си размер, доколкото в него не е включена сумата, претендирана от кредитора като неустойка по договора за кредит. Твърди се, че при включването на сумата за неустойка в ГПР се надхвърля законоустановеният максимум на размера на ГПР. Според ищцовата страна, недействителността на клаузата, уреждаща ГПР, води до недействителност на целия договора, доколкото тази нищожна клауза не може да се замести от повелителните норми на закона.

При условията на евентуалност оспорва клаузата за неустойка като недействителна поради противоречие с добрите нрави. Поддържа, че клаузата е недействителна и като неравноправна на основание чл. 146 ЗЗП, вр. с чл.

143, т. 5 и т. 19 ЗЗП предвид размера на неустойката. Цитира съдебна практика и излага подробни съображения в тази насока.

Предвид изложеното, моли предявената претенция да бъде уважена.

Отправено е искане за присъждане на разноски, в това число и за адвокатска защита по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Посочва се, че е налице злоупотреба с право от страна на ищцовата страна, доколкото същата е образувала идентични производства с цел генериране на допълнителни разноски. Поради изложеното е направено искане, на основание чл. 213 ГПК, настоящото производство по гр. д. № 991/2024 г., по описа на РС – Пловдив, служебно да бъде съединено с гр. д. № 1058/2024 г., по описа на РС – Пловдив и гр. д. № 1057/2024 г., по описа на РС – Пловдив, а при условията на евентуалност – ако не бъдат съединени, да не се присъждат разноски.

По отношение на основателността на исковете – оспорва наведените доводи за недействителност на процесния договор. Твърди, че същият е действителен, както и клаузите в него, включително и клаузата за неустойка.

Посочва, че ГПР е посочен коректно в договора, като неустойката не следва да бъде включвана, доколкото същата би породила ефект след сключването му. Поддържа се, че още към момента на сключване на договора, ищецът е уведомен за всички клаузи по него, включително и за дължимата неустойка.

Сочи се, че неустойката е уговорена като санкция за неизпълнение в случай, че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора поне едно от посочените от него обезпечения. Ответната страна счита, че клаузата за неустойка е действителна, като сочи, че кредитополучателят е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му, без да е обвързан от неустойката.

Доколкото ищцовата страна е имала възможност да въздейства върху дължимостта на неустойката, се претендира, че същата не може да възразява, че противоречи на добрите нрави.

2

Навеждат се доводи, че клаузата за неустойка и нейната дължимост е индивидуално уговорена, респективно – че не е неравноправна по смисъла на ЗЗП.

Предвид изложеното е направено искане за отхвърляне на предявените претенции и присъждане на разноски.

Съдът с определението за насрочване е отхвърлил исканията на ответника за съединяване на делата по чл. 213 от ГПК, както и е приел, че исковата молба е допустима.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е главен установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10, вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит на няколко основания. При условиията на евентуалност, ако главният иск бъде отхвърлен, е предявен евентуален установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1, чл. 146, ал. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожност на процесната клауза за неустойка на няколко основания.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца по главния иск да докаже сключването на договор за кредит и основанията за нищожност на същия, а по евентуалния иск – сключването на договор за кредит и основанията за нищожност на клаузата за неустойка. В тежест на ответника е разпределено да докаже възраженията си в отговора на исковата молба.

К а т о безспорни и ненуждаещи се от доказване съдът е отделил обстоятелството, че между страните е възникнало правоотношение по повод на сключен между тях Договор за кредит № *** от 30.10.2023 г.

Между страните е сключен договор за потребителски кредит, въз основа на който ответникът се е задължил да предаде на ищеца заем в размер на 500 лв., която ищецът се е задължил да върне на погасителни вноски. В договора е посочен фиксиран лихвен процент по заема – 44,50% и годишен процент на разходите (ГПР) – 56,83%. Посочената обща сума за плащане по договора е 546,11 лв. Освен това в чл. 11, ал. 1 от договора е договорена и неустойка в размер на 218,89 лв. при неизпълнение на задължение на заемополучателя да осигури в тридневен срок от сключването на договора обезпечение, посочено в чл. 5 от договора – банкова гаранция или поръчител при определени условия, или ако представеното обезпечение на отговаря на условията, посочени в договора за кредит. Неустойката е предвидена да се заплаща разсрочено по 40,67 лв. за първите три месеца и по 6,92 лв. за следващите четиринадесет месеца заедно с погасителните вноски по договора и с която дължимата по договора сума нараства в размер на 765 лв.

От представените по делото доказателства се установява наличието на договорни правоотношения между страните, клауза за неустойка в потребителския договор и наличието на нейните предпоставки за дължимост и начисляване.

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на исковете за нищожност, нито определена поредност, следва да се приеме, че основанията са предявени в условията на алтернативност.

3

Неустойката за непредставяне на обезпечение по договора представлява скрито възнаграждение, което е свързано с оскъпяване на кредита по недопустим от закона начин. Като разход по кредита неустойката следва да бъде включена в ГПР, а съгласно чл. 3, ал. 2, изр. 1 от договора в ГПР се включва само възнаградителната лихва. С включването на неустойката в ГПР процентът на ГПР щеше да надхвърля този, посочен в договора за кредит.

Изложеното налага извод за нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК. С невключване на неустойката в ГПР, а представянето й на потребителя като неустойка за неизпълнение на договорно задължение, кредитодателят нарушава посочената законова разпоредба и въвежда потребителя в заблуждение. ГПР следва да е посочен в реален размер, а не само формално, за да гарантира правата на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора.

На следващо място, никъде в договора не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 от ЗПК начин, каквото е допълнителното изискване на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Допусканията в приложението са общи и целят да обхванат широк кръг кредитни правоотношения, поради което и включват хипотези, които изобщо не са приложими към процесния договор за кредит.

Това препятства потенциалния кредитополучател да прецени информирано дали да сключи договора за кредит при определените условия и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за средния потребител начин.

В гореизложения смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.;

Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.; Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.; Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

Доколкото искът подлежи на уважаване на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не е настъпила процесуалната предпоставка за разглеждане на останалите алтернативно предявени основания за нищожност по главния иск.

Не са настъпили условията за разглеждане и на евентуалния иск.

При този изход на делото разноските следва да бъдат възложени на ответника. Ищецът е освободен от заплащането на държавни такси и разноски, поради което на ответника следва да бъде възложено заплащането на държавната такса по делото. Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната правна помощ на ищеца като материално-затруднено лице. Съдът в настоящото производство не следва да проверява наличието на предпоставките по чл. 38 от ЗА, а само наличието на такава уговорка между страните по договора за защита и съдействие – същата е налице. Съгласно съдебната практика (Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС и Решение по съединени дела C‑224/19 и C ‑259/19 на Съда на Европейския съюз) съдът не е задължен от минималните размери в наредбата, а следва да извърши цялостна преценка. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният адвокатски хонорар по иска е в размер от 480 лв. с ДДС. за настоящото дело. Съдът, като има предвид за ориентир минималните размери 4 в Наредба № 1, възраженията на ответника, малкия размер на иска, подаването на искова молба и писмени молби, ненеобходимостта от доказателствени искания за доказване предмета на иска, както и неявяването на процесуалния представител на ищеца в зала, провеждането само на едно открито съдебно заседание, както и липсата на правна и фактическа сложност на делото, счита, че следва да присъди 350 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца за защитата му по иска. Съдът намира, че ДДС следва да бъде включено във възнаграждението при определянето му в случаите на безплатна правна помощ, понеже същото представлява правна услуга и адвокатът е регистриран по ДДС.