Решение № 453 от 18.12.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 453 гр. София, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20241800500632 по описа за 2024 година

С решение № 81 от 16.04.2024г., постановено по гражданско дело № 363/2023г. по описа на РС- гр. Сливница, е признато за установено, че Н. Я. В. дължи на „А.Б.” ЕАД сумата в общ размер на 83,81 лева - представляваща стойността на използвани услуги за периода 23.11.2019 г. до 22.01.2020 г. по Договор № 505531057 по партида № М6188730 от 12.04.2019 г., от които 44,98 лева - за услуга фиксиран интернет за номер ********** по Приложение № 1 от 12.04.2019 г. и 37,30 лева - за услуга мобилен интернет за номер 08885258337 по Приложение № 1 от 08.10.2019 г., ведно със сумата от 23,27 лева - мораторна лихва върху сумите за периода 12.01.2020 г. до 09.12.2022 г., сумата 73,50 лева, представляваща неплатена сума за устройство по Договор за продажба на изплащане от 08.10.2019 г. за Tablet Prestigio WIZE 3437 4GB 1 GB/8 GB Bla за период от 27.12.2019 г. до 04.04.2020 г., ведно със сумата от 20 лева - мораторна лихва за периода 12.01.2020 г. до 09.12.2022 г., както и сумата 140 лева - цена на невърнато оборудване по Приложение № 1 от 12.04.2019 г. за услуга фиксиран интернет за номер ********** и 39,83 лева лихва за забава върху нея за периода 20.02.2020 г. до 09.12.2022 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл.

410 от ГПК в съда (05.01.2023г.) до окончателното плащане, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 129/2023 г. по описа на Районен съд – Сливница.

Със същото решение съдът е отхвърлил предявения иск за главница по Договор № 505531057 по партида № М6188730 от 12.04.2019 г. за горницата над уважения размер от 83,81 лева до пълния предявен размер от 91,48 лева такса за събиране на вземания, както и исковете за неустойки за горницата над 140 лева до пълния предявен размер от 331,49 лева, представляваща сбор от 1 неустойки за предсрочно прекратяване на Договор № 505531057 по партида № М6188730 от 12.04.2019 г., както и иска за лихва за забава за периода от 20.02.2020г. до 09.12.2022г. върху неустойките за горницата над 39,83 лева до пълния предявен размер от 90,95 лева, като неоснователни.

Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на ищеца в първоинстанцонното производство „А.Б.” ЕАД срещу горното решение в частите му, с които са отхвърлени исковите му претенции за сумата 191,49 лв., представляваща сбор от неустойки, начислени за едностранно прекратяване на Договор № 505531057 по партида № М6188730 от 12.04.2019 г., и за сумата 51,12 лв., представляваща мораторна лихва, начислена върху така посочената главница за периода от 20.02.2020 г. до 09.12.2022 г.

Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е неправилно в така посочените части. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че процесният договор подлежи на разваляне по реда на чл. 87 от ЗЗД, при което ищецът не бил спазил установения ред (а именно - да уведоми длъжника за прекратяването), поради което за него не било възникнало право да реализира имуществена отговорност спрямо неизправния длъжник. Поддържа, че прекратяването на процесния договор е по реда чл. 54.12 от ОУ и съгласно която клауза договорът на абоната/потребителя се счита за едностранно прекратен при забава на плащането на дължимите суми от абоната/потребителя в продължение на повече от 124 дни. Изтъква, че, съгласно практиката на ВКС, разпоредбата на чл. 87 от ЗЗД не е императивна, а диспозитивна, което означава, че страните могат да уговарят помежду си прекратяване на договорните правоотношения по ред, различен от този, предвиден в чл. 87 от ЗЗД. Сочи, че в настоящия случай такава възможност за автоматично прекратяване на договора при настъпване на определени обстоятелства е предвидена в ОУ. Прави извод, че наличието на тази клауза в Общите условия изключва приложението на разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, и, съответно, той е в правото си да претендира неустойки по процесния договор, доколкото прекратителното условие се е сбъднало, а дължимостта им е породена именно от предсрочното прекратяване на договора съгласно общите условия.

Освен това, жалбоподателят оспорва мотивите на първоинстанционния съд, че неустоечната клауза била нищожна поради противоречие с добрите нрави, с оглед нейната неяснота относно начина на определяне на размера на неустойките, което обуславяло и тяхната неравноправност по смисъла на чл.

143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Във връзка с това изтъква, че неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и анализира всяка от тях. Подчертава, че така уговореният размер на неустойката е съгласуван с КЗП в съдебна спогодба, която е потвърдена от СГС и има сила на съдебно решение. Обосновава, че неустойките били начислени поради срочния характер на договора, с който длъжникът се е обвързал и заради който е получил преференциални цени на предоставяните услуги. Посочва, че, съгласно процесната неустоечна клауза, абонатът дължи да заплати на доставчика неустойка, ако договорът бъде прекратен преди изтичане на уговорения срок по негова инициатива или по негова вина, като размерът на неустойката е равен на 3 месечни абонаментни такси, дължими за абонамента, за който договорът се прекратява - по техния стандартен размер, т.е. без отстъпката от цената на услугите и от цената на устройствата. Позовава се на ТР №7/2013 г. на ВКС, ОСГТК, регламентиращо допустимост на уговарянето 2 на неустойка вместо обезщетение при разваляне на двустранен договор с продължително и периодично изпълнение. Счита, че така определената неустойка е ясно и конкретно определена по размер към момента на сключване на договора, като този размер не е прекомерен и нарушаващ принципа на справедливостта. Цитира решението от 22.11.2018г. по дело С295/17 на СЕС, за което счита, че следва да се приложи по аналогия към настоящия случай. Пояснява, че всички компоненти, от които се формират отделните неустойки, били посочени в Приложения № 1 за всяка съответна услуга.

Моли съда да отмени постановеното първоинстанционно решение в обжалваните му части и да постанови друго, с което уважава предявените искове. Претендира разноски във въззивното производство, както и такива в пълен размер в първоинстанционното производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор от насрещната страна.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се представлява. От процесуалния му представител е подадена молба, с която поддържа въззивната жалба и моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да уважи предявените искове. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна не се явява. Представлява се от адв. А., преупълномощена от особения представител – адв. В., която оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение. Изразява становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително 3 предявените такива.

ІІІ. По същество

Настоящият съдебен състав намира за неправилен извода на първоинстанционния съд за недоказаност, че посочените договори били прекратени по вина или инициатива на потребителя. С оглед твърденията на ищеца, че прекратяването е на основание незаплащане на парични задължения на ответницата по тези договори (т.е. отрицателен факт, който не подлежи на пряко доказване), и липсата на доказателства за заплащане на тези задължения, следва да се приеме, че прекратяването на договорите е било именно по вина на ответницата.

Фактически невярна е констатацията на районния съд, че в договорите и общите условия не било посочено, че договорите се развалят автоматично без предупреждение, откъдето е направил погрешен извод, че за развалянето следва да се прилагат общите правила на ЗЗД. Точно обратното се установява от клаузата на т. 54.12 от Общите условия (л. 82 от първоинстанционното дело), съгласно която договорът на абоната/потребителя се счита за едностранно прекратен от страна на А1 в случай, че забавата на плащането на дължимите суми от абоната/потребителя е продължила повече от 124 дена.

Също така неправилно Сливнишкият районен съд се е позовал на разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която, при разваляне на договора следва да се изпрати писмено предупреждение за това на абоната, и - тъй като по делото не е доказано изпращането на такова - е направил извод, че неустойки не се дължат.

Съгласно трайната съдебна практика, обективирана напр. в Решение № 410 от 26.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1492/2023 г., III г. о., ГК, Решение № 2 от 17.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1248/2020 г., III г. о., ГК, Решение № 60181 от 4.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4365/2019 г., IV г. о., ГК, както и цитираната в тях по- стара съдебна практика, разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД е диспозитивна, което означава, че, в отклонение от нея, страните могат да уговорят и други условия и начини на разваляне на договора, при условие, че последните не противоречат на императивни правни норми или на добрите нрави, като в такъв случай договорните клаузи, уреждащи прекратяването, изключват приложението на разпоредбите на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД.

Съображения за диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 87, ал.

1 от ЗЗД и за допустимост на отклоненията от нея се поддържат и в правната теория – напр. Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд. Сиби, 2018г., стр. 151, и Калайджиев, А., „Облигационно право. Обща част.“, изд.

Сиби, 2016г., стр. 397.

В същия смисъл е и Решение № 233 от 21.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 514/2012 г., I т. о., ТК, съгласно което „разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД е приложима, доколкото в особената част на ЗЗД или в друг специален закон не са предвидени императивни правила за разваляне на конкретния вид договор и доколкото страните не са уговорили други условия за развалянето му“.

Отнесена към настоящия случай, така цитираната правна теория и съдебна практика налага извод, че уговореното в т. 54.12 от Общите условия автоматично прекратяване на договора при забава в плащането на дължимите суми повече от 124 дни дерогира общото правило на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД и съдържащите се в тази разпоредба изисквания за валидност на изявлението за 4 прекратяване на договора. След като страните са уговорили конкретни условия за разваляне на договора, те имат приоритет пред диспозитивното правило на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. Следователно, неизпълнението на съдържащите се в тази разпоредба изисквания не опорочава развалянето на договора по реда на т. 54.12 от Общите условия и не може да обуслови извод, че такова не е настъпило, респ. че не се дължат правните последици от него под формата на неустойки.