Определение № 20379 от 29.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20379 гр. София, 29.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Г, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Ст. Адова като разгледа докладваното от Йоана Ст. Адова Въззивно частно гражданско дело № 20261100509452 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 - чл. 279 ГПК във вр. с чл. 413, ал. 2, прeдл. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 281994/05.09.2024, /подадена чрез ССЕВ на 04.09.2024 г./ от ,,Профи Кредит България” ЕООД, срещу разпореждане № 121714/28.08.2024 г., постановено по ч.гр.дело № 18820/2024 г. по описа на СРС, ГО, 150-ти състав, с което е отхвърлено заявление с вх. № 103492/28.03.2024 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от ,,Профи Кредит България” ЕООД, против Е.С.Ш. относно следните суми: 1095.50 лв. - възнаградителна лихва /наречена договорно възнаграждение/ за периода от 25.10.2022 г. до 06.11.2023 г., както и сумата от 794.64 лв. - лихва за забава, начислена от 26.05.2022 г. до 27.03.2024 г. /448.12 лв. - лихва за забава от 26.05.2022 г. до 06.11.2023 г. и 346.52 лв. - законна лихва, дължима от 06.11.2023 г. до 27.03.2024 г./.

В частната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност на обжалваното разпореждане, като постановено при неправилно приложение на закона. Жалбоподателят поддържа се, че в заповедното производство съдът няма правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която се черпят права, както и че съдът не е извършил задълбочен анализ на законовите критерии за неравноправност. Излага становището, че съгласно изискванията на ЗПК е била предоставена предварително информация за дължимите по договора суми на потребителя, който доброволно е встъпил в договорно правоотношение, без да упражни правото си да се откаже от него. Изтъква съображения, че годишният лихвен процент е съобразен със закона и добрите нрави, а претендираната възнаградителна лихва в посочения в договора размер, включена в уговорения ГПР, съответства на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и също не противоречи на добрите нрави. Твърди, че при уговорен фиксиран лихвен процент кредиторът няма задължения да изготвя методика за формиране на ГПР. Аргументира се, че в процесния договор за кредит уговореният ГЛП е фиксиран за целия период на договора, а ГПР е в размер на разписните законови лимити. По отношение на законната лихва жалбоподателят релевира, че същата се дължи винаги като последица от уважаването на претенцията за главница и размерът й подлежи на установяване в изпълнителното производство. По отношение на вземането за обезщетение за забава се намира, че това вземане не е резултат от неравноправна клауза по договора, тъй като кредиторът следва да бъде възмезден за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетен в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Заявено е искане въззивният съд да отмени атакуваното разпореждане и да се 1 произнесе по същество, като постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираните вземания. Претендира разноски в настоящото производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Съобразно чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не се изпраща за отговор на насрещната страна.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт по аргумент от чл. 413, ал. 2 от ГПК, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна, поради следните съображения:

Производството пред Софийски районен съд е образувано по заявление с вх. № 103492/28.03.2024 г., подадено от ,,Профи Кредит България” ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК срещу Е.С.Ш. за описаните в заявлението суми, а именно: 2748.95 лв. - непогасена главница по договор за потребителски кредит № 40009132260/21.04.2022 г., 1095.50 лв. - договорно възнаграждение, дължимо за периода от 25.10.2022 г. до 06.11.2023 г., 900.43 лв. - неплатено възнаграждение за услуга „Фаст“, 1820 лв. - неплатено възнаграждение за услуга „Флекси“, 30 лв. - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 09.09.2022 г.; 500 лв. - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислена на 24.01.2023 г., 448.12 лв. - лихва за забава върху главницата по договор за кредит в размер на законната лихва за периода от 26.05.2022 г. до 06.11.2023 г., 346.52 лв. - законна лихва, дължима от 06.11.2023 г. до 27.03.2024 г. в обстоятелствената част на заявлението е посочено, че на 21.04.2022 г. между Е.С.Ш. и „Профи Кредит България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит „Стандарт“ № 40009132260/21.04.2022 г., съгласно който на Шопов е предоставен кредит в размер на 3000 лв. Длъжникът се е задължил да върне предоставената в заем сума на 30 месечни вноски, всяка в размер на по 161.24 лв., при годишен лихвен процент от 41.00 %, ГПР в размер на 48.96 %. Потребителят се задължил да закупи и допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Длъжникът погасил 4 от вноските по договора, след което бил сключен анекс № 1/24.10.2022 г. за отлагане на вноски по погасителния план. В допълнителното споразумение е предвидено, че ГЛП се запазва в размер на 41 %, а ГПР е в размер на 46.06 %. Поради неизпълнение на поетото задължение кредитоискателят изпаднал в забава съгласно погасителния план. Към заявлението освен сключения договор, са представени и общите условия, съгласно които услугата „Фаст“ дава приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит, а услугата „Флекси“ - възможност на потребителя за едностранна промяна на погасителния план.

С обжалваното разпореждане № 121714/28.08.2024 г. депозираното заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК е отхвърлено в частта, касателно следните суми: сумата от 1095.50 лв - неплатено договорно възнаграждение за периода 25.10.2022 г. – 06.11.2023 г., сумата от 900.43 лв. - неплатено възнаграждение за използвана услуга „Фаст“, сумата от 1820 лв. - неплатено възнаграждение за услуга „Флекси“, сумата от 530 лв. - такси за извънсъдебно събиране на вземането и сумата от 794.64 лв. - лихва за забава за периода 26.05.2022 г. - 27.03.2024 г. по договора за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40009132260/21.04.2022 г.

Първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението за претендираните по-горе суми с мотива, че заплащането на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ следва да бъдат отчетени при изчисляването на ГПР, което не е сторено по процесния договор. Изтъкнал е, че уговорките за тези услуги са неравноправни, защото водят до неравновесие между правата и задълженията на потребителя и търговеца. По отношение неустойката за неизпълнение на договора съдът е отчел, че същата противоречи на забраната по чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, тъй като срещу тази такса не се дължи никакво поведение. Съдът е приел, че договорът за кредит е недействителен като противоречащ на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, при което потребителят дължи единствено чистата стойност на предоставената 2 сума.

Разпоредбата на чл. 410, ал. 1 от ГПК установява възможност за издаване на заповед за изпълнение, ако заявлението има за предмет: вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районен съд, и предаване на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена на длъжника със задължение да предаде владението, когато искът е подсъден на районен съд. При разглеждане на искането за издаване на заповед за изпълнение съдът следва да прецени предпоставките по чл. 411, ал. 2 от ГПК, като заявлението следва да се отхвърли, когато са налице посочените в разпоредбата основания, т.е. съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично вменено с тази норма /виж определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г. на ВКС, II ТО/, както и дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това – по аргумент от чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК. Задължението на съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, е предвидено и в чл.

7, ал. 3 от ГПК. Дължимата се от съда служебна проверка се извършва въз основа на поддържаните от заявителя твърдения, а относно вземанията, произтичащи от потребителски договор – и въз основа на представените документи: договор и общи условия, преценени от външна страна. Нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дефинира неравноправната клауза в договор, сключван с потребител, като: „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. В случая производството пред СРС е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу физическо лице, което има качеството потребител за вземания по договор за потребителски кредит по чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което приложими се явяват разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

В Закона за потребителския кредит /ЗПК/ е налице специална регламентация за изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, какъвто характер има и сделката, въз основа на която се претендира вземането за възнаградителна лихва, както и за последиците от нарушаване на тези изисквания относно действителността на този вид договор. С оглед нормата на т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП в този нормативен акт са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, като в чл. 146, ал. 1 от ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи са нищожни, в съответствие с изискването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, като същите не обвързват потребителя. От друга страна, в разпоредбата на чл. 22 от ЗПК е установено, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20, както и чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че елемент от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит е в него да е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите, предвид постановката на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед тази нормативна уредба в договора следва по ясен и разбираем за потребителя начин да е посочено кои са разходите, включени в определената процентно величина. В изпълнение на посочените разпоредби съдът дължи извършването на проверка дали договорните клаузи, от които заявителят извежда процесните вземания, са в противоречие с императивни норми на ЗПК, които целят да предотвратят увеличаването на размера на дължимите суми от икономически по-слабата страна - потребителя.

3

В процесния договор е посочен размерът на ГПР /48,96 %/, с което изискването за наличие на този задължителен реквизит формално се явява изпълнено. Не е включено обаче договореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1050 лв., както и допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2100 лв., за които е предвидена отделна погасителна вноска в размер от 105 лв. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема, което създава възможност за недопустимо завишаване на цената на предоставения финансов ресурс. Възнаграждението по тези клаузи несъмнено представлява разход, който е следвало да бъде включен при определяне на размера на ГПР, а неотчитането му при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 на СЕС, ситуацията, в която договор съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. В клаузата на т. VІ от договора се съдържа единствено информация за стойността на годишния процент на разходите, но не и за елементите, които се включват при неговото изчисляване. Такива не са отразени и в т. 5.2 от Общите условия към него – в клаузата е записано само че при първоначалното изчисляване на ГПР по договора се отчитат следните допълнителни допускания съгласно ЗПК: договорът е валиден за срока, за който е отпуснат и кредиторът и клиентът са задължени да изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по него /т.5.2.1./; първоначалното изчисление на ГПР по договора се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора /т.5.2.2./.