Решение № 1496 от 21.04.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1496 гр. Варна, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Б. Борисова при участието на секретаря Миглена Н. Маринова като разгледа докладваното от Цвета Б. Борисова Гражданско дело № 20253110110267 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. Б. В., ЕГН ********** против „Сити кеш" ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за потребителски кредит № ** към искане № ** от **. поради противоречие със закона.

Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ** при следните условия: размер на кредита 1800 лева (920.33 евро), ГПР 63.34 %, Фиксиран годишен лихвен процент: 50 %;. Обща сума за плащане 2 847,25 лева (1 455.78 евро). Излагат се съображения, че Договорът за паричен заем е нищожен, тъй като в него се съдържа ГПР, което няма подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита. В годишния процент на разходите не била включена неустойката в размер на 2 180,75 лева (1 115.00 евро). Липсвала конкретизация относно начина, по който е формиран ГПР в размер на 63,34 %, което било основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. Навеждат се доводи за нищожност на клаузата за предоставяне на обезпечение.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от "Сити Кеш" ООД, с който се заявява становище за неоснователност на исковата претенция.

Поддържа се валидност на договора за паричен заем и уговорената неустойка.

Сочи се, че недействителността на клауза от договора не влече недействителност на целия договор. Не се оспорва твърдението, че неустойката не е част от ГПР, като се излагат съображения защо същата не следва да е включена в него. Претендират се разноски.

В срока за отговор на искова молба ответникът "Сити Кеш" ООД е 1 депозирал насрещен иск на основание чл. 211, както следва: за осъждане на В.

Б. В. да заплати на "Сити Кеш" ООД сумата от 1 170 (598.21 евро), представляваща неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем № ** от **. в общ размер на 1800 лева (920.33 евро), ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 30.10.2025г., до окончателното плащане, на основание чл. 23 ЗПК вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД; в условия на евентуалност - за осъждане на В. Б. В. да заплати на "Сити Кеш" ООД сумата от 1 170 (598.21 евро), представляваща неизплатената част от чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем № ** от 30.09.2024 в общ размер на 1800 лева (920.33 евро), на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД, ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 30.10.2025г., до окончателното плащане. Сочи се, че между страните е налице Договор за потребителски кредит № **, по силата на който "Сити Кеш" ООД е предоставило на В. Б. В., ЕГН ********** заемна сума в размер на 1800 лева.

Заемната сума е предоставена на кредитополучателя на датата на сключване на договора, като последният служи за разписка за изплатените суми – чл. 4, ал. 1 от Договора. Съгласно чл. 3 от договора и Погасителния план към него, кредитополучателят се е задължил да върне главницата при фиксиран лихвен процент от 50 % на 12 месечни вноски с дата на първо плащане 30.10.2024 г. и последна вноска на 30.09.2025 г., като в погасителния план са посочени конкретните дати на падежите. Поддържа се, че след подписване на договора и усвояване на кредита, кредитополучателят не е изпълнил задължението си да предостави обезпечение съобразно условията на чл. 5, поради което се е активирала предвидената в чл. 11 договорна неустойка. Кредитополучателят е правил следните плащания по договора за кредит: на 24.01.2025г. – 200лв., на 25.03.2025г. – 230лв. и на 31.05.2025г. – 200лв. или общо платеното е в размер на 630 лв. (322.11 евро). Твърди се, че задължението по кредита е изцяло падежирало с изтичането на срока за последната вноска на 30.09.2025 г.

Претендират се разноски.

Ответникът по насрещния иск В. Б. В. е депозирал отговор, с който признава същия. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото, че между страните е налице Договор за потребителски кредит № **, по силата на който "Сити Кеш" ООД е предоставило на В. Б. В., ЕГН ********** заемна сума в размер на 1800 лева, която е усвоена. Условията на договора включват ГПР 63.34 %, Фиксиран годишен лихвен процент: 50 % и Обща сума за плащане 2 847,25 лева (1 455.78 евро). Безспорно е, че съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, същият ще бъде обезпечен, а съгласно чл. 11 ал. 1, кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в чл. 5 от договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, кредитополучателят 2 дължи на кредитора неустойка в размер на 2180.75 лв. Ответникът "Сити Кеш" ООД не оспорва, че в ГПР не е включена предвидената неустойка.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" ООД като заемодател и В. Б. В. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1800 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

В процесния случай твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3, т. 5 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбите на 11, ал. 1, вр. чл.

5 от Договора възлагат в тежест на заемателя, в тридневен срок от сключване на договора за кредит да осигури действието на едно от посочените обезпечения: банкова гаранция (в двоен размер на общо дължимата от потребителя по договора сума) или едно или две физически лица-поръчители, които следва да отговарят на поставените в договора многобройни изисквания. При неизпълнение на това задължение, потребителят (ищец) дължи отразената в чл. 11, ал. 1 от договора неустойка в размер от 2180.75 лв.

(1115 евро). Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11, ал. 1, вр. чл. 5 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1800 лв. или 920.33 евро). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури обезпечение под формата на банкова гаранция (за което съответната банкова институция ще изисква заплащане) или едно или две физически лица-поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Следва да се посочи и че очакването е длъжникът по договора за кредит да изпълни това задължение в тридневен срок от подписване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително 3 вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него "неустойка" при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (както вече бе посочено, обстоятелството, че "неустойката" не е включена в ГПР по договора е факт, който е отделен за безспорен и ненуждаещ се от доказване).

Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор в приложимия към договора погасителен план, изначално разсрочва вземането за "неустойка при липса на обезпечение" като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". В тази връзка явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено при формиране на годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 63,34 %, но както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11, ал. 1 от Договора "неустойка", то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на ГПР.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Предвид изложеното, посочването в договора за кредит на по-нисък 4 от действителния ГПР и неясната методика на формирането му представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по -специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна, означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Отделно от това, чрез вменяване в тежест на потребителя да осигури обезпечение по договора, се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014 г. по дело C- 565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).