Решение № 1156 от 29.07.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1156 гр. Плевен, 29.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря ЯНА Д. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20254430102146 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба от Г. И. Б., ЕГН **********, от ***, чрез адв.Ч. Д. от ПАК, против „***“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в ***, представлявано от Т.В. и Р.Т., в която се твърди, че на 22.08.2024 г. ищецът е заявил издаването на справка от ЦКР на БНБ, относно наличието на данни за негови задължения, подавани в Регистъра от страна на кредиторите. От издадената справка с изх.

№БНБ-111/577/02.09.2024 г. ищецът установил, че ответникът подава данни в Регистъра за наличието на вземания към ищеца, в качеството му на длъжник и съответно, че дружеството на ответника се легитимира като кредитор във връзка с обработването и използването на личните данни на ищеца. След като ищецът се запознал със справката от ЦКР на БНБ подал заявление на 19.09.2024 г. към ответника, с което е заявил на същия, че задълженията му са погасени по давност и поради това няма да заплати същите, както и че оттегля съгласието си кредиторът му да обработва личните му данни и да представя информация в ЦКР, което право ответникът е придобил, чрез договор за цесия. Ответното дружество във връзка с подаденото заявление от страна на ищеца е отговорило с Изх.№02777/16.10.2024 г. като в отговора си е посочило откъде произтича неговата претенция: парично вземане по договор за издаване на международна кредитна карта Виза Класик №040-411726, сключен на 24.01.2008 г. с ,,ПроКредит Банк България‘‘ ЕАД, придобито от ответното дружество с договор за цесия от 05.01.2015 г., в размер на 232,79 лева; парично вземане по договор за жилищен кредит №040-460032, сключен на 30.05.2008 г. с ,,ПроКредит Банк България‘‘ ЕАД, придобито от ответното дружество на 05.01.2015 г., в размер на 9154,15лева; парично вземане по договор за потребителски кредит, сключен на 06.04.2007 г. с кредитор ,,Алианц Банк България‘‘ АД и придобито от ответното дружество на 10.01.2019 г., в размер на 1

1825,66 лева. Относно обработването на личните данни ответното дружество е посочило, че липсва основание за такова действие, доколкото не са налице хипотезите на чл.17, пар. 1 от Регламент ЕС 2016/679 на ЕП и Съвета на ЕС и по-специално хипотезата на чл.17, буква ,,а‘‘, предвид обстоятелството, че ответникът не счита факта за настъпила погасителна давност спрямо вземанията си за безспорен. Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се установи, че вземането на ответника към ищеца в общ размер на 11212,60 лева е погасено по давност на основание чл.110 от ЗЗД и не подлежи на принудително изпълнение. Претендира се също така ответникът да бъде осъден за направените по делото разноски. В с.з. проц.представител на ищеца моли съда да уважи исковете.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът ,,***‘‘ ЕООД депозира писмен отговор, в който оспорва иска, като счита, че същият е недопустим поради липса на интерес от страна на ищеца за неговото предявяване. Твърди, че дори вземането да е погасено по давност, за тях не отпада задължението по чл.10 от Наредба №22 на БНБ. Относно основателността на предявения иск, счита, че погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Твърди също, че не са налице предпоставките за прилагане института на погасителната давност. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен, прави искане за разноски и възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на процесуалния представител на ищеца. В с.з. ответното дружество не изпраща представител.

Съдът, след като се съобрази със становищата на страните и събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно приложеното от ищеца извлечение от БНБ – Централен кредитен регистър, към 02,09,2024 г., на името на ищеца Г. И. Б., ЕГН **********, са регистрирани три кредитни задължения спрямо ответника „***“ ЕООД: кредит с идентификатор *** в размер на 1725,00 лева, придобит на 10,01,2019 г.; кредит с идентификатор *** в размер на 233,00 лева, придобит на 05,01,2015 г. и кредит с идентификатор *** в размер на 9154,00 лева, придобит на 05,01,2015 г.

Страните са разменили кореспонденция преди предявяване на исковата молба, от която е видно, че на 19,09,2024 г. ищецът е поискал от ответника да отпише от ЦКР процесните задължения поради изтекла погасителна давност на вземанията, заявил е, че няма да заплати доброволно сумите. В отговор, ответникът е заявил на ищеца, че спрямо него той има три неизплатени задължения, като е конкретизирал сумите и откъде произтичат. В писмото е посочено, че ответникът е задължен нормативно да подава месечна информация на ЦКР и че въпросът за погасяване на вземанията по давност е от компетентността на граждански съд.

Посочил е основанията си за публикуване на личните му данни и го е приканил да сключи споразумение за извънсъдебно уреждане на отношенията.

От съда са изискани от ответника и представени по делото: договор за издаване и ползване на ел.платежен документ – международна револвираща кредитна банкова карта Виза от 06,04,2007 г. с кредитор ,,Алианц Банк България‘‘ АД, договор за цесия от 10,01,2019 г., по 2 силата на който задължението по договора от 06,04,2007 г. е цедирано на ответника; Договор за издаване и обслужване на МКК Виза класик №040-411726/24,01,2008 г. с „Прокредит банк“ АД и анекс към него от 21,02,2012 г.; Договор за жилищен кредит №040460032/30,05,2008 г. с „Прокредит банк“ АД с падеж 16,05,2016 г.; договор за цесия от 17,12,2014 г., в сила от 05,01,2015 г.

В отговора на исковата молба обаче, ответникът признава недължимостта на исковата сума и че правото на принудително изпълнение е погасено по давност.

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:

Предявеният в настоящото производство отрицателен установителен иск е с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. с чл.110 от ЗЗД, доколкото никоя от страните не сочи висящо изпълнително производство за принудително събиране на някое от трите вземания.

Предявеният иск е допустим и ищецът има правен интерес от неговото предявяване, доколкото е налице засягане на правната му сфера - вписване в ЦКР на активно задължение на негово име, което отразява неговата задлъжнялост и възпрепятства кредитирането му от други институции. Именно отрицателният установителен иск е пътят, по който задължението му би било признато за погасено по давност, доколкото ако клиент оспори по съдебен ред данни, които се съдържат за него в ЦКР, институцията, която е въвела данните в регистъра следва да подаде информация за влязлото в сила съдебно решение по спора. След отмяната на чл. 24, ал. 4 от Наредба № 22 от 16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър, който се е считал за нормативно установен специален иск, ищецът няма друга правна възможност да установи недължимост на вземането си, респективно да има път, по който това да се отрази в ЦКР.

По основателността на иска

По трите договора, след цедирането на вземанията по тях на ответника „***“ ЕООД, няма твърдяни, нито доказани в последните 5 години преди предявяване на настоящия иск такива действия от страна на кредитора на ищеца, които да спират или прекъсват изтичане на погасителната давност за вземанията по тях. Падежът на договора за жилищен кредит е настъпил на 16,05,2016 г. и няма данни да са предприети каквито и да било действия за събиране на задълженията по него през изтеклия период до момента. По отношение на договора за издаване на кредитна Карта Виза от 24,01,2008 г. – с анекс към същия от 21,02,2012 г. усвоената до момента сума е трансформирана в кредит на вноски със срок на погасяване десет месеца – до 05,11,2012 г. съгласно погасителния план, като отново няма данни след настъпване на крайния падеж /от който момент до момента на подаване на ИМ също са минали много повече от пет години/, да са предприети каквито и да било действия за събиране на задълженията по него. По отношение на договора за издаване на карта Виза от “Алианц банк“ АД – съгласно чл.4 от договора и чл.16 от ОУ, картата се издава със срок на валидност 24 месеца, като банката издава нова карта в месеца, в който изтича срока на валидност на първоначално издадената, като в случай, че не желае издаването на нова карта, картодържателят следва да уведоми банката писмено не по-късно от един месец преди 3 изтичане на срока на валидност на картата. В чл.56 от ОУ са уредени хипотезите, при които се прекратява договора. Съобразявайки датата на цедиране на вземанията по този договор на ответника – 10,01,2019 г., както и обстоятелството, че след тази дата нито банката е преиздавала картата, нито пък за цесионера е била налична такава възможност, то и задължението по този договор се е погасило по давност с оглед липсата на каквито и да било предприети действия по събиране на дължими по договора суми. Ответникът не твърди и не доказва, предприемане на действия в периода от 05,01,2015 г., респективно от 10,01,2019 г. до 03,04,2025 г., от посочените в чл.115 и чл.116 от ЗЗД, с които да е спирал или прекъснал давността за вземането. Същата е изтекла към датата на подаване на исковата молба, а в нея ищецът се е позовал именно на недължимост на вземанията поради изтеклата давност.

Относно начина на произнасяне на съда по предявения иск, той следва да се съобрази с редакцията на чл.110 от ЗЗД, който разпорежда, че с изтичането на петгодишна погасителна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, но и с обстоятелството, че предявеният иск не е положителен, а отрицателен установителен иск за недължимост на вземане. Поради това, съдът не може да се произнесе с положителен диспозитив за признаване установена изтекла давност, а само да отрече дължимостта на вземането на посоченото в исковата молба основание.

С оглед на изложеното, съдът намира, че предявеният отрицателен установителен иск се явява изцяло основателен и като такъв следва да се уважи.

С оглед изхода на спора, и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски, независимо от възражението на ответника, че такива не му се дължат. Независимо от искането на ответника за прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК и неприсъждане на направените от ищеца разноски, съдът счита, че тя е неприложима, тъй като от една страна не е налице признание на иска, а от друга - с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото, доколкото не е предприел действия да прекрати ограничаването на правната сфера на ищеца и задължението му в ЦКР е с активен статус. Освен това в случая се доказа за опит от страна на ищеца за извънсъдебно уреждане на отношенията и отговор от страна на ответника, че въпросът е компетентността на съда, тоест той е имал възможност да избегне заплащането на разноски, но е отказал.

По отношение възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, което се претендира в размер на 1409,00 лева – същото е основателно. Без да намира за необходимо да развива подробни съображения, съдът споделя възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране /Решение от 25,01,2024 г. по дело C438/22, Решение от 23,11,2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16/. Производството по делото е приключило след провеждане на едно открито съдебно заседание, като са събрани незначителни по обем писмени доказателства – и то изискани от съда служебно; делото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, продължителност или многобройни съдебни заседания, допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално представителство. Ето защо съобразно материалния интерес по 4 делото, констатираната по-горе ниска фактическа и правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 500,00 лева.