Определение № 176 от 20.03.2025, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 176 гр. Варна, 20.03.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. П.а

Мария Кр. Маринова като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно частно гражданско дело № 20253000500121 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е образувано по частна жалба с вх. № 2282/24.01.25г., уточнена с молба с вх. № 2968/31.01.25г. по описа на ВОС, подадени от В. Г.

П. от гр. Варна и насочена против решение № 42/14.01.25г. по в. гр. д. № 2553/24г. на ВОС, в частта му, с която е била оставена без разглеждане негова жалба с вх. № 3981/26.11.2024г. по изп. дело № 217/2024 година по описа на ЧСИ Т., рег. № 713, в частта, с която се оспорват като незаконосъобразни действията на съдебния изпълнител по уведомяване и налагане на запор върху сметка на длъжника. Сочи се, че такива действия в действителност не са били обжалвани. Изложените съображения във връзка с уведомяването на длъжника са имали за цел да докажат, че сумата, предмет на запор в размер на 7 502.71 лв. не е била запорирана, а е била веднага изтеглена на 22.10.24г. от ЧСИ, едновременно с отправянето на първото съобщение до длъжника, неправилно оформено като уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК за връчване на покана за доброволно изпълнение. Това доказвало, че сумата е била изтеглена още преди длъжникът да получи поканата за доброволно изпълнение. Освен това не се касаело до налагане на запор, а за отнемането на сумата, за която се отнася запора. При запор по банкова сметка по чл. 507а от ГПК банката не е трето задължено лице, а е влогополучател на парични средства по открита банкова сметка. Поради това се считат за неприложими и следващите норми на чл. 508-510 от ГПК, респективно и плащане от банката може да се осъществи едва след нареждане от вложителя или след представяне на доказателства от ЧСИ, че в срока за доброволно изпълнение длъжникът не е платил доброволно. Приемане на плащане, извършено от банката преди това, представлявало отнемане на паричната сума от сметката на длъжника. Това била хипотеза, подобна на тази, когато изпълнението е насочено върху несеквестируемо имущество. Поради това, когато съдът установи, че сумата е реално отнета от длъжника, а не запорирана, той следва да отмени всички действия на ЧСИ и поради това длъжникът не дължи и разноски по изпълнението. Всичко това обосновава тезата на жалбоподателя, че се касае до наличие на хипотезата на чл. 435, ал. 2, т. 3 от ГПК – отнемане на движима вещ (в случая парите), поради това, че длъжникът не е бил 1 надлежно уведомен за изпълнението. След като съдът се е произнесъл с обжалваната част от решението по други основания (уведомяване за запора и налагането на запора), същото се явява недопустимо и следва да се обезсили, а делото следва да се върне на окръжния съд за произнасяне по допустимото основание за обжалване действието на ЧСИ. Освен това, доколкото съдът се е произнесъл по евентуалното възражение относно недължимост на разноските без да се произнесе по главното – че разноски изобщо не се дължат, то решението и в тази му част се явявало недопустимо и следва да се обезсили и делото да се върне за разглеждане на оплакването по разноските в заявената на жалбоподателя последователност и с оглед заявеното основание на обжалването по чл. 435, ал. 2, т. 3 от ГПК. Претендира се и разноски за настоящата инстанция.

С уточняващата молба е посочено, че се претендира от настоящия съд да обезсили, евентуално да отмени решението в обжалваната му част и делото да се върне на окръжния съд, който да се произнесе на посоченото основание по чл. 435, ал. 2, т. 3 от ГПК, както и в частта за недължимост на разноските по изпълнението като последица на уважаване на жалбата на посоченото основание, а също и на осн. чл. 78, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 4 от ГПК поради неправилно определяне размера на разноските, съобразно последователността на заявените основания. Отправено е искане съдът да спре изпълнението по изпълнителното дело до приключването на настоящото производство, на осн. чл. 438 от ГПК.

В предвидения срок е подаден отговор на частната жалба от насрещните страни С. А. Б., Д. А. С. и Е. В. П., чрез общия им процесуален представител адв. А. Т.. Същите са оспорили основателността и допустимостта на частната жалба. Считат същата за недопустима в частта за разноските по изпълнителното дело, тъй като решението в тази му част не подлежи на обжалване, а в останалата част – за неоснователна, споделяйки изцяло изложените от окръжния съд съображения, включително основавайки се на приетото в ТР № 2/15г. на ОСГТК на ВКС. Счита се, че поддържането в частната жалба е пореден несполучлив опит да бъдат подведени оплакванията под основанието на чл. 435, ал. 2, т. 3 от ГПК – отнемането на движима вещ, с довод, че длъжникът не е бил уведомен надлежно за изпълнението. Излага се, че не е била налице хипотезата на чл. 127, ал. 4 от ГПК, тъй като искът, по който са били присъдени в полза на взискателите паричните суми, не е бил осъдителен за парично вземане, а вещен иск, по който са били присъдени разноските по делото. Изложени са съображения и по съществото на оплакването относно недължимостта от длъжника на разноските по изпълнителното дело, основавайки се на нормите на чл. 79 от ГПК и т. 26 от ТТРЗЧСИ. Претендира се частната жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди обжалваното решение, ведно с присъждане на разноските за настоящото производство.

Частната жалба е подадена в срок, от страна с правен интерес от обжалването на обжалваем съдебен акт (решението частта му, имаща характер на преграждащо определение), редовна е и поради това се явява допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Жалбоподателят е длъжник по изп. д. № 20247130400217 на ЧСИ Л. Т., рег. № 713, гр. Варна, образувано по молба на взискателите С. А. Б., Д. А. С. и Е. В. П., въз основа на изпълнителен лист № 114/04.10.24г. по гр. д. № 528/22г. на РС-Ихтиман, с който същият е осъден заплати на посочените физически 2 лица суми, представляващи разноски за първоинстанционно, въззивно и касационно производство, възлизащи в общ размер на 6 050 лв. С молбата си взискателите са претендирали налагането на запор на банкови сметки на длъжника след справка в НАП. След извършване на съответните справки и установяването на банкова сметка на длъжника в посочена банка, ЧСИ е разпоредил да се изпрати до банката запорно съобщение за налагане на запор върху банковата сметка до размера на задължението, да се връчи ПДИ на длъжника, а на взискателя – съобщение за дължимите по изпълнителното дело такси. Изпращаните ПДИ до длъжника не са били връчвани поради неоткриването му на регистрирания постоянен и настоящ адрес, а са залепвани уведомления за явяването му в кантората на ЧСИ. Междувременно въз основа на полученото запорно съобщение, банката е уведомила ЧСИ (писмо с вх. № 3558/28.10.24г.), че дължимите суми по запора са били преведени изцяло по сметката на ЧСИ (л. 19 от изпълнителното дело).

В срока по чл. 436, ал. 1 от ГПК (започнал да тече на 22.11.24г., когато е била получена ПДИ) длъжникът е подал жалба срещу действията на ЧСИ. В същата са били наведени твърдения, че вместо налагане на запор, е осъществено пълно плащане на сумата по сметка на ЧСИ, ведно с разноските по изпълнителното дело, без длъжникът да е бил надлежно уведомен за изпълнението (поради нередовна процедура за връчване на книжа чрез залепяне на уведомления). Изложено е идентично на изразеното в настоящата частна жалба становище, че налагането на запор чрез фактически превод на сумата от банката по сметка на ЧСИ, преди връчването на ПДИ, е незаконосъобразно действие. Осъщественият запор е квалифициран като „фиктивен“. Били са изложени съображения и за недължимост на разноските по изпълнението поради неспазване нормата на чл. 127, ал. 4 от ГПК от ищците (сега взискатели в изпълнителното дело), а в евентуалност – оспорен е размера на заплатеното от взискателите адвокатско възнаграждение поради прекомерност предвид действително положения труд от адвоката.

Претендирало се е отмяна на отнемането на сумата от 7 502.71 лв. чрез наложен фиктивен запор с характер на реално плащане и постановяване връщането на сумата по банковата сметка на длъжника, както и отмяна на дължимите разноски по изпълнението, а евентуално – изменение на разноските като се намали размера на адвокатското възнаграждение.

На първо място следва да се посочи, че решение № 42/14.01.25г. по в. гр. д. № 2553/24г. на ВОС, в частта му, с която съдът се е произнесъл по жалбата на длъжника, насочена против разноските по изпълнението на осн. чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК (като е намалил адвокатския хонорар на адв. Т., като процесуален представител на взискателите от 650 лева на 300 лева и е оставил без уважение жалбата, насочена против възложената на длъжника такса по т.

26 от ТТРЗЧСИ.), е необжалваемо и поради това е влязло в сила.

С жалбата си до окръжния съд длъжникът е обжалвал наложения от ЧСИ запор по банковата му сметка с оплаквания, че налагането на запор чрез фактически превод на сумата от банката по сметка на ЧСИ, преди връчването на ПДИ, е незаконосъобразно действие. В тази връзка следва да се посочи, че защитата на длъжника срещу незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител по реда на обжалването, е уредена в действащия ГПК чрез лимитативно изброени обжалваеми действия и на изчерпателно посочени основания. Предвиденото в нормата на чл. 435, ал. 2, т. 3 от ГПК обжалваемо действие се състои в отнемането на движима вещ или отстраняването на длъжника от имот, когато последният не е бил надлежно уведомен за 3 изпълнението. Това обаче са хипотезите, когато предмет на инкорпорираното в изпълнителния лист право на принудително изпълнение, е предаването на самата вещ, а не задължение за изпълнение на парично задължение, какъвто е настоящият случай. Поради това и всички съображения на жалбоподателя, че чрез наложения в случая изпълнителен запор, са били предадени негови движими вещи (парични суми), са изцяло неотносими към посочената хипотеза на ГПК, тъй като в случая се изпълнява парично задължение.

На следващо място, както е прието в т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, запорът и възбраната, като изпълнителни действия не подлежат на обжалване. На обжалване подлежи насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество.

Насочването на изпълнението се обжалва, когато в жалбата длъжникът се позовава на несеквестируемост (пълна или частична) на запорирано или възбранено имущество за събирането на определено парично вземане. По такава жалба съдът е длъжен да се произнесе, секвестируем ли е имущественият обект за събирането на предявеното вземане. В жалбата може да са изложени оплаквания и да се иска отменяването на някои действия запор, възбрана, опис, оценка, назначаване на пазач, насрочване на продан и др. Съдът се произнася по тези искания само доколкото посочените отделни изпълнителни действия са несъвместими с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушават. Отделното обжалване на тези действия не е допустимо. Ако приеме наличието на несеквестируемост, съдът отменя всички изпълнителни действия, които нарушават (несъвместими са с) несеквестируемостта и без да е отправено изрично искане за това: отменя наложения запор върху несеквестируеми потребими вещи, върху изцяло несеквестируемо вземане (като указва за кои кредиторови вземания важи тя) или указва, как се определя секвестируемата част при частична несеквестируемост, без да отменя запора; отменя постановлението за назначаване на пазач или насрочването на публична продан на несеквестируема непотребима вещ.

След като в настоящия случай жалбоподателят не се е позовал на несеквестируемост на запорираното имущество, то и неговата жалба, насочена против налагането на запора по банковата сметка (а понеже той е изпълнителен – сумата се превежда по сметката на ЧСИ), се явява недопустима. Като я е оставил без разглеждане окръжният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.