Решение № 209 от 07.05.2026, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 209 гр. Пазарджик, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Мариана Ил. Димитрова

Николинка Н. Попова при участието на секретаря Диана Мл. Тодорова като разгледа докладваното от Мариана Ил. Димитрова Въззивно гражданско дело № 20265200500179 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №1512/08.12.2025 г. постановено по гр.д.№ 20255220102246 по описа на Районен съд – Пазарджик е прогласен за недействителен на основание чл.22 във вр.с чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК сключения между Д. И. К. с ЕГН ********** от гр.***** и „Ти Би Ай Банк“ЕАД с ЕИК 131134023 със седалище и адрес на управление град София, ул.“Д. Хаджикоцев“ №52-54, представлявана от В. Г. и А. Д. – договор за потребителски кредит №********** от 14.04.2022г.

Прогласен е за недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК сключения между Д. И. К. с ЕГН ********** от град **** и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД с ЕИК 131134023 със седалище и адрес на управление град София, ул.“Д. Хаджикоцев“ №52-54, представлявана от В. Г. и А. Д. договор за потребителски кредит №**** от 02.08.2024г.

Осъдено е „Ти Би Ай Банк“ ЕАД да заплати на Д. И. К. на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 4 454.99 лв. недължимо платена общо по недействителен договор за потребителски кредит №********** от 14.04.2022 1 г. и по недействителен договор за потребителски кредит №**** от 02.08.2024 г.

Осъдено е „Ти Би Ай Банк“ ЕАД да заплати на Д. И. К. сумата от 1206.69 лв. разноски по делото.

Осъдено е „Ти Би Ай Банк“ ЕАД да заплати на адвокат А. А. от АК – Пазарджик на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лв.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД с изложени съображения, че решението е неправилно.

Неправилно първоинстанционният съд направил извод, че договорите са недействителни на основание 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. За да стигне до този извод , съдът приел, че неправилно застрахователната премия не е включена като разход при изчислението на ГПР. Излагат се подробни съображения в този смисъл. Сключването на застраховка не било задължително условие за получаването на кредита и кредитополучателя сам пожелал на два пъти ползването на тази допълнителна услуга – застраховка.

Искането е решението на РС да бъде отменено, а предявените искове отхвърлени като неоснователни.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който въззиваемата страна е взела отношение по всеки един от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на решението. Няма формулирани доказателствени искания.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция, за жалбоподателят „Ти Би Ай Банк“ЕАД, редовно призован, не се явява представител.

Ответната страна Д. К., редовно призован, не се явява, представлява се от адв.А., който оспорва въззивната жалба и поддържа писмения отговор.

Пазарджишкият окръжен съд, като съобрази наведените от жалбоподателя доводи за незаконосъобразност на решението и събраните по делото писмени и гласни доказателства - поотделно и в съвкупност, намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени в условията на обективно и кумулативно съединяване два установителни иска от Д. И. К. чрез адв.А. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД с 2 правно основание с правно основание чл.22 във вр.с чл.11, ал.1,т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК за прогласяване недействителност на договор за потребителски кредит №**********/14.04.2022г. и договор за потребителски кредит №****/02.08.2024г., както и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД ГПК за заплащане на сумата от 4 454.99 лв., като недължимо платена.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред Районен съд – Пазарджик доказателства, е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

По делото безспорно се установява, че между Д. К. и "Ти Би Ай Банк" ЕАД на 14.04.2022 г. и на 02.08.2024 г. са сключени два договора за потребителски кредит. Към същите са приложими императивните разпоредби на ЗЗП и ЗПК, за които съдът следи служебно на основание чл.7, ал.3 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.

Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед заявените в жалбата оплаквания, спорен, в настоящото въззивно производство, се явява въпросът за действителността на двата договора за потребителски кредит и по-конкретно дали правилно са отразени в тях ГПР.

Формално, в клаузите от процесните договори е включено изискуемото п о чл.11, т.10 ЗПК оповестяване на ГПР и общите дължими от кредитополучателя суми като сбор от всички очаквани от банката плащания.

Но при изчисляване на годишния процент на разходите е необходимо на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл.10, параграф 1, б. "ж" от Директива 3

2008/48/ЕО., каквато в случая не е налице

Затова съдът не споделя становището, че основание за нищожност на договора е само непосочване на ГПР, а не и неточното му посочване, като за аргумент се използва разпоредбата на чл.19 ал.5 от ЗПК.

Посочването в договора на различен от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП, вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП и чл.6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това води до извода ,че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл.4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост .

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за заем следва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 (към закона) начин. Според разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Законът изисква – чл.11 ал.1 т.7 от ЗПК да се посочи общия размер на кредита и условията за усвояването му.

В процесните договори за кредит са посочени „размер на кредита в цифри“ – 11 000 лева и „общ размер на кредита“-посочен на 14 611,58 лева, респ. размер на втория кредит – 1 500 лв. и общ размер – 1 751,28 лв.

В тези размери са включени и застрахователните премии, с които суми ищецът е кредитиран .

Същественият въпрос е не дали сключването на застрахователния договор е било необходимо условия за сключване на договора за кредит.

Същественото е, че ответникът е кредитирал ищеца със застрахователната 4 премия, включил е в общия размер на кредита, но тя не е съобразена при определяне на ГПР, а по този начин всъщност се отпуска по-голям размер кредит, различен от поискания от ищеца и съответно застрахователната премия, включена в него също се олихвява.

По същество и по икономическата си същност застрахователната премия представлява съществен и много голям като размер разход по кредита. Вярно е, че формално застраховката е извън обхвата на §1, т.1, ДР на ЗПК, защото формално не е била задължителна за ищеца. От друга страна включването й в предварително подготвен от ответника документ и липсата на други възможности на ищеца да обезпечи задълженията си по договора, обезсмисля клаузата на чл.19 от договора, че застраховката „не е задължителна“. В случая, по единия договор за кредит ищецът е получил само сумата от 11 000 лв. и 1 500 лв. по другия договор за кредит, а така наречените „застраховки“ формират допълнителни разходи по кредита за него. Налице е противоречие и с чл.143 ал.1 т.13 и т.14 ЗЗП, защото не е ясно как е определена застрахователната премия на застрахователя. Създадена е конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по договора за потребителски кредит /Рeшение на СЕС от 21.03.2024 г по дело C‑714/22 /.

Реално процесният договор за заем не е изготвен на разбираем език според изискването на закона. На практика ответникът принуждава потребителитезаемополучатели да му заплащат допълнителна скрита лихва под формата на застрахователна премия в полза на трето лице.

Годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл.4, §2, във вр. с чл.6, §1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори), в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора.

Поради тези правни съображения при неяснота относно начина на 5 формиране на стойността на ГПР, процесните договори за потребителски кредит са нищожни - с аргумент и от правната норма на чл.22 ЗПК, във вр. с чл.11, т.10 ЗПК и чл.147, ал.1 ЗЗП, предписващ, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. При нищожността на договора за потребителски кредит се дължи чистата стойност на кредита, т.е. без лихва или други разходи по кредита .

На основание чл.22 ЗПК във вр. чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК процесните договори за кредит са изцяло недействителни, както правилно е приел първоинстанционния съд.

Последиците от недействителността на договора са потребителски кредит са уредени в чл.23 от ЗПК, според която норма когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита С оглед приетото, че поради нищожността на договорите се дължи връщане само на даденото по тях, то и извършените плащания над главниците, за които няма спор между страните са недължимо платени и следва да бъдат върнати. Като е уважил и този иск с правно основание чл.55 ал.1 от ГПК,съдът е постановил правилно решение ,което и в тази част следва да бъде потвърдено.

При съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на районния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

Предвид изхода на делото въззиваемата страна /ищец в първата инстанция/ има право на разноски пред настоящата инстанция. Същият не е сторил такива, но упълномощеният от него адвокат претендира възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА. В случая, като се има предвид утвърдената съдебна практика относно предмета на делото, съобразявайки цената на предявените искове, продължителността на процеса и осъществената от адвоката правна защита, се налага извода, че делото е със сравнителна ниска фактическа и правна сложност. Ето защо, като се съобрази актуалната практика на ВКС и СЕС, съдът намира, че за възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемата страна следва да се определи сумата в размер от 500 евро.