Определение № 50 от 20.01.2026, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50 гр. Ловеч, 20.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА МИТЕВА

Членове:

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

ПОЛЯ ДАНКОВА като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20254300500698 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Подадена е частна жалба вх.№9401/12.12.25 г. от „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление **** чрез процесуалния представител юрисконсулт И. Н. срещу Разпореждане № 3361 от 3.12.2025г., постановено по ч.гр.д. №1411/25 г. по описа на РС – Тетевен, с което е отхвърлено изцяло заявлението на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против Х. Е. С. с твърдения, че постановения съдебен акт е неправилен.

Жалбоподателят изтъква, че извършените плащания по процесния договор са от категорията на правопогасяващите юрдидически факти, които са в тежест на доказване от ответника в исково състезателно производство и тази тежест е носима от ответника, а не от ищеца.

Моли съда да отмени обжалваното разпореждане като вместо това да бъде издадена заповед за изпълнение относно вземанията на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, претендирани в подаденото заявление.

Съдът като се запозна с доказателствата по ч.гр.д.№1411/25 г. на ТРС и взе предвид изложеното в жалбата, установи следното:

На 24.11.25 г. „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу Х. Е. С. от **** по която е образувано ч.гр.д.№1411/25 г. по описа на ТРС. В заявлението се претендира дължимост на сумата 4505 лв главница от 16.01.23 г, договорна лихва 14,99 лв. от 16.01.23 г. и мораторна лихва 148,31 лв от 17.01.23 г. до 24.11.25 г. и законна лихва от подаване на заявлението в 1 съда до окончателното му изплащане. В заявлението се излага, че вземането произхожда от сключен договор за кредит №525021/17.12.22 г., сключен между кредитора „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД и Х. С., като вземането по този договор е прехвърлено на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД на 12.06.25 г. съгласно Приложение №1 по сключен договор за цесия от 5.05.23 г., като заявителят е изпратил уведомително писмо за цесията на длъжника на 16.06.25 г.

Претендира се заплащане на ДТ в размер на 21,25 лв и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. Към заявлението е приложен договора за кредит №525021/17.12.22 г., и приложенията към него.

ТРС е постановил разпореждане №3266/24.11.25 г. по ч.гр.д.№1411/25 г., с която е оставил без движение подаденото заявление, като са дадени указания на заявителя да отстрани нередовностите по заявлението в тридневен срок от получаване на съдебния акт, като посочи кога длъжникът е получил уведомително писмо за цесията по чл.99 ал.3 от ЗЗД, да посочи размера на кредита, имало ли е плащане и ако е имало какво е заплатено, както и да внесе ДТ.

Получена молба от заявителя, с което се уточнява, че длъжникът е уведомен за цесията на 23.06.25 г, а по отношение уточнението на размера на кредита, извършените плащания и погашенията с тях е посочено, че те са предмет на друго производство, а именно исковото.

С Разпореждане № 3361/13.12.25 г. постановено по ч.гр.д.№11411/25 г. ТРС е оставил без разглеждане и отхвърлил в цялост заявлението по чл.410 ГПК , по което е образувано образуваното ч. гр.д. № 1411 по описа на Р.С.Тетевен за 2025г подадено от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ “ЕАД с ЕИК ********* ,седалище **** , чрез юрисконсулт И.

Н. против Х. Е. С., ЕГН **********с настоящ адрес: ****, поради неотстраняване на нередовностите.

Жалбата е подадена срещу разпореждане на РС - Тетевен, с което се отказва издаване на суми по реда на чл.410 (чл.413, ал.2 ГПК) от заявителя в срока по чл.279 вр. чл.275 ГПК.

Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в предвидения в закона срок, поради което е допустима.

Предмет на въззивен контрол е разпореждането на заповедния съд, с което е отказана издаване на заповед за изпълнение, на основание чл.279 вр. чл.278, ал.4 вр. чл.258, ал.2 ГПК.

Съгласно ТР 6 от 15.01.2019г. по тълк.д. 6/2017 на ОСГТК на ВКС, в производството по ГЛАВА XXI ГПК, съдът не е обвързан единствено от основанията, посочени в жалбата, както е по в производството по чл.269 ГПК. Правомощията на въззивният съд са да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното определение, а по допустимостта и правилността в обжалваната му част, като не е обвързан в посочените в жалбата основания.

Постановеното определение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е 2 валидно. Налице са положителни и липса на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на заявление на заповед за изпълнение (арг. чл.410, ал.2 ГПК). Определението е допустимо, поради което въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Постановеното разпореждане следва да се потвърди изцяло.

Заповедното производство е въведено от законодателя като едностранно производство за безспорни вземания. От мотивите на приемането на ГПК (2008г.), както и ЗИД ГПК (ДВ, бр.42 от 2009г. и сл.) се установява, че целта на производството е да се издаде съдебен акт – заповед за изпълнение с характеристика на изпълнително основание за безспорни вземания, като целта е този акт да стигне до знанието на длъжника, който след неговото запознаване да прецени дали да признае вземането или да го оспори като подаде възражение. С признаване на вземането издаденият акт се стабилизира и служи като изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист. При подаване на възражение, заповедта за изпълнение не влиза в сила, тъй като вземането не е безспорно и следва да бъде установено със влязло в сила решение по чл.415, чл.422 ГПК, въз основа на проведено исково производство, в което страните имат равни процесуални качество и се основава на принципа за състезателност.

Законодателят е създал две производства по издаване на заповед за изпълнение – това по чл.410 и това по чл.417-418 ГПК, които са строго формални, като и двете производства започват с подаване до съда на заявление за издаване на заповед за изпълнение, което следва да отговаря на редовна искова молба (арг. чл.410 ГПК). И към двете заявления се прилагат необходимите документи – договор, сключен с потребител, заедно със всички негови изменения, допълнения и общи условия, като и за двете производства са приложими разпоредбите на чл.411 ГПК.

Основната разлика е в това, че в производството по чл.418 ГПК съдът едновременно с изпълнителното основание (заповед за изпълнение) издава и изпълнителен титул (изпълнителен лист), а в производството по чл. 410 ГПК не се издава едновременно заповед и изпълнителен лист. След проверка на редовно подадено заявление, липсата на отрицателни предпоставки по чл.411, ал.2 ГПК, съдът издава заповед за изпълнение, което се връчва на длъжника. Едва когато последният не подаде в срока по чл.414 ГПК възражение, заповедта се стабилизира и придобива характеристиката на изпълнително основание, въз основа на което се издава изпълнителен титул – лист.

Законодателят е преценил, че документите по чл.417 ГПК имат по-голяма достоверност и сигурност и с оглед на това е приел, че при наличието на тези документи съществува голяма вероятност задължението да е установено по основание и размер, поради което е приел, че този вид задължения имат характера на безспорни. Затова в производството по чл.418 вр. чл.417 ГПК заявителят не е длъжен подробно да описва основанието, размера, изискуемостта на търсеното задължение, тъй като съдът може да го изведе (извлече) от съдържанието на документа. Обратното е в производството чл.410 ГПК, където се прилагат само посочените в чл.410, ал.3 ГПК, но съдът няма право въз основа на 3 тези документи да извлече търсената от заявителя парична претенция, като от тяхното съдържание да придобие представа за вида, размера и падежа на задължението. По тази причина в заявлението по чл.410 ГПК заявителят следва да опише основанието, всички факти и обстоятелства на които претендира вземането си – размер, падеж, да има твърдения кога длъжникът е платил, твърдения каква част, по какво перо от дълга е престирал, от кога длъжникът не плаща, т.е. началната дата на забава, кога е последно направената вноски, съответна каква част от нея е погасена (т.1-2 от ТР 4/2013 на ОСГТК на ВКС), да има твърдения за легитимация като кредитор, да има твърдения кога е извършена цесията, доказателства кога длъжникът е разбрал за цесията (т.4г от ТР 4/2013 на ОСГТК на ВКС), доказателства кога длъжникът е разбрал за предсрочната изискуемост (т.18 от ТР 4/2013 на ОСГТК на ВКС), изисквания за поръчител (т.4б от ТР4/2013 на ОСГТК на ВКС) и др.

Независимо от факта, че са приложени такива документи, от които може да се извлече тази информация, заявителят не може в заявлението по чл.410 ГПК или в уточнението да препрати за (т.2б от ТР4/2013 на ОСГТК на ВКС) тези съществени елементи от претендираното вземане към приложените документи, а следва да ги инкорпорира в самото заявлението. Ето защо на основание чл.410, ал.2 ГПК заявлението следва да отговаря на изискванията за редовна искова молба. Единствено законът създава служебно задължение на съда да оцени приложените документи по чл.410, ал.3 ГПК за наличието на неравноправни клаузи и противоречие със закона или добрите нрави (напр. дали има валиден договор), но не и да се запознава в подробности досежно вид дълг, разбивки по пера, размер, падеж и други елементи на дълга. Ето защо заявление по чл.410 ГПК, което не съдържа всички факти и обстоятелства за търсеното вземането, а единствено препраща към съдържанието на приложените документи, е нередовно и на основание чл.411, ал.2, т.1 ГПК следва да се откаже издаване заповед за изпълнение, тъй като вземането не е индивидуализирано в заявлението.

След преценка на подаденото заявление съдът приема, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението изцяло, тъй като е нередовно.

Към заявлението са представени договор с приложенията към него, като съгласно сключения договор кредиторът е предоставил на длъжника кредит в размер на сумата 300 лв, а в погасителния план е посочена като предоставена сумата от 450 лв. Посочена е дата на сключване на договора 3.12.2022 г., а се твърди в заявлението, че договорът е сключен на 17.12.22 г. Поради тази причина е оставено без движение заявлението и е указано на заявителя да отстрани нередовностите в тази насока, като уточни размера на предоставената сума, имало ли е плащане и какво е погасено с тази сума, но с уточнителната молба това не е сторено и тези факти не са изложени. Твърди се също, че заявителя е придобил вземането чрез сключен договор за цесия, а съгласно задължителните указания в т.4г от ТР 4/2013 на ОСГТК на ВКС, когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, на общо основание трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него (чл.99, ал.4 ЗЗД). В заявлението има твърдение кога е извършена цесията, между кои лица, но няма 4 доказателства кога е съобщена цесията на длъжника, което също го прави нередовно.

Правилно заповедният съд е дал указания, че вземането трябва да се индивидуализира, като тази конкретизация следва да фигурира в заявлението, а не просто да се препрати към приложените документи, които в случая са и противоречиви. Липсата на тази информация води до извода, че вземането не е индивидуализирано и заявлението следва да се отхвърли изцяло.

Освен това заявлението е нередовно, тъй като липсват доказателства за легитимацията на новия кредитор, като и доказателства кога длъжникът е уведомен за извършената цесия. Последното определя материалната и процесуална предпоставка за активна легитимация на кредитора.