Решение № 1888 от 22.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1888 гр. Пловдив, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330109618 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 140, ал. 3, във вр. чл. 146 ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от В. Д. К. против „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД, с която са предявени субективно кумулативно съединени искове, както следва:

За признаване за установено в отношенията между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД, че сключеният между тях договор за кредит № ****** г., е недействителен;

За признаване за установено в отношенията между ищеца и ответника „Ай Тръст“ ЕООД, че сключеният между тях договор за поръчителство от ****** г., е нищожен.

В исковата молба се излагат съображения, че на ****** г. между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит № ******, по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 2000 лева при лихвен процент в размер на 25 % и ГПР в размер на 28, 07 % Съобразно чл. 4.1 от договора, същата следвало да сключи договор за предоставяне на поръчителство с ответника „Ай Тръст“ ЕООД. На същата дата бил сключен и договор за поръчителство с ответника „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който било уговорено възнаграждение за предоставено обезпечение. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и чл. 143, т. 19 ЗЗП поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото посоченият в същия размер на ГПР е различен от действително приложения.

Посоченото се извежда на база на обстоятелството, че възнаграждението за поръчителство се включва в понятието „общ разход по кредита за потребителя“ по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което е следвало да бъде включено в ГПР. По този начин не било изпълнено и задължението по чл. 5 от ЗПК, доколкото в предоставения на ищеца стандартен европейски 1 формуляр не бил посочен действително приложеният ГПР, а единствено този в размер на 50 %. С оглед изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ай Тръст“ ЕООД, с който се оспорва предявената искова претенция по отношение на ответника. Признава се, че между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит. Описва се механизма за сключване на договора за кредит, като се посочва, че договорът за поръчителство е сключен след договорените параметри на договора за кредит. Излагат се доводи, че сключване на договора за поръчителство е единствено възможност на ищеца, не и задължение, поради което възнаграждението за поръчителство не следвало да се включва в ГПР. Ответникът „Кредисимо“ ЕАД не знаел какъв е размерът на възнаграждението, с оглед на което и нямало как да го включи като разход в ГПР. Наличието на свързаност на двете лица не можело само по себе си да доведе до извод за скрито оскъпяване на кредита. Поради изложеното се претендира предявеният иск да бъде отхвърлен като в полза на ответника се присъдят разноски.

В указания срок е постъпил отговор на искова молба и от „Кредисимо“ ЕАД, с който се признава, че между него и ищецът е сключен договор за потребителски кредит № ****** г.

Посочва се, че ГПР бил формиран в съответствие с ЗПК, като се оспорват правните съждения в исковата молба, че договорът е недействителен и развива подробни съображения в тази посока. С оглед изложеното се претендира предявеният иск да бъде отхвърлен и в полза на ответника да се присъдят разноски в производството.

В срока по чл. 211, вр. чл. 131 ГПК е постъпила насрещна искова молба от „Кредисимо“ ЕАД срещу В. Д. К. за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата в размер на 2 000 лева, представляваща чиста стойност по договор за потребителски кредит № ****** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда до окончателното изплащане на сумата.

В указания срок е постъпил отговор на насрещната искова молба от В. Д. К., с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Прави възражение за прихващане между главницата по кредита в размер на 2 000 лв. със сумата от 620, 19 лв.. получена без правно основание от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи за възнаградителна лихва и възнаграждение за поръчителство, включени във всяка една от погасителните вноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е обявено за безспорно, а и от приетите доказателства се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ****** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 2000 лева при лихвен процент в размер на 26, 62 % и ГПР в размер на 30, 12 %.

2

В чл. 4, ал. 1 от договора било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от две възможности: 1) банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението, или 2) сключване на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от ответника юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението за сключване на договора. Съобразно чл.4, ал.2 от договора, ако ищецът не представил съответното обезпечение, ще се считало, че заявлението не е одобрено от ответника, респ. договорът нямало да породи действие.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищцата, същата сключила Договор за предоставяне на поръчителство от ****** г. с ответника „Ай Тръст“ ЕООД /л. 63 – л. 68/, по силата на който ответникът се задължил да отговаря пред другия ответник „Кредисимо“ солидарно с ищеца по сключения договор за потребителски кредит. За поемане на посоченото задължение, ищецът следвало да заплати на ответника „Ай Тръст“ ЕООД възнаграждение в размер на 899, 96 лева.

По делото е изготвено заключение по допуснатата ССчЕ /л. 132/, от което се установява, че по Договор за заем № ******/****** г. и по договора за поръчителство не са постъпвали плащания от страна на ищцата.

Съдът кредитира приетото по делото заключение по ССчЕ като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не е оспорено и от страните в производството.

По главните искове:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

3

В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.

Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая действителният размер на ГПР надхвърля в пъти посочения в договора, което се установява от приетата по делото ССчЕ, според която ако в ГПР бъдат включени разходите за поръчител, то възлиза на 477, 33 %. При това положение е налице недействителност на договора.

Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Съдът намира, че сключеният между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция също е недействителен поради противоречието му с добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лицетърговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на 4 заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.

Нищожност поради противоречие с добрите е налице и при съществена нееквивалентност на престациите, каквато съдът приема, че е налице в случая. Искът за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство се явява основателен поради противоречието му с добрите нрави.