Решение № 4810 от 04.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4810 гр. Пловдив, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330100832 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от З. И. Р., ЕГН **********, с адрес: гр.

П., ул. „П. С.“ № **, против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх.В, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове - установителен иск за прогласяване на нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** от **** г., като противоречащ на добрите нрави, заобикалящ изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните и нарушаващ чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, както и чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и 4 вр чл. 21, ал. 1 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, както и осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал.

1, пр. 1 ЗЗД - за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева - платена по пакет от допълнителни услуги по договор № **** за периода 01.11.2021 г. - 17.01.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.01.2024 г., до окончателното плащане.

На основание чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение на осъдителния иск чрез увеличаване на размера на същия от 50 лв. на 68,62 лв., която сума окончателно се претендира да бъде възстановена.

Твърди се в исковата молба, че на **** г. между страните бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****, по силата на който 1 ищецът е получил и е следвало да върне сумата в размер на 1300 лева, при годишен процент на разходите 48,68% и годишен лихвен процент 41,00%, с обща стойност на всички плащания в размер на 2279,07лв. Уговорено било заплащане на пакет от допълнителни услуги в размер на 1235,00 лв., като общата сума, която следвало да върне ищеца била 3514,07 лв. Ищецът счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена на ПМС №426/14г.

Смята, че реално липсвали допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба за кредитора, което водело до неоснователното му обогатяване. Сочи, че са нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК клаузите на раздел VI от договора, тъй като реално прилаганият между страните ГПР не бил този, който е посочен в договора и така потребителят бил въведен в заблуждение относно разходите по кредита. Не бил установен механизмът, по който е изчислен ГПР и какви други разходи освен възнаградителната лихва са включени в него. Счита, че нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, а кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, поради което смята, че е налице нищожност на целия договор. Договорът бил недействителен и на основания чл.22 от ЗПК, тъй като бил сключен при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1, чл. 10а, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и чл. 12, ал.1, т.7-9 ЗПК, сред които са и точното определяне на годишния лихвен процент и на ГПР. Твърди, че претендираната сума е платена по нищожна договорна клауза и подлежи на връщане.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД е подал писмен отговор, с който излага аргументи за неоснователност на исковата претенция. По отношение на договорната лихва твърди, че са спазени всички законови изисквания, като договорът отговарял от външна страна на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК. Спазена била и нормата на чл.11, ал.1, т.7. На ищцата била предоставена цялата преддоговорна информация, погасителния план и общите условия на договора, като тя се била запознала с тях и изразила съгласие като се подписала. В договора се съдържала информацията посочена в т.9 и 10 на чл.11 ЗПК. Посоченият годишен лихвен процент бил фиксиран, като не била предвидена възможност за промяната му.

Оспорва да е налице противоречие с добрите нрави. Допълва, че дружеството е небанкова институция и като такава поема по-голям риск при отпускането на кредит, имайки предвид, че разчита на собствените си средства, част от които са получените възнаграждения и такси по отпуснати кредити, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези предлагани от банките. Смята, че за определяне на възнаградителната лихва меродавна била не законната лихва, а пазарната цена на кредитите в сектора. Сочи, че годишният лихвен процент 2 е в границите на нормативната уредба, тъй като законодателят бил предвидил максимален размер на ГПР като предел, до който може да бъде оскъпяван кредита. В случая нямало противоречие с добрите нрави – до предвидения размер в чл.19, ал.4 ЗПК страните можели свободно да договарят и потребителят следвало да прецени дали условията са изгодни за него. Видно от договора ГПР бил в размер на 48,68%, което било по-малко от предвидения петкратен размер.

По отношение оспорения ГПР по договора, смята че същият е изчислен при съобразяване със законовите изисквания. В Общите условия на договора ясно и недвусмислено било посочено как е изчислен размерът на ГПР, установен бил механизмът на формиране на ГПР, както и било посочено какви разходи са включени в него. Счита, че дори размерът на ГПР да надхвърля законово определения размер, това не водило до недействителност на целия договор. Оспорва твърдението на ищеца, че с предоставените допълнителни услуги Ф. и Ф. се прикриват разходи, които е следвало да бъдат включени в ГПР. Излага съображения, че закупените допълнителни услуги не следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това не били задължителни разходи, а допълнителни такива и не съставлявали условие за предоставяне на кредита.

Твърди, че в договора нямало неяснота и ГПР бил точно посочен, тъй като подробно били описани задълженията на потребителя по договора за кредит и отделно за допълнителните услуги. Посочена била общата дължима сума по кредита и по допълнителните услуги, следователно не можело да се приеме, че има неяснота за потребителя. Клаузата за допълнителна услуга не била част от основния предмет на договора за кредит и не затова не следва да се включва в ГПР.

По отношение на клаузата за допълнителна услуга, поддържа, че закупуването на допълнителни услуги било изцяло по решение на клиента и не е задължително условие за отпускане на кредита. Твърди, че услугите са реално предоставени на ищцата и тя се възползвала от тях. Смята, че така заявените услуги не противоречат на добрите нрави, тъй като с оглед принципа на свобода на договаряне кредиторът бил предложил, а ищцата поискала и закупила тези допълнителни услуги. Предоставена й била допълнителна преддоговорна информация, в която ясно били дефинирани както услугите, така и цените им и ищцата се съгласила с тези условия.

Неоснователно било възражението за неравноправност на клаузата за предоставената допълнителна услуга, тъй като всички клаузи по договора били индивидуално уговорени между страните, формулирани били по ясен и недвусмислен начин и ищцата имала възможност да се запознае с тях.

Относно предявения осъдителен иск заявява, че същият е основателен и признава дължимостта на заявената претенция. Предоставя информация относно размера и разпределението на постъпилата сума по кредита.

Уточнява, че кредитът е погасен предсрочно и не са заплатени суми в размер на 1235 лв. по допълнителни услуги Фаст и Флекси, както твърди ищецът.

Моли съдът да постанови решение при признание на осъдителния иск. Моли производството по установителния иск да бъде прекратено като недопустимо, евентуално искът на бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира 3 разноски. Смята, че е налице хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК и иска разноските да се възложат на ищеца, а евентуално прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение и моли същите да бъдат намалени до минимално определения размер съгласно Наредба №1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение. В случай, че двете страни бъдат осъдени на разноски, моли да бъде направено прихващане.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори, а и се установява от представения по делото договор за потребителски кредит и приложенията към него, че между ищцата З. И. Р., като кредитополучател, и „Профи Кредит България” ЕООД, като кредитодател, е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № **** от **** г., с който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 1300 лв., с фиксиран ГЛП по заема – 41,00 %, при посочен ГПР от 48,68 % и обща дължима сума – 2279,07 лв. Безспорно е също така, че кредитът е усвоен от ищцата Р.. Видно от съдържанието на договора за кредит на З. Р., като кредитополучател, е предоставен пакет от допълнителни услуги – „Ф.“, изразяваща се в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и „Ф.“ – даваща възможност за едностранна промяна в погасителния план, чрез отлагане на погасителни вноски, намаляване на техния размер или промяна на падежа на вноска. За тези услуги кредотиполучателят дължал допълнително възнаграждение на кредитора в размер на 325 лв. за услугата „Фаст“ и 910 лв. за услугата „Флекси“. Това общо възнаграждение от 1235 лв. се заплащало, видно от представения погасителен план, заедно с вноските по кредита.

По делото е прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), което е кредитирано от съда като пълно и компетентно изготвено.

Съгласно същото, ГПР на процесния договор за кредит е 48,68 %, като при изчисляването му кредиторът е включил само разходите за възнаградителна лихва. Според вещото лице, ако се включи като разход сумите по пакета от допълнителни услуги „Ф.“ и „Ф.“ в общ размер от 1235 лв., то ГПР по процесния договор би се завишил до 120,39 %. Констатирано е още от в. л., че усвоеният кредит е предсрочно погасен, като платените от ищцата суми по процесния договор са в общ размер от 1632,80 лв., от които 1300 лв. са отнесени за погасяване на главницата, 61,93 лв. – за възнаградителната лихва, и общо 68,62 лв. – по пакета от допълнителни услуги „Ф.“ и „Ф.“, 12,81 лв. – такса при предсрочно погасяване и 188,88 лв. – такса за приоритетно разглеждане.

При тези данни, съдът намира, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № **** от **** г., при което ответникът З. Р., като физическо лице, е имала качеството на кредитополучател, както и на потребител по смисъла на § 13, т.

1 от ДР на ЗПП. В тази насока тя се ползва със законоустановената 4 потребителска закрила, паради което приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид горното съдът споделя изложеното в исковата молба относно противоречието на процесния договор с изискванията на Закона за потребителския кредит. Налице е нарушение на разпоредбите, свързани с коректното посочване на годишният процент на разходите. С оглед заключението на в. л. по ССчЕ, при изчисляване на посочения в договора процент на разходите на годишна база по кредита – 48,68 %, е взета предвид само възнаградителната лихва, но при отчитане и на възнагражденията за допълнителни услуги ГПР би се завишил до 120,39 %, което надвишава и законоустановения лимит и се разминава съществено с посоченото в договора.