Решение № 2091 от 01.08.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2091 гр. София, 29.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20211100514428 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „ИТА И.“ ООД срещу решение от 20.07.2021 г. по гр.д. №61166/2020 г. на Софийски районен съд, 145 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на КР. АНДР. В. на основание чл.200 КТ сумата от 900,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 05.08.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 09.12.2020 г. до окончателното изплащане, както и да заплати на ищеца и по сметка на СРС разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че пострадалият не е съпричинил вредоносния резултат, тъй като е действал при условията на груба небрежност. Твърди също, че неправилно първоинстанционният съд е определил размера на дължимото се обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна КР. АНДР. В. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, поради което е влязло в законна сила в тази част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

1

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

СРС е сезиран с иск с правно основание чл.200 КТ – за заплащане на обезщетение за претърпените от реализирана на 05.08.2020 г. трудова злополука неимуществени вреди, настъпили вследствие получено от ищеца травматично увреждане. Основанието на предявения иск не е спорно, а спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и дали пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.

Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болките и страданията, период на възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.

От събраните по делото доказателства е установено при условията на пълно и главно доказване, че в резултат на процесната злополука ищецът е получил порезна рана на страничната и гръбна повърхности на пети пръст на дясна ръка на ниво втора междуфалангелана става, като нараняването е било съпроводено с кървене и се е наложила хирургична обработка /шеф с хемостаза/. Ищецът е търпял болки и страдания за около 2-3 седмици, през който период е имал и затруднение на хватателната функция на ръката, а към настоящия момент е налице пълно възстановяване.

Настоящият съдебен състав при определяне размера на обезщетението, отчита обстоятелството, че раната на пръста на ръката е заболяване без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката не е била значителна, че на ищеца е проведено и консервативно, и оперативно лечение, периодът на възстановяване е с кратка продължителност и не се е налагало ограничен двигателен режим на пострадалия, както и че същият не се е нуждаел от чужда помощ. Съдът отчита и обстоятелството, че към датата на процесната злополука ищецът е бил на 28 години, т.е. в млада и трудоспособна възраст, както и че тези болки са отзвучали и към настоящия момент няма остатъчни травми. С оглед на изложеното по-горе съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 1200,00 лв.

Разпоредбата на чл.201 ал.1 КТ предвижда, че работодателят не отговаря по предходния член, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането, а съгласно чл.201 ал.2 КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Грубата небрежност по чл.201 ал.2 КТ по съдържание съвпада със съзнаваната непредпазливост в наказателното право.

Работникът или служителят действа при груба небрежност когато съзнава, че може да претърпи злополука, но се надява да я предотврати. Приема се, че грубата небрежност е тежко нарушение на дължимата грижа при положение, че в конкретната обстановка 2 пострадалият работник е могъл да я съблюдава по начин, по който обикновен човек в идентична ситуация не би допуснал. В рамките на трудовото правоотношение дължимата грижа се свързва със спазване правилата на организация на труд и правилата за безопасност и нарушаването им по начало е предпоставка за отговорно поведение, но не във всички случаи това има за последица намаляване обезщетението по чл.201 ал.2 КТ /решение №79/2012 г. по гр.д. №673/2011 г. на ІV ГО на ВКС; решение от 21.06.2011 г. по гр. д.

№1248/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС; решение от 14.01.2010 г. по гр. д. №298/2009 г. на VІ ГО на ВКС, решение №94 от 29.05.2019 г. по гр. д. № 2649/2018 г. на IV ГО на ВКС и др./.

Изводът за съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на работата. Следователно, за да се приеме, че увреденият работник или служител е действал при груба небрежност, трябва да е установено нарушение на правилата за безопасност на труда и посоченото субективно отношение на пострадалия към нарушението.

Настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че в конкретния случай не се установи, че при настъпване на процесната злополука ищецът е действал при условията на груба небрежност, т.е. не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна пострадалия по смисъла на чл.201 ал.2 КТ. По делото са събрани многобройно писмени и гласни доказателства относно обстоятелствата, при които е настъпила процесната злополука. От същите е установено, че процесната трудова злополука е настъпила при пробиване с перфоратор на дупки за дюбели за монтиране на високоговорители, при което се е отчупило парче от плочка, което е попаднало в кухина между стената и плочката, като ищецът при опит да извади това парче е порязал пръста си.

Извършваната от ищеца дейност е била във връзка с изпълняваната от него работа и въобще не става въпрос за поправяне на счупената плочка, както твърди ответника, а става въпрос за действие във връзка с монтажа на високоговорителя. Не се установи нарушение на каквито и да е правила за безопасност на труда, а и извършеното от ищеца действие /бъркане в кухината между стената и плочката за изваждане на попадналото в кухината парче от плочката/ не може да бъде квалифицирано като груба небрежност, тъй като това при това действие не е налице очевиден риск от порязване, т.е. ищецът не е съзнавал, че може да претърпи злополука, респ. да се е надявал да я предотврати.

Поради изложеното и поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 360,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА.

Воден от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №20160026/20.07.2021 г., постановено по гр.д.

№61166/2020 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА „ИТА И.“ ООД , ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, да заплати на адв. Г.Г. , адрес: гр. София, пл. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 360,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

3

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4