Решение № 259 от 01.08.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. Карлово, 01.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20215320100538 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано по искова молба от Т. В. АЛ., ЕГН **********, постоянен адрес: гр. К., ул. „П.“, бл. ******** съдебен адрес: чрез адв. А.В. С. против К. Т. АЛ., ЕГН: **********, адрес: гр. К., ул.

„П.“ бл. *********.

Ищцата твърди, че в резултат на покупко-продажба, обективирана в Нотариален акт № 150 от 17.09.2002 г., том II, peг. № 4962, дело № 326/2002 г. на *** С.Р., вписан с Акт № 82, вх. peг. № 1944/17.09.2002 г., том № VI, дело № 1170/2002 г. на Служба по вписванията – К., е придобила следния недвижим имот: Дюкян - магазин, с вход откъм ул. „В.Л.“ в гр. К., находящ се в масивна жилищна сграда с площ от 84 кв. м., построена в поземлен имот Ха-1634а, в квартал 171 по плана на гр. К., при граници и съседи: улица, М.Т.Д. и Д.П.П., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ****************** по КККР на гр. К., одобрени със Заповед № РД-18-52/16.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменени с Заповед № КД-14-16-563/29.03.2013 г. на началника на СГКК - П., с адрес: гр. К., ул. „В.Л.“ № **; който самостоятелен обект се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор № *********, с предназначение 1 на сградата: друг вид обществена сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор № ********; предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нива на обекта 1, с площ от 37,70 кв. м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: СОС с идентификатор № *********.2., под обекта - няма, над обекта - СОС с идентификатор № *********.3.

Твърди, че при прехвърляне на собствеността с описания в т. 1 нотариален акт от 17.09.2002 г., върху описания имот било запазено правото на ползване от страна на продавачите В.В.А. и К. Т. АЛ.. До м. септември 2013 г. имотът бил ползван от съпрузите В. и К.А.. След фактическата раздяла на съпрузите, имотът бил отдаден под наем еднолично от В. А. на 01.04.2014 г. до 01.04.2015 г. През 2016 г. имотът бил отдаден под наем лично от ищцата. Обектът се ползвал от наемателя „З.“ ООД от 03.10.2016 г. до края на март 2021 г. Причината да бъде прекратен договорът за наем било отправено писмо от К.А. до „З.“ ООД да й заплаща половината от наемната цена, като в противен случай наемателят следва да освободи помещението.

Твърди се, че съгласно чл. 59, ал. 3 от ЗС: „Правото на ползване се погасява и с погиването на вещта, а също и ако не се упражнява в продължение на 5 години. В случая имотът не бил владян от К. Т. АЛ. и не били извличани ползите от него от ответницата, считано от май 2012 г. до настоящия момент. Поради това и правото й на ползване върху имота било погасено по давност. Същевременно, ищцата ползвала изцяло имота лично и чрез трето лице от 2016 г. Ответницата пречела за пълноценното ползване на имота предвид претенцията й, че правото й на ползване все още съществува.

Поради изложеното за ищцата бил налице правен интерес от установяване на обстоятелството, че правото на ползване на ответницата е погасено поради неупражняването му в продължение на повече от 5 г.

Ищцата моли, съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на К. Т. АЛ., че е погасено правото на ползване на същата върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ****************** по КККР на гр. К., одобрени със Заповед № РД-1852/16.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменени с Заповед № КД-14-16-563/29.03.2013 г. на началника на СГКК - П., с адрес: гр.

К., ул. „В.Л.“ № **, който самостоятелен обект се намира на етаж 1 в сграда с 2 идентификатор № *********, с предназначение на сградата: друг вид обществена сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор № ********; предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нива на обекта 1, с площ от 37,70 кв. м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: СОС с идентификатор № *********.2., под обекта - няма, над обекта - СОС с идентификатор № *********.3.

Претендират се и направените по делото разноски.

Ответницата, чрез С.П.-К. и адв. Г.Р., оспорва иска.

Предявеният иск бил недопустим, поради липса на правен интерес. От представения с исковата молба нот. акт № 150, том II, рег. № 4962, дело № 326/2002 г. на *** С.Р. - с рег. № *** на НК, с район на действие - PC - гр. К., било видно, че продавачът В.В.А., действащ лично и като пълномощник на съпругата си К. Т. АЛ., е запазил за себе си и за нея правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху продаваемия имот – процесния, заедно и/или поотделно докато са живи. Правото на ползване било неделимо, защото договарящите уговорили, че всеки от ползвателите може ла го упражнява и то изцяло както сам, така и заедно с другия, която уговорка за неделимост била в съгласие с чл. 128, ал. 1 от ЗЗД.

Твърди, че в тази хипотеза, при която две лица са запазили за себе си правото на ползване върху недвижим имот заедно и поотделно, всяко едно от тях има правото да ползва цялата вещ при зачитане обаче правата и на другия ползвател, като това негово право е противопоставимо на всички трети лица, вкл. и на собственика на имота.

В горния смисъл била и съдебната практика, в т.ч. Решение № 1892/11.12.1991 г. по гр. дело № 1272/1991 г. на ВС, II г.о., и Решение № 335/15.01.2014 г. по гр. дело № 1369/2012 г. на ВКС, IV г.о.

В случая собственикът на процесния имот притежавал голата собственост. Дори в хипотеза на прекратяване на правото на ползване на основание чл. 59, ал. 3 от ЗС – ако не се упражнява в продължение на 5 години, за единия ползвател, това право върху цялата вещ принадлежало на другия ползвател, а не се възстановява в патримониума на собственика на имота като едно от правомощията в съдържанието на правото на собственост.

В случая правен интерес от предявяване на иск по чл. 59, ал. 3, втора хипотеза от ЗС имал единствено другият ползвател, който щял да придобие правото на 3 ползва цялата вещ, без да бъде ограничаван от права на другия ползвател, който по всяко време можел да претендира ползване или обезщетение за неупражнено вещно право на ползване.

Ответницата счита предявения иск и за неоснователен.

Не оспорва следните обстоятелства, изложени в исковата молба: че ищцата е придобила правото на собственост върху процесния имот чрез покупко-продажба, извършена с нот. акт № 150, том II, рег. № 4962, дело № 326/2002 г. на *** С.Р. - с рег. № *** на НК, с район на действие – PC- гр. К.; че върху същия имот е запазено правото на ползване от страна на продавачите В.В.А. и К. Т. АЛ.; че имотът след 2016 г. до март 2021 г. е ползван от „З.“ ЕООД - гр. С.; че ответницата е отправила на 09.03.2021 г. покана до „З.“ ЕООД - гр. С. да й заплаща половината от наема за процесния период, определен от нея в размер на 200 лв.

Оспорва всички други обстоятелства, извън горните, изложени в исковата молба, в т. ч. че през 2016 г. процесният имот е бил отдаден под наем лично от ищцата, както и че последната е осъществявала фактическа власт върху него; че между ищцата и „З.“ ЕООД - гр. С. е сключен договор за наем на имота на посочената в представения такъв дата – 03.10.2016 г.; че от месец май 2012 г. ответницата не е владяла имота и не е извличала ползи от него, поради което правото й на ползване било погасено по давност; че ищцата ползва лично и чрез трето лице изцяло имота от 2016 г.

Излага следните аргументи, на които основава възраженията си:

Ответницата твърди, че тя и другият притежател на правото на ползване – В.В.А., били бивши съпрузи, чийто брак бил сключен на ******* г. и прекратен с влязло в сила на 04.04.2017 г. Решение № 83/07.03.2017 г., постановено по гр. дело № 183/2016 г. По време на брака, на 26.03.2014 г. В.

А., като ползвател на процесния имот, отдал под наем същия на ЕТ „Д.Д.Д.“ – гр. К., за срок от една година, считано от 01.04.2014 г., което станало със съгласието на ответницата, която имала също качеството на ползвател на имота.

Съпрузите били във фактическа разляла от 16.09.2013 г., като родените от брака им две деца останали при съпруга. Двамата постигнали споразумение всички наеми, получавани от собствен на съпрузите апартамент в гр. П. и от процесния имот, да се получават от В. А. и да се ползват за 4 издръжката на децата. Това било заявено от ответницата както в исковата молба за развод, така и в писмения отговор на искова молба, предявена от Т.

В. АЛ. на основание чл. 144 от СК, по която било образувано гр. дело № 848/2020 г. по описа на Карловски районен съд, и в показанията на същата по гр. дело № 847/2020 г. на КРС, трети гр. състав. Съдът и по трите дела взел предвид този факт, произнасяйки се по въпроса за издръжката.

След освобождаване на процесния имот от наемателя, същият бил свободен около година и половина, през който период ответницата търсила наематели.

В края на 2016 г. тя заварила в имота нов наемател – фирма „З.“ ЕООД – гр. С.. От управителя на дружеството разбрала, че имотът е предоставен от съпруга й В. А.. След бракоразводното решение през месец март 2017 г. ответницата поискала от наемателя да й плаща половината от наема, но той отказал, заявявайки, че има договор с бившия й съпруг, който забранил да се договаря с нея.

Ответницата заявява, че оспорва представения с исковата молба договор за наем на процесния имот, сключен на 03.10.2016 г. между Т. В. АЛ. като наемодател и „ З.“ ЕООД – гр. С. като наемател. Счита същия за антидатиран – изготвен за нуждите на водените дела между бившите съпрузи, в т.ч. и за настоящото. Оспорва и представените Допълнително споразумение към договора от 07.10.2016 г. и установителен протокол от 15.12.2016 г. със същите аргументи. Тези документи нямали достоверна дата – не били нотариално заверени. Договорът за наем, независимо че бил за срок повече от една година – за 5 години, не бил вписан в Агенция по вписванията, не бил деклариран в Данъчна служба, същият с допълненията към него не били цитирани в други документи, от които може да се направи извод, че са съставени на датите, които са посочени в тях.

Ответницата твърди, че била с ясното съзнание, че наемодател в случая е бил бившият й съпруг – В. А., както и че наемите са ползвани за издръжката на двете им деца, останали да живеят при него след фактическата разляла. За това свидетелствал и предявеният от нея иск срещу В. А. с правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС – за заплащане на половината от платения наем за имота, за периода от 01.05.2017 г. до 31.12.2017 г., по който било образувано гр. дело № 445/2020 г. по описа на Карловски районен съд, първи гр. състав, като 5 ответницата разбрала за наличието на договор за наем, сключен с дъщеря й Т.А., от писмения отговор на В. А. на исковата молба, с който същият бил представен.

С оглед горното, оспорва истинността на договора за наем от 03.10.2016 г., допълнителното споразумение от 07.10.2016 г. и установителния протокол от 15.12.2016 г., и по-специално неговото съдържание – в частта, касаеща датите на съставянето им.

Счита, че процесният имот е бил отдаден под наем от В. А., който е получавал наемите от него. От отдаването под наем до момента не бил изтекъл и предвидения в чл. 59, ал. 3 от ЗС период от 5 години, за да се счита, че правото на ползване на ответницата е погасено по давност. От друга страна, всеки от ползвателите можел да ползва лично или чрез трето лице имота изцяло, доколкото било предвидено, че правото на ползване ще се упражнява изцяло заедно и поотделно. Между двамата съпрузи било налице споразумение наемите да се ползват за покриване на нуждите на двете им деца, поради което не била налице дезинтересираност от страна на ответницата от правото й на ползване и от ползите от него, доколкото с парите от наема същата изпълнявала задължението като родител да издържа децата си.

Неоснователно било и твърдението в исковата молба, че ответницата не е ползвала имота от май 2012 г. до настоящия момент, поради което правото й на ползване е погасено по давност. Твърди, че съгласно императивната разпоредба на чл. 115, б. „в“ от ЗЗД давност не тече между съпрузи. Дори да се приемело, че В. А. ползвал имота лично или чрез трето лице /наемател/ в периода от 26.03.2014 г. /датата на сключване от него на договор за наем/ до момента, до влизане в сила на решението за развод - 04.04.2017 г., давност не била текла. Такава не била текла и от месец май 2012 г. до момента, както се твърдяло в исковата молба.