Решение № 2332 от 14.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2332 гр. Пловдив, 14.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330112922 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по повод на искова молба, подадена от „ЕВН България Топлофикация” ЕАД срещу С. Н. П., с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 191, 58 лева, представляваща стойността на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация за периода 01.01.2022 г. – 30.04.2023 г. за обект, находящ се в ....., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране в съда на заявлението по чл. 410 ГПК /30.04.2024 г./ до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 35, 12 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху главницата, дължимо за периода 02.03.2022 г. – 29.04.2024 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 3941/ 13.05.2024 г. по ч.гр.д. № 7579 по описа за 2024 г. на Районен съд- Пловдив, IV- ти гр. с-в.

Ищецът твърди, че в качеството си на енергийно предприятие е единственото търговско дружество, притежаващо лицензия за производство и пренос на топлинна енергия на територията на гр. Пловдив, като съгласно чл. 150 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се осъществявала при публично известни общи условия. Посочва, че ответникът в качеството си на собственик на обект, находящ се в ............., има качеството на клиент на топлинна енергия. Поддържа, че за процесния период 01.01.2022 г. – 30.04.2023 г. била доставена от ищеца и била разпределена от търговеца, извършващ дялово разпределение, топлинна енергия отдадена от сградната инсталация на стойност 191, 58 лева. Доколкото дължимата сума не е заплатена своевременно, върху нея се дължи и обезщетение за забава в размер на 35, 12 лева за периода 02.03.2022 г. – 29.04.2024 г. Посочва, че за процесните суми била издадена заповед за 1 изпълнение по реда на чл. 410 ГПК № 3941/ 13.05.2024 г. по ч.гр.д. № 7579 по описа за 2024 г. на Районен съд- Пловдив, IV- ти гр. с-в. Същата била връчена на ответника (длъжник в заповедното производство) по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което за ищеца възниква правен интерес от предявяване на иск за съществуване на вземането по реда на чл. 422 ГПК. Поради изложеното, моли така предявената искова претенция да бъде уважена. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от назначения особен представител на ответника. Твърди, че производството по делото е недопустимо, тъй като липсва идентитет между претенцията на ищеца в заповедното производство и тази по исковата молба. Възразява се и че ищецът не би могъл по реда на чл. 422 ГПК да предявява отделен иск за сторените разноски в заповедното и исковото производство. Оспорва исковете по основание и размер. Изтъква, че ответникът не притежава качеството на потребител на услугите, предоставяни от ищеца, тъй като не е собственик или вещен ползвател на имота. Предвид това, оспорва се наличието на облигационно правоотношение между страните. Оспорва количеството дсотавена топлинна енергия, както и размера на претендираните от ищеца суми. Моли се предявените искове да бъдат отхвърлени.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 7579/ 2024 г., по описа на Районен съд Пловдив, IV- ти гр. състав, образувано по депозирано от „ЕВН България Топлофикация” ЕАД – гр. Пловдив заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, за сумите предмет на настоящото дело е издадена заповед по чл. 410 ГПК № 3941 от 13.05.2024 г. Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Предвид това са дадени указания на кредитора по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, като в законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск (съобщение с указанията е получено от ищеца на 11.07.2024г., а исковата молба е входирана в съда на 24.07.2024г.). Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение и тези, предмет на производството по делото. Предвид изложеното, така предявените искове са допустими. Съдът счита за нужно да акцентира и върху обстоятелството, че процесните искови претенции се базират на твърденията на ищеца за възникнало между страните правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия до имот с административен адрес .......................... Посоченото е напълно достатъчно, за да се приеме, че и основанието на исковите претенции е ясно дефинирано.

По основателността на предявените искове:

За основателността на заявената главна искова претенция с правно основание чл.

422, ал.1 ГПК, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ищцовото дружество следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните правнорелевантни факти: наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение с ответника по доставката на топлинна енергия през процесния период; че ответникът е потребител (собственик или ползвател на топлоснабдения имот) на услугите за обект, находящ се на адрес: .....................; че ищецът е изправна страна по договора, както и да установи размера на претенциите.

В рамките на настоящия процес, претенцията на ищцовото дружество за главница се формира от следните компоненти: стойност на топлинна енергия, отдадена 2 от сградната инсталация и услуга за дялово разпределение.

Настоящият съдебен състав счита за нужно да акцентира върху факта, че не съществува съмнение досежно обстоятелството, че ищецът като енергийно предприятие- доставчик на топлинна енергия, разполага с правото да търси възмездяване от потребителите в етажната собственост, за стойността на доставената, съответно разпределената топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост.

В този порядък, не е налице непотърсена услуга, за която не се дължи заплащане ( в тази насока са и изричните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК на ВКС ). По същия въпрос е налице и произнасяне на Съда на ЕС, IV- ти с-в от 05.12.2019г. по съединени дела С‑ 708/17 и С‑ 725/17, по отправени преюдициални запитвания. В посоченото решение на съда на ЕС е отразено, че се допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Със същото решение е прието и че се допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата, пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. Предвид изложеното, то настоящият съдебен състав счита, че не се касае за непотърсена услуга и за нелоялна търговска практика, упражнявана от ищцовото дружество.

Облигационното правоотношение, което възниква и на което ищецът основава претенцията си, произтича от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, който се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ ( в тази връзка- Решение № 38/ 28.02.2014г. по гр.д. № 7471/ 2013г., по описа на ВКС, IVто г.о. ). Общите условия следва да бъдат публикувани в един централен и един местен ежедневник в градовете с битово топлоснабдяване, което в случая е сторено.

Съгласно изричната норма на чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ, общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. По делото са ангажирани доказателства за публикуването на общите условия в един национален и един местен ежедневник преди процесния период- в.

„Марица“ и в. „Новинар“ / л. 71- 75 от делото/. Изложеното води до извода, че е спазена изискуемата от закона процедура по приемането и публикуването на общите условия за продажба на топлинна енергия.

За да бъде обвързан от договора, ответникът следва да е титуляр на правото на собственост, респективно на вещно право на ползване върху обект, находящ се в сграда в режим на етажна собственост – чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Обстоятелството, че именно ответникът С. Н. П. е титуляр на правото на собственост върху процесния топлоснабден имот е факт, който безспорно се установява от приетата по делото и неоспорена от страните декларация, подадена от П. по реда на чл. 14 ЗМДТ пред Община Пловдив /л. 95- 98/. В посочената декларация, лично ответникът е декларирал, че е собственик на ½ идеална част от процесния топлоснабден имот. Както вече бе посочено, декларацията не е оспорена от страните и ответникът не е провел насрещно доказване, което би могло да разколебае извода, че именно той е титуляр на правото на собственост по отношение на процесния недвижим имот. В тази връзка, съдът счита за нужно да посочи, че в хипотезата на съсобствен недвижим имот, не съществува пречка от материалноправно естество само един от съсобствениците да е титуляр на партидата и да отговаря изцяло за генерираните във връзка с ползването на имота задължения (тъй като облигаторната връзка в случая е възникнала единствено между 3 ищеца и ответника П. и съгласно принципа на относително действие на договорите не би могла да създаде права/ задължения за трети лица). След заплащането им, в зависимост от конкретните отношения между съсобствениците, платилият би имал право на регрес срещу другия съсобственик за неговата част от задължението. Самите отношения между съсобствениците на недвижимия имот обаче, са извън предмета на настоящото производство и не е необходимо да бъдат подлагани на допълнително обсъждане.

О т гореизложеното следва, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия доколкото, както бе изяснено по-горе, същото възниква с конклудентни действия, предвид обстоятелството, че ответникът е потребител на топлинна енергия в качеството му на съсобственик на топлоснабден имот. Съдът счита за нужно да поясни и следното: действително, в чл. 149 ЗЕ е предвидена писмена форма на договора, но съобразно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на Върховен касационен съд, ОСГК, писменият договор, не е форма за действителност, а форма за доказване на облигаторното правоотношение. Съответно, същият представлява с а м о едно от възможните доказателствени средства, регламентирани в ГПК за установяване на договорната обвързаност между ищеца и ответника. Според настоящия съдебен състав, присъединяването към абонатната станция или нейно самостоятелно отклонение на лице – титуляр на вещно право на собственост и наличието на отоплителни тела в топлоснабдения имот, установява сключването на договор с ищцовото дружество чрез конклудентни действия. Тоест, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие ( изрично в тази насока- т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на Върховен касационен съд, ОСГК ). В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената и разпределена топлинна енергия.