Решение № 175 от 20.02.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 175 гр. Варна, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Весела Гълъбова при участието на секретаря Петя П. Петрова като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20253100502232 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 64474/18.07.2025г., подадена от Община Варна срещу решение № 2346/23.06.2025г., постановено по гр.д. № 3865/2024г. на ВРС, 42 състав, с което е прието за установено в отношенията между страните, че в полза на ищцата М. Д. Ц., ЕГН **********, съществува вземане против ответника Община Варна, БУЛСТАТ 000093442, в размер на сумата от 10.00 лева, представляваща недължимо платена сума за издаване на удостоверение за данъчна оценка по заявление вх.№ 4643521/04.10.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявление по чл. 410 ГПК в съда - 29.12.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед № 106/08.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16808/2023 г. по описа на РС-Варна, на основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1, т.1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. I-во ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на материалния закони съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Сочи се, че първоинстанционният съд се е позовал на Решение № 8145/04.07.2016г. на ВАС по адм.д.№ 6839/2015г., което въззивникът счита за неотносимо към настоящия спор. Сочи, че по този начин съдът превратно е достигнал до извода, че разпоредбата на чл.128 от ГПК не създава универсално субективно право на възстановяване, приложимо за всички видове публични вземания по 1 чл.162, ал.1 от ДОПК, като е приел, че процесната такса не е публично вземане, а представлява цена на услуга и има характер на частно общинско вземане. Излага, че е прието за безспорно между страните, че сумата от 10 лева е заплатена за издаване на удостоверение за данъчна оценка. В този смисъл поддържа, че се касае за публично вземане, съответно за него се прилагат специалните правила по ДОПК, където е предвиден специален ред, който изключва приложението на гражданското съдопроизводство. Моли решението да бъде отменена и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен, както и да бъдат присъдени на въззивника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна М. Д. Ц., ЕГН **********, с който жалбата се оспорва като неоснователна, а решението се счита за правилно и законосъобразно.

Въззиваемата поддържа, че съдът правилно е възприел тълкуването на приложеното поле на чл.128 от ДОПК. Подчертава, че повторно заплатената сума не представлява такса по ЗМДТ, тъй като е била платена извън вече възникналото административно производство. Счита, че приложими в случая се явяват нормите на ЗЗД. Моли решението да бъде потвърдено, както и да бъде присъдено възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемата за оказана безплатна правна помощ.

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

Производството пред РС – Варна е образувано по искова молба на М. Д.

Ц., ЕГН ********** срещу Община Варна, с която е предявен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10 лева, представляваща недължимо платена сума за издаване на удостоверение за данъчна оценка по заявление вх.№ 4643521/04.10.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявление по чл. 410 ГПК в съда - 29.12.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед № 106/08.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16808/2023 г. по описа на РС-Варна, на основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1, т.1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. I-во ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

2

В исковата молба са изложени твърдения, че твърдения, че на 04.10.2023 г. в качеството си на пълномощник на И.Й.И. депозирала заявление чрез ССЕВ до Община Варна - ДМДТ за издаване на удостоверение за данъчна оценка за имот, собственост на И.Й.И., за което заплатила от собствената си банкова сметка сумата от 10 лева, представляваща административна такса за услугата.

Преводното нареждане за платената такса било приложено към заявлението за снабдяване с УДО, като на 05.10.2023 г. служител на Община Варна, дирекция „Местни данъци“ се свързал с нея по телефон и заявил, че от 01.10.2023 г. в дирекцията нямат достъп до сумите по банковите сметки на Общината, поради което не може да бъде потвърдено постъпването на платената сума. Изрично било указано на ищцата, че единственият начин да бъде издадено исканото удостоверение за данъчна оценка, е да се плати повторно такса за това, като плащането е необходимо да бъде извършено чрез системата за електронно плащане на Община Варна. Ищцата твърди, че на 05.10.2023 г. заплатила повторно такса от собствената си сметка, доколкото била поела ангажимент да се снабди със заявеното УДО поради предстояща сделка с имота. Излага, че на 11.10.2023 г. отправила искане до Община Варна да й бъде възстановена повторно внесената такса, за което получила отказ.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор, с който искът се оспорва като недопустим и неоснователен. Излага се, че на 04.10.2023г. чрез ССЕВ е постъпило искане от И.Й.И. за издаване на удостоверение за данъчна оценка, към което е приложено платежно нареждане от името на задълженото лице И.Й.И.. Искането било заведено с вх.№ 5305019902/05.10.2023г., като на същото била посочена дата за изпълнение 06.10.2025г. Тъй като платежното било от 04.10.2023г., сумата за таксата следвало да постъпи по сметка на Община Варна 05.10.2023г., съответно удостоверението да бъде издадено на 06.10.2023г. Пълномощникът (ищец по настоящото дело) настоявал за изпълнение в по-кратък срок поради насрочена разпоредителна сделка, поради което през ССЕВ й бил изпратен ПИН код и входящ номер, както и инструкция за онлайн заплащане на услугата. След извършване на плащането пълномощникът бил уведомен, че удостоверението е издадено и ще бъде готово за получаване на следващия ден. Ответникът сочи, че заплатената в двукратен размер такса е по чл.110, ал.1, т.12 от ЗМДТ – „за всички други видове удостоверения по искане на граждани“. Счита, че същата съставлява публично вземане, поради което приложим се явява редът на ДОПК за възстановяване на недължимо внесени/платени суми. Сочи се, че искането за възстановяване на сумата е подадено от М. Ц., а не от задълженото лице И.И., по чиято партида са отнесени и двете плащания от по 10 лева. Поради това на М. Ц. не е възстановена сумата, а липсата на отговор на поканата й следвало да се счита за мълчалив отказ, който подлежи на обжалване по административен ред, но в срок не е постъпила жалба.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не ес порно между страните, а и се установява от представените писмени доказателства, че на 04.10.2023г. М. Д. Ц. е изпратила през ССЕВ до Община Вана – Дирекция „Местни данъци и такси“ искане за издаване на удостоверение данъчна оценка на недвижим имот. Последното е от името на 3

И.Й.И. чрез адв. М. Д. Ц.. Към заявлението е приложен документ от 04.10.2023г. за платена по банков път в полза на Община Варна-Местни данъци такса за издаване на удостоверение в размер на 10 лева за задължено лице И.И. с наредител на сумата М. Ц.. Приложени са още нотариален акт за собственост на имота, за който се иска издаване на удостоверение за данъчна оценка и пълномощно от И.И. за адв. М. Ц..

Представен от ответника е документ, удостоверяващ, че от И.Й.И. е подадено искане за издаване на удостоверение данъчна оценка, заведено с вх.

№ 5305019902/05.10.2023г., дължима сума 10 лева, дата на изпълнение 06.10.2023г.

С писмо, изпратено по ССЕВ в отговор на изпратеното искане адв. М. Ц. и след проведен телефонен разговор със същата, последната е уведомена, че доколкото данъчната оценка й трябва спешно е необходимо да заплати такса от 10 лева онлайн, за което са й предоставени инструкции и ПИН код. Не е спорно, че сумата от 10 лева е заплатена онлайн съобразно посочените указания. По-късно на същия ден адв. Ц. е уведомена, че данъчната оценка е изготвена и ще бъде готова за връчване на 06.10.2023г. след 15:00 часа. От ответника е приложено издаденото удостоверение за данъчна оценка с изх.№ 5305019901/05.10.2023г. за недвижим имот на И.Й.И..

Видно от представените от ответника документи плащанията са заведени на името на И.Й.И., която се явява задължено лице.

С писмо изпратено по ССЕВ до Община Варна – ДМДТ адв. М. Ц. е обяснила отново ситуацията й е отправила покана да й бъде върната сумата в размер от 20 лева, представляваща сбор от недължимо платени от нея по сметка на Община Варна такси за издаване на данъчни оценки по две подадени от нея заявления от 04.101.2023г. съдът намира следното от правна страна:

Предявеният иск е с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от ЗЗД.

Възражението за недопустимост на иска е разгледано в рамките на ч.гр.д. № 2306/2024г. по описа на ОС-Варна, с което е отменено постановеното от РС-Варна определение за прекратяване на производството по делото поради недопустимост и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Изрично посочено е, че възраженията на ответника касаят основателността на иска, а не неговата допустимост, което разбиране се споделя и от настоящия въззивен състав.

Съобразно правилата на чл.154 от ГПК ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване заплащане в полза на ответника на претендираната сума, а на ответника да докаже наличието на основание за получаване и задържане на същата.

Безспорни по делото, а и установени от представените писмени доказателства, са обстоятелствата, че ищцата М. Ц. в качеството си на пълномощник на И.И. е подала до Община Варна заявление за издаване на удостоверение за данъчна оценка на имот, собственост на И.И., за което е заплатила такса от 10 лева. Поради отправено искане за спешно издаване на документа, на ищцата са дадени указания да заплати повторно таксата по 4 електронен път, за да се отрази постъпването на сумата на същия ден и на следващия удостоверението да бъде издадено. М. Ц. е заплатила сумата отново от личната си сметка и удостоверението за данъчна оценка е издадено на същия ден.

Видно от първото платежно нареждане от 04.10.2023г. е, че наредител на сумата от 10 лева е М. Ц., но като задължено лице е посочено лицето И.И..

Самото искане за издаване на удостоверение е подадено от И.И. чрез пълномощника й М. Ц. и е заведено в системата на Община Варна, Дирекция „МДТ“ на името на И.И.. В нейна полза е и издаденото удостоверение за данъчна оценка. Следователно поисканата административна услуга е от името на И.И. и съответно плащането е заведено по нейната партида, което е видно и от представените от ответната страна писмени доказателства. Второто плащане също е заведено на задълженото лице И.И..