Решение № 4572 от 14.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4572 гр. Пловдив, 14.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20225330112654 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по искова молба от В. Д. К., ЕГН **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 20 лева - недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по Договор за паричен заем „Кредирект“ № **** от **** г., както и сумата от 50 лева - недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за паричен заем „Кредирект“ № *** от **** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда - 01.09.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем № ****, по силата на който на ищцата била предоставена в заем сумата от 1300 лева, която следвало да бъде върната на осемнадесет погасителни вноски. Сумата се олихвявала с променлив лихвен процент в размер на 40,05 % годишно и фиксиран годишен процент на разходите от 48,14 %. Заемът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени условия. Обезпечение следвало да бъде предоставено в тридневен срок от сключването на договора в противен случай ищцата дължала неустойка в размер на 2641,94 лева, платима на разсрочено плащане. Счита предвидената в договора неустойката за нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и същата била прекомерна. Твърди се, че претендираните суми по нищожни клаузи за възнаградителна лихва и неустойка не се дължали, тъй като били начислени при начална липса на основание.

1

Тяхната нищожност произтичала както от обстоятелството, че целия договор е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, така и от обстоятелството, че двете клаузи били нищожни поради противоречието им с добрите нрави, материалния закон и поради неговото заобикаляне. Счита, че поради нарушение разпоредбите на чл.11 от ЗПК договорът бил недействителен, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределяла с изплащането на всяка една погасителна вноска. Липсвало и посочване в договора от какви пера е съставена общо дължимата сума. В погасителния план не било посочено разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми.

Моли се ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 20 лева - недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва и сума в размер на 50 лева, недължимо платена по клауза за неустойка, ведно със законна лихва върху сумите от дата на подаване на исковата молба - 01.09.2022г. до окончателното им изплащане. Претендират се разноски .

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който счита предявените искове за неоснователни. Потвърждава, че между страните е бил сключен Договор за паричен заем № **** от **** г. Твърди се, че договорът бил сключен от разстояние, като на посочения в договора имейл на ищцата били изпратени СЕФ, договор за паричен заем и общите условия към него. Твърди се, че сумата била усвоена от ищцата на 10.06.2021г. Счита твърдението на ищцата за непосочване на условията за прилагане на размера на лихвения процент за неправилно, доколкото в договора бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 40.08%. Неправилно било и твърдението, че в договора не е посочена общата сума дължима от ищцата, същата била посочена в чл.3 от договора, а именно сумата от 1822,06 лева, представляваща сбор от дължима главница и лихва за периода на кредита, съгласно погасителния план. Голословни били и твърденията за нищожност на клаузата определяща ГПР. Твърди, че размерът на ГПР е 40,05 % , като в същия били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на ГПР. Твърди, че във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит, финансовата институция следвало да държи сметка за носения риск, във връзка с отпускането на кредита.

Рисковия профил на клиента се оценявал преди момента на сключване на договора за заем, като към този момент се преценявал и носения от финансовата институция финансов риск.

Обезпечението на задължението било съществен елемент при преценка на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му предоставяло възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка -гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за сключването на договора, след като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем, при условие, че бъде предоставено от клиента надлежно обезпечение. Сочи, че само при това условие кредиторът би имал интерес да сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Счита, че неустойката следва да бъде приета за нищожна, ако единствената цел, с която е уговорена, излиза извън 2 присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Твърди, че в настоящия случай при сключването на договора за кредит ищцата не била представила каквото и да било обезпечение, което да гарантира дори и в минимална степен интереса на кредитора.

Оспорва твърдението на ищеца за извършени плащания в размер на 30 лева по възнаградителна лихва и сумата от 50 лева по неустойка, по процесния договор за кредит.

Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По делото не се спори, че между страните е бил подписан Договор за потребителски кредит № *** от **** г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 1300 лева / Определение № 11898 от 02.11.2022 г./.

Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.05 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.14 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 18 месечни погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е посочен в размер на 1822,06 лева.

Според чл. 6.1 от договора за кредит, страните се споразумяват, договорът за кредит да бъде обезпечен с поне две от посочените по-долу обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадено от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговаря на следните изисквания: при един поръчител - имащ осигурителният доход в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; при два поръчители – размерът на дохода на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти размера на минималната работна заплата за страната; да не е кредитополучател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Сити Кеш“ ООД; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. Поръчителите трябвало да предоставят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

Съгласно чл. 6.2 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение по чл. 6.1 в тридневен срок от сключването му, Кредитополучателят дължи на заемодателят неустойка в размер на 2641,94 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено - съобразно посочения в договора за кредит погасителен план.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищцата и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е 3 физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.14 %, а възнаградителната лихва- 40.05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.14 % и общата сума на плащанията от 1822,06 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 6.2 неустойка да се 4 плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като се добавят суми към всяка, видно от приложения погасителен план. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица - поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция - която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.