Решение № 6742 от 06.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6742 гр. С., 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Анелия Ст. Янева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20231100508740 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 22.06.2023 г. на ищеца Н. С. М. срещу решение № 2031/18.05.2023 г., постановено по гражданско дело № 38738/2022 г. на Софийски районен съд, 72 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „ЗАД А.Б.“ АД иск по чл.

432, ал. 1 КЗ за сумата над 2537.59 лева до пълния предявен размер от 5217.59 лева, представляваща обезщетение за претърпени от жалбоподателя имуществени вреди вследствие на травматични увреждания, получени при ПТП, настъпило на 17.03.2018 г., изразяващи се в разходи за лечение, включващи: 200.00 лева - за закупуване на лекарства, 1080 лева - за силна храна, 600 лева - за болногледач, 600 лева - за рехабилитация, 200 лева - за транспорт, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата 506.66 лева - разноски по делото.

Жалбоподателят поддържа, че решението било неправилно в обжалваната част. Необосновано първоинстанционният съд приел за недоказано извършването на разходите, за които искът бил отхвърлен.

Необходимостта от лекарствените средства и силната храна се установявала както от показанията на свидетеля и заключението на СМЕ, така и от самия характер на увреждането, а от показанията на свидетеля – извършването на разходите. От гласните доказателства се установявало извършването на разходи за болногледач в претендирания размер, а от заключението на СМЕ – причинната връзка с увреждането. От заключението на СМЕ и показанията на свидетеля се установявали разходите за рехабилитация, както и причинната 1 връзка с лечението на увреждането. От тези доказателствата се установявала и нуждата от използване на таксиметрови услуги, както и заплащането им.

Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в обжалваната част и да уважи изцяло предявения иск.

Претендира разноски.

Въззиваемият „ЗАД А.Б.“ АД счита жалбата за неоснователна. Не било доказано да са извършени разходи за болногледач, както и ищецът да е бил обездвижен повече от 20 дни, в какъвто смисъл свидетелят дал показания по друго дело. Не били ангажирани доказателства за извършени разходи за лекарства над присъдения от СРС размер, както и за периода, през който била приемана силна храна. Не било доказано и плащането на транспортни услуги, като от показанията на свидетеля се установявали две посещения на болнично заведение, което не било далеч от дома на ищеца, поради което и размерът им бил над средните цени. Правилно съдът приел, че разходите за рехабилитация се покривали от НЗОК, поради което и сторените от ищеца за платената физиотерапия в домашни условия не следвало да се възлагат на ответника.

Предвид изложеното моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния в обжалваната част. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО

ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Контролът за правилността на първоинстанционното решение по принцип е в рамките на заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните материалноправни норми /така т. 1 ТР № 1/09.12.2013 г., ОСГТК, ВКС/.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е частично неправилно поради следните съображения:

Фактическият състав на вземането по чл. 432, ал. 1 вр. чл. 477 КЗ включва следните факти: ответникът да е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобил, като в срока на действие на договора, вследствие на противоправното и виновно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил, да е настъпило застрахователно събитие, което е покрит риск, в причинна връзка с което ищецът е претърпял описаните в исковата молба телесни увреждания - счупване на горния край на тибията /голям пищял/ на лява подбедрица, че за лечението е сторил разходи в претендирания размер.

Налице е влязла в сила присъда /споразумение за прекратяване на наказателното производство срещу делинквента/ и влезли в сила решения, с 2 които ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетения за претърпените неимуществени и част от твърдените имуществени вреди за лечение на уврежданията. Ето защо на основание чл. 300 и чл. 299 ГПК установени със сила на пресъдено нещо са всички факти, включени във фактическия състав на вземането, освен ищецът да е сторил разходите в претендирания размер, за които искът е отхвърлен, както и наличието на причинна връзка с увреждането. Именно това са спорните пред настоящата инстанция въпроси, по които въззивният съд намира следното:

В изпълнение на указанията по чл. 129, ал. 2 ГПК пред настоящата инстанция ищецът е отстранил нередовностите на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК /с молба от 13.06.2024 г. и в откритото заседание от 19.09.2024 г./, като е заявил, че претендира обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи, както следва: 1/ за лекарства в размер на 200.00 лева - за 20 ампули Аналгин; Ксарелто – 10 таблекти; Парацетамол – 2 блистера;

Аспирин – 1 опаковка; мултивитамини – 1-2 опаковки; 2/ за силна храна 1080 лева – телешко месо, неузряло сирене, по-големи количества плодове и зеленчуци, нектари, сокове – по 6 лева на ден за 6 месеца; 3/ 600 лева за болногледач; 4/ 600 лева за рехабилитация – 20 процедури, извън 10, които се покриват от НЗОК; 5/ 200 лева за транспорт от ж.к. „Илинден“ до УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ с таксиметров автомобил - 7 посещения за провеждане на контролен преглед и лечебна физкултура.

На първо място, следва да се посочи, че извършването на разходите е факт, който може да бъде доказан с всички доказателства, вкл. и с показания на свидетели /арг. от чл. 164 ГПК/. Освен това, в случай че се установи закупуването на стоки или заплащането на услуги във връзка с лечението на увредите от процесното ПТП, то претенцията е доказана по основание, като по реда на чл. 162 ГПК съдът следва да определи размера. По отношение на претенцията за обезщетяване на всеки един от описаните по-горе разходи въззивният съд намира следното:

Разходите за медикаменти:

Според заключението на СМЕ и обясненията на вещото лице, дадени в открито заседание /л. 75, стр. 2 от делото на СРС/, за лечението/ възстановяването на ищеца е било необходимо да приема медикаменти против съсирване на кръвта, болкоуспокояващи и витамини. От показанията на свидетеля Н. М. /които съдът кредитира в тази им част, доколкото не се опровергават от останалите доказателства/ се установява, че ищецът е приемал такива /„болкоуспокояващи, лекарства за разреждане на кръвта след операцията, витамини, калций и други подобни“/ и че е сторил разходи за закупуването им от около 300 лева. Ето защо въззивният съд намира, че за разходите на описаните в уточнителната молба медикаменти искът е доказан по основание. Аналгинът и парацетамолът са били нужни за успокоение на болките, аспиринът - против съсирване на кръвта, като продължение на лечението с Ксарелто. По реда на чл. 162 ГПК съдът следва да определи цената на медикаментите към 2018 г. /когато са сторени разходите/, както следва; мултивитамини, две опаковки – 25 лева; 20 ампули Аналгин – 14 лева;

2 блистера Парацетамол – 3 лева; Аспирин – 5 лева – общо 47 лева.

Видно от фактура и фискален бон на л. 11 от делото на СРС ищецът е сторил разходи за закупуване на 10 таблетки Ксарелто, 10 мг в размер на 46,59 лева, в която част искът е уважен с решението на СРС. Липсват твърдения и доказателства за потребени допълнителни количества от този медикамент.

3

Следователно претенцията за обезщетение за разходите в тази част е изцяло уважена.

Разходите за физиотерапия:

В исковата молба са изложени твърдения за проведени общо 30 процедури, 10 от които поети от бюджета на НЗОК, както и че предмет на делото са разходите за още 20 такива, платени от ищеца. От показанията на свидетеля се установява, че физиотерапията била по предписание на лекар, като необходимостта от такава се установява и от заключението на СМЕ. В първоинстанционното производство ответникът не оспорва, че тези допълнителни 20 процедури не са били покрити от НЗОК. От заключението на СМЕ също не се доказва ищецът да е имал право на повече от 10, покрити от НЗОК. Според гласните доказателства са платени общо 600 лева за 20-30 сеанса, всеки по 30 лева. При тези данни, липсата на конкретно оспорване от страна на ответника, и доколкото сумата не надвишава средната цена на този вид услуга, въззивният съд намира претенцията в тази част за основателна.

Разходите за болногледач:

Според свидетеля, след инцидента ищецът не можел да става от леглото, като била наета „една жена, която да го обслужва в рамките на 3 месеца“. При преценка по реда на чл. 172 ГПК /доколкото свидетелят е син на ищеца/ въззивният съд не кредитира показанията в тази им част. Видно от фактическите изводи на решенията на СГС и САС /постановени по иска за обезщетение на неимуществените вреди/, в които се съдържа анализ на показанията на същия свидетел, последният е заявил, че ищецът не е могъл да обслужва битово хигиенните си нужди в период от около 20 дни, в който свидетелят и съпругата на ищеца полагали грижи за него. Нито ищецът, нито свидетелят сочат причината за това противоречие. При оценка стойността на гласните доказателства по делото въззивният съд съобразява и обстоятелството, че показанията пред СГС са дадени в значително по-ранен момент /2019 г./, в който свидетелят е имал по-ясни спомени за изложените факти,/, и факта, че предмет на делото, по което са дадени, не е обезщетение за разходите за болногледач, и че показанията му не се подкрепят от нито едно доказателство по делото, Според заключението на СМЕ „може да се приеме“, че ищецът е имал нужда от помощ в период от 3 месеца, но не и че в действителност е било така – той няма непосредствени впечатления от конкретния случай. При съвкупната преценка на доказателствата и прилагане последиците от разпределение на доказателствената тежест /чл. 154 ГПК/ въззивният съд намира за недоказани разходите за болногледач. В исковата молба, а и във въззивната жалба не са изложени конкретни твърдения грижите за ищеца да са били полагани от близките му, в който период някой от тях да е бил лишен от трудово възнаграждение, поради което и доводите в жалбата, че обезщетение се дължало и в случаите на положени от близки грижи, не са релевантни.

Разходите за транспорт:

Според СМЕ във възстановителния период придвижването на ищеца с обществен транспорт е било затруднено. От показанията на свидетеля се доказва, че два пъти е използвал таксиметрови услуги, за да се придвижи от дома си до УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, като домът му не бил далеч, за което платил около 100 лева. Ищецът не доказа твърденията си да е ползвал транспорт с такси за още пет посещения на болничното заведение. Разходите за тези превози до болницата са в причинна връзка с уврежданията – 4 придвижването е било затруднено, а целта на двете пътувания е била медицински прегледи във връзка с лечението на увреждането. Платената за доказаните 4 превоза /по два в посока/ сума от 100 лева надвиша средната пазарна стойност на услугата към 2018 г. /по 25 лева всяка/, като на основание чл. 162 ГПК въззивният съд намира за основателна претенцията за сумата до 40 лева – по 10 лева на превоз.