Решение № 3825 от 27.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3825 гр. Пловдив, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20265330100767 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Н. Б. С., ЕГН **********, против „Лендиво“ ООД, ЕИК 203811241, с която се иска с да бъде прието, че сключеният между страните договор за кредит № *****/19.04.2024г. е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК. При условията на евентуалност, се моли за признаване на установено, че само клаузата за неустойка по чл. 27 от договора за кредит е нищожна, като противоречаща на добрите нрави.

В исковата молба се излагат съображения, че на 19.04.2024 г. ищецът сключил с ответника договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *****/19.04.2024 г., по силата на който му била представена сумата в размер на 400 лева при ГПР в размер на 36 % и годишен лихвен процент от 42,58 %. В чл. 27, ал.1 от договора, било предвидено, че потребителят дължи неустойка в размер на 0,9 % от усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като начислената неустойка за потребителя била в общ размер на 81 лева. Ищецът счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Договорът не отговарял на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че предвид предпоставките, при които става изискуемо вземането за неустойка, то същото има характер на скрито възнаграждение за кредитора. Изтъква се, че разписаната в договора неустойка следва да бъде включена при формиране на приложимия по договора ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и 1 действителния му размер. Изтъква се, че ако вземането за неустойка бъде включено в ГПР, размерът му би бил значително над петкратния размер на законната лихва и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се и че гореизложеното представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Досежно клаузата за неустойка в чл. 27, ал.1 от договора, поддържа, че същата е неравноправна, противоречи на добрите нрави и нарушава принципа за справедливост, тъй като води до значителна нееквивалентност между престациите по правоотношението и до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. В тази връзка и с оглед високия размер на неустойка спрямо главницата по кредита се достигало и до нарушение на чл. 143, т. 5 и т. 19 ЗЗП. Неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като прехвърляла риска от неплатежоспособност на длъжника върху самия него. По този начин счита, че неустойката се явявала добавка към възнаградителната лихва и водела единствено до обогатяване на кредитора, поради което в условията на евентуалност твърди, че клаузата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като единствената й цел била да генерира допълнителна печалба на кредитодателя, като прикрие реалните разходите по кредита. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Лендиво“ ООД, с който се оспорва предявеният иск като неоснователен. Не се отрича, че между страните е сключен договор за кредит, като се посочва, че той е сключен от разстояние. Твърди се, че сключването на договора е в следствие на желание от ищеца, като той е кандидатствал онлайн и е изразил желание за сключването на договора за банков кредит. След кандидатстването на ищеца била представена необходимата преддоговорна информация, с която се е съгласил и така се е стигнало до сключването на процесния договор. В тази насока се описва и реда за неговото сключване. Според ответника, клаузата относно неустойката е действителна и отговаряща на всички законодателни изисквания. Поддържа и че размерът на неустойката не е прекомерен. Твърди се още, че ищецът, в качеството му на кредитополучател, е имал достатъчно време да се запознае със съдържанието на договора и бил наясно с икономическите последици от неговото сключване, вкл. и при неизпълнение на задължението му да предостави обезпечение, което изпълнение не било обвързано със срок. Моли исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и да се присъдят сторените разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 6996 от 04.06.2026 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен 2

Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***** от 19.04.2024 г., със заемна сума в размер на 400 лева при ГПР в размер на 36 % и годишен лихвен процент от 42,58 %, както и че вземането за неустойка не е включено в ГПР по договора.

Видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит № ***** от 19.04.2024 г. /л.6,7/ предоставената заемна сума от 400 лева е следвало да бъде върната за 30 дни, като дължимата сума е в размер на 412 лева. Видно от клаузите на чл. 1.1 и чл.17 от договора и представения СЕФ между страните е постигната договореност задължението по договора да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на Общите условия към договора, при неизпълнението на което от ищеца, съобразно клаузата на чл. 27 от договора се дължи неустойка в размер на 0.9% от усвоената по кредита сума всеки ден, през който не е предоставено обезпечение.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Лендиво" ООД като заемодател и ищеца, като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 400 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е бил физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. той е имал качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, а ответника – на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Въпреки срокът за издължаване – 30 дни, съдът счита, че сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Съобразно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат при договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Съдът счита, че в настоящия случай разходите по договора не са незначителни за потребителя, особено съпоставено с ниския размер на усвоената по договора сума. Предвид изложеното, при обсъждане на твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит, съответно приложение намират нормите на ЗПК.

С исковата молба ищецът е въвел възражение за недействителност на процесния договор, поради непосочване в него на действителния размер на ГПР, което съдът счита за основателно.

Съгласно чл. 27 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0.9% от от усвоената по кредита сума всеки ден, през който не е предоставено обезпечение – разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Разпоредбата на чл. 17 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Поръчителят следва да отговарят на 3 установените в Общите условия към договора изисквания.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.

27 от Договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 17 и чл. 27 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора, което обаче не е включено при формирането на ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 42.58 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 27 от договора „неустойка”, то тя е с характер на 4 възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Така, ГПР неминуемо би надхвърлил законоустановения максимум.

Посочването на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. От своя страна, установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК / доколкото разхода за неустойка е следвало да бъде включен в ГПР по кредита и съответно действителния ГПР е различен от този, посочен в договора/ представлява и основание за недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.