Решение № 203 от 23.04.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 203 гр. Дупница, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ели Д. Анастасова Мицевска при участието на секретаря Деа Д. Иванова като разгледа докладваното от Ели Д. Анастасова Мицевска Гражданско дело № 20251510102458 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.

Образувано е по предявен от К. Й. П. срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за паричен заем с № 3779896/26.02.2020г., като противоречащ на закона.

Релевират се доводи, че между страните по делото е сключен договор за паричен заем с № 3779896/26.02.2020г., по силата на който на ищеца, в качеството на заемополучател е предоставена главница в размер на 1000 лв. В чл. 4 от договора било предвидено, че заемополучателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция, поръчителство на две физически лица, които да отговарят на определени от заемодателя условия или одобрено от заемодателя дружество – поръчител. Във връзка с този договор за заем, ищецът сключил с „Файненшъл България“ ЕООД /трето лице за настоящия спор/ договор за предоставяне на гаранция с № 3779896/26.02.2020г., като договорът за предоставяне на гаранция обезпечавал сключения договор за заем. По силата на този договор ищецът следвало да заплати на „Файненшъл България“ ЕООД сумата от 405.44 лева, която била разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за заем.

Ищецът счита, че договорът за заем нарушава изискванията на ЗПК като в тази връзка са изложени следните съображения: нарушена е нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото възнаграждението по договора за поръчителство не е включено в ГПР като 1 същевременно следва да се отчете и обстоятелството, че договорът за заем и договорът за поръчителство са подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ заемодателя и гарантиращото дружество, доколкото заемодателят – ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт” АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. Същевременно ищецът е представил и Решение с № 7113/18.04.2024г. по гр. дело № 20905/2023г. по описа на СРС, 128 с-в, с което районният съд е прогласил сключения договор за предоставяне на гаранция с № 3779896/26.02.2020г. за нищожен като в мотивите си е посочил, че двата процесни договора са взаимно свързани помежду си , поради което последиците от недействителността на договора за паричен заем неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство. С оглед изложените съображения намира предявените искове за основателни и доказани. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна, с който релевира, че предявеният иск е недопустим, доколкото ответникът е бил конституиран като ТЛП в производството по гр. дело № 20905/2023г. по описа на СРС, 128 с-в, поради което предявеният иск на практика представлявал евентуален иск. В условията на евентуалност се релевира, че искът е неоснователен, поради следните съображения: възнаграждението за предоставяне на поръчителство не следва да се включва като компонент в ГПР като твърденията на ищеца в тази насока са неоснователни; процесният договор отговаря на законовите изисквания.

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV състав, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за паричен заем с № 3779896/26.02.2020г., като противоречащ на закона.

Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на сочените основания за нищожност – противоречие с императивните правни норми на чл. 1 и чл.

19, ал. 4, във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявените искове следва да се изложат следните съображения: с изготвения по делото доклад /л. 21, стр.

2/ са отделени като безспорно установени и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните следните обстоятелства: обстоятелството, че между по делото е сключен договор за паричен заем с № 3779896/26.02.2020г., обезпечен със сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД /трето лице за настоящия спор/ договор за предоставяне на гаранция с № 3779896/26.02.2020г.; обстоятелството, че в ГПР по сключения договор за паричен заем с № 3779896/26.02.2020г. не е включено 2 възнаграждението за предоставяне на гаранция по договора за предоставяне на гаранция с № 3779896/26.02.2020г.

Видно от представения по делото договор за паричен заем с № 3779896/26.02.2020г. /л. 29/ се установява, че по силата на сключения с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор ищецът, в качеството си на заемополучател е получил сумата от 1000 лева като ГПР бил определен в размер на 49.05 %, ГЛП в размер на 40%, като в самия договор не е посочен размерът на дължимото възнаграждение по сключения договор за предоставяне на гаранция като същевременно и размерът му не съставлява компонент от съдържанието на ГПР.

От представеното по делото Решение с № 7113/18.04.2024г. по гр. дело № 20905/2023г. по описа на СРС, 128 с-в /л. 6 от приложеното гр. дело № 27098/2025г. по описа на СРС/ се установява, че районният съд е прогласил сключения договор за предоставяне на гаранция с № 3779896/26.02.2020г. за нищожен.

В чл. 4 от договора за потребителски кредит /л. 29, стр. 2/ е предвидено, че в 3-дневен срок от датата на сключване на договора заемателят се задължава да предостави на заемодателя някое от посочените в разпоредбата обезпечения. В тази връзка в чл. 1 от договора за предоставяне на гаранция /л. 31, стр. 2/ е посочено, че ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството си на гарант е задължен да отговаря солидарно с ищеца за вземанията в полза на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД като за целта съгласно чл. 3 от договора ответникът следва да заплати възнаграждение в размер на 405.44 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 25.34 лева.

Във връзка с анализираните два договора, следва да се съобрази следното: въпреки че всеки един от посочените два договори формално да представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на кредитора на гаранция по кредита /без всякаква друга възможна алтернатива/ в 3дневен срок от датата на сключване на договора за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за издаване на гаранцията, ведно с основното задължение по кредита. По изложените съображения съдебният състав намира, че по отношение преценката относно действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция следва да намерят приложение общите правила на ЗЗД, както и ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът като физическо лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

В разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от процесния договор за предоставяне на гаранция /л. 32/ е предвидено, че уговореното възнаграждение, дължимо от ищеца в месечен размер от по 25.34 лева не постъпва в патримониума на „Файненшъл България“ ЕООД, а е уговорено като част от погасителната вноска, която кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Съдът счита, че уговореното в чл.3 от договора за предоставяне на гаранция задължение за заплащане на възнаграждение не поражда права и задължения за страните, тъй като накърнява добрите нрави и води до неговата нищожност.

С оглед изложените съображения съдът следва да обоснове извода, че чрез сключването на този договор за предоставяне на гаранция се цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото в договора за предоставяне на гаранция се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като печалба на „Изи 3

Асет Мениджмънт“ АД. По този начин се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. В самия договор за потребителски кредит е посочено, че размерът на ГПР възлиза на 49.05% /л. 29/, но в същия не е включено възнаграждението за предоставената банкова гаранция, възлизащо на месечната сума от по 25.34 лева, съобразно нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Във връзка с гореизложеното заслужава внимание и обстоятелството, че след служебна справка в ТР е установено, че заемодателят – ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт” АД е едноличен собственик на капитала на ответника „Файненшъл България“ ЕООД. По този начин печалбата на ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД за извършената от него търговска дейност като гарант се разпределя и в „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Така икономически по - слабата страна /наредителят/ се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение, което се дължи в 3-дневен срок от датата на сключване на договора за заем – 26.02.2020г., без значение дали е изправна страна по същия.

Процесните два договори са нищожни, поради накърняване на добрите нрави, доколкото възнаграждението за гаранта, която се претендира по тях е определена под условие за всеки ден, за който е в сила гаранцията, не е включена в ГПР, посочен в договора за заем като при включване на възнаграждение от договора за предоставяне на гаранция, действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 от ЗПК ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на заема и реално по този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за заем.

Във връзка с изложеното следва да се вземе предвид и обстоятелството, че процесните договори противоречат и на нормата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, с което се цели забранена от закона цел – въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е свързана с хипотеза на забава на длъжника. Така сключените договори противоречат на закона. От договора за потребителски заем е видно, че предоставянето на гаранция е предпоставка за сключването му, а от начина на изпълнение на задължението по сключения договор за гаранция е видно, че то се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения в договора за потребителски кредит погасителен план. Нещо повече – уговорено е, че дължимото месечно възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 25.34 лева следва да се заплати на падежа, посочен в погасителния план по договора за кредит и 4 същото следва да бъде заплатено в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД .

Заслужава внимание и обстоятелството, че дължимите по договора за предоставяне на гаранция плащания ще бъдат събирани от кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД за сметка на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД, както и че плащането на дължими по този договор суми на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ще се считат за валидно плащане към „Файненшъл България“ ЕООД.

Видно от данните по делото, на длъжника е отпуснат заем в размер на 1000.00 лева, а е уговорено възнаграждение за предоставена гаранция е в общ размер от 405.44 лева, което е прекомерно и по този начин е нарушен принципът на добросъвестност и справедливост. Изложеното води до извод, че са накърнени добрите нрави, което води до нищожността на сключените два договора.

Във връзка с гореизложеното, следва да се вземе предвид и текста на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, в която е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно. Клаузата за възнаграждението по договора за "гаранция", който по своя характер е такъв за предоставяне на поръчителство, цели заобикаляне на ЗПК и единствено оскъпяване на кредита.