Определение № 144 от 16.01.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 144 гр. Пловдив, 16.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно частно гражданско дело № 20245300503377 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 42091/20.12.2024г., подадена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: 203670940 чрез юрисконсулт И.Н., срещу разпореждане № 32342 от 18.11.2024г., постановено по ч. гр. д. № 16947/2024г. по описа на РС Пловдив, XХI с., с което е отхвърлено изцяло заявление по чл. 410 ГПК от „АСВ“ ЕАД против А. И.

Г., за вземания по договор за потребителски кредит от 07.10.2020г., цедирани на заявителя.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на оспорваното разпореждане.Развиват се доводи, че за редовността на заявлението е достатъчно в него да се посочи размера на вземането, основанието, от което произтича и страните.Поради това се оспорват дадените от заповедния съд указания. Оспорва се и отказа на същия да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК при констатация за недействителност на договора за кредит.Моли се да бъде отменено оспорваното разпореждане и съдът да се произнесе по същество.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Районен съд Пловдив е отхвърлил изцяло заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от „АСВ“ ЕАД против А. И. Г., ЕГН **********, като е приел на първо място, че заявителят не е изпълнил дадените указания за отстраняване нередовностите на заявлението. Приел е също, че процесният договор за кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради нарушение изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, тъй като липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР – кои компоненти са включени в него и как се формира същият от 48, 97 %; ГПР и общата сума на 1 плащанията не съответстват на действителните, тъй като още при самото му сключване, е предвидено сумата по уговорена застраховка, да се заплаща разсрочено във времето, заедно с погасителните вноски като част от главницата, при което се постига единствено скрито оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване за кредитора; налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, при което – нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, а това от своя страна според заповедния съд означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по см. на чл. 4, § 1 от Директива 93/138ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.По този начин реално се заобикаля ограничението на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а посоченият в договора не е действителният, т. к. при определянето му застраховката като разход по кредита съгл. § 1, т. 1 ДР ЗПК, не е била взета предвид, при което явно не е била включена в ГПР, което е нарушение на ЗПК, в разрез с изискването за добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП.Отделно, заявителят не изпълнил дадените указания по т. 1 от разпореждането, т. к. чистата стойност на кредита не била 2700, 79 лева, каквато сума се претендирала за главница /това е сума с включена застраховка, която не представлява предоставен кредит като главница/, а 2000 лв.Последното от своя страна било нередовност, т. к. ако се претендират различни суми за главница и непогасена застраховка, същите следвало да се посочат като отделни вземания и да се разграничат, т. к. имат различно основание.Указания в тази насока били дадени на заявителя, но не били изпълнени.Върху застраховката, която явно била част от „главницата“, била начислявана и възнаградителна лихва, което било изцяло в ущърб на потребителя и се основавало на неравноправна клауза, при което и претендираната такава не можело да бъде присъдена, без да се извършат съответни математически корекции.Това било в противоречие и с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК, съотв. чл. 3, б. л и чл. 10, § 2, б. г от Директива 2008/48, които съгласно решение по дело С-377/2014 на СЕС трябвало да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размера на усвояването включвали всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използвал за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя.Тези суми никога не са били на разположение на длъжника, той не е имал възможност да избира с кое лице да бъде сключена застраховка, при какви рискове и за каква сума, а кредиторът имал директна полза от застрахователното правоотношение, поради получаваната комисиона и увеличаването на сумата, върху която се начислявала възнаградителна лихва, съотв. на неговата печалба.Заповедният съд е обосновал, че всички тези обстоятелства водят до извод, че застрахователните премии представляват разход по кредита и е следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР, а не да се третират като част от общата стойност на кредита.В заключение заповедният съд е посочил, че в случая разпоредбата на чл. 23 ЗПК не може да се приложи, т. к. въпреки дадените указания, заявителят не е посочил какви плащания са извършени и кои вземания са погасени с тях, каквито явно били налице предвид размера на претендираните суми.Доколкото било предвидено плащане на застраховка и договорна 2 лихва, които не били дължими предвид чл. 23 ЗПК, следвало да се изясни какви суми са платени, за да се прецени за каква сума за главница евентуално да бъде издадена заповед за изпълнение.С оглед на това преценката за евентуална дължимост на конкретна сума за главница следвало да се извърши в състезателен исков процес, с участието на двете страни и събиране на доказателства.

Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по приложеното заповедно производство, съобрази доводите на жалбоподателя и прецени правилността на обжалваното разпореждане, намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

С разпореждане № 28235/07.10.2024г. заповедният съд е дал конкретни указания на заявителя за отстраняване нередовностите на заявлението, вкл. да посочи дали в претендираната сума като главница е включена и сума за застраховка и при положителен отговор – да разграничи вземанията по основание и размер, като отправи съответно искане към съда.

Във връзка с дадените указания е постъпила молба от заявителя, в която сочи, че на основание т. 7.1 от договора за заем общия размер на кредита е 2700, 79 лв., включващ застрахователна премия от 700, 79 лв.Поддържа, че общата сума е финансирана от кредитора и представлява предоставения в заем ресурс.Поради това претендираната главница не можело да бъде разделена, а представлявала използван кредитен ресурс в заемното правоотношение.По въпроса за извършените плащания изразява становище, че същите са от категорията провопогасяващи юридически факти, които са в тежест на доказване на длъжника в състезателно исково производство и преценката за неравноправност на клауза извън обхвата на посочените в заявлението, може да бъде направена също само в рамките на исков процес.Уточнение досежно постъпилите плащания и начина на усвояване на отпуснатите суми, не намирали място в текущото съкратено съдебно производство и определено излизали от описаните от законодателя рамки в служебното начало.

При това положение и с оглед въведените оплаквания в частната жалба, следва да се прецени дали е било необходимо изпълнение на дадените указания от съда за уважаване на заявлението.

Заповедното производство е формално, като с оглед целта му - да се провери дали едно вземане е спорно, законът е поставил изисквания за редовност от външна страна на заявлението, посочени в чл. 410, ал. 2 от ГПК, като по отношение на съдържанието му, текстът препраща към уредбата на задължителното съдържание на исковата молба в чл. 127, ал. 1 от ГПК. Или законът приравнява изискванията по отношение на задължително съдържание на заявлението и на исковата молба, част от което е индивидуализация на вземането, с посочване на обстоятелствата, на които се основава искането и в какво се състои. Законовото изискване за необходимо съдържание на заявлението следва да бъде спазено от една страна, за да може длъжникът да прецени дали да възрази по отношение на вземането, а от друга, при положение, че длъжникът упражни правото си на възражение, да 3 може да се направи преценка за идентичност на вземането, предмет на заявлението и предмет на евентуален иск с правно основание чл. 422 от ГПК. Идентичността между двата предмета следва да се преценява въз основа на заявлението и исковата молба (в този см.

Определение № 744 от 28.10.2010г. по ч. т. д. № 731/2010г. на ВКС). Поради това, с оглед спазване изискването на закона, както и правото на защита на длъжника, следва да е ясно посочено какво представлява вземането, което се претендира, какъв е размерът му, как е определен, вкл. след приспадане на извършените плащания. Това не е сторено от заявителя, въпреки дадените конкретни указания от съда. От друга страна дадените указания са с цел да се прецени размерът на претендираното вземане при обоснована вероятност за наличие на неравноправни клаузи. Задължение на съда при преценка дали да издаде заповед за изпълнение е да провери наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, или обоснована вероятност за наличие на такива, което следва да стори, като се запознае със съдържанието на договора, всички приложения към него и приложимите общи условия, съгласно императива на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК. Доколкото законът забранява да бъде издавана заповед за изпълнение на основание неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или обоснована вероятност за това, то необходимо условие е да бъде ясно разграничен размерът на вземането, основано на тази клауза от останалите компоненти, които заявителят включва в главницата по договора, доколкото, действително, те имат различно основание, основават се на различни клаузи, макар от един договор.

На следващо място в настоящия случай с оглед данните по делото се налага извод за наличие на обоснована вероятност отразеният размер на ГПР в процесния договор, да не съответства на действителния, прилаган по договора, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, като в тази насока изцяло се споделят доводите на заповедния съд.

Следва да се съобрази и практиката на СЕС по този въпрос в Решение от 21 април 2016г. по делото С-377/14, а именно: „Член 3, буква л) и член 10, § 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя“. Незаконосъобразното включване на тези суми в общия размер на кредита води до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общия размер на кредита, а оттам и до неточност на данните, които трябва да бъдат посочени в договора.

Предвид гореизложеното и липсата на конкретизация в случая относно начина, по който е формиран ГПР, настоящият състав също намира, че не е налице яснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна препятства потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 от ЗПК/.

Липсата на яснота относно действителната финансова