Определение № 241 от 05.05.2026, Апелативен съд - Варна
- Съд
- Апелативен съд - Варна
- Дело
- Въззивно търговско дело 165/2026
- Вид
- Определение № 241
- Подписан
- 05.05.2026
- В сила
- 05.05.2026
- Състав
- Георги Йовчев, Даниела Илиева Писарова, Николина Петрова Дамянова
Цитирани разпоредби
- чл. 229, ал. 1, т. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 267 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 73, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл.250, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.252 ал.1, изр.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл.575, ал.2 · Търговски закон
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 241 гр. Варна, 05.05.2026 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Г. Йовчев
Членове:
Николина П. Дамянова
Д.а Ил. Писарова като разгледа докладваното от Д.а Ил. Писарова Въззивно търговско дело № 20263001000165 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 267 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Б.И -91 ООД, ЕИК 107059276, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, представлявано от управителя М.В.Б., чрез процесуалния представител адв. Г. Б., срещу решение № 128/17.03.2026г. постановено по т.д. № 620/2025г. по описа на Варненския окръжен съд, с което съдът е осъдил ОТВЕТНОТО ДРУЖЕСТВО „Б.и 91“ООД, ЕИК 107059276, да заплати на ИЩЕЦА “КРЕМЕР-СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК 831521337, следните суми: 1) 80 189,99 евро с включен ДДС, представляващо възнаграждение по Договор от 27.06.2022г. за съхранение на зърно в складова база на ищеца в землището на с. Слънчево, общ. Аксаково, за месеците август, септември и октомври 2025г., съгл. чл.3, ал.3 от договора, за което са издадени: фактура № 1000000495/01.08.2025г., фактура № 1000000496/01.09.2025 г. и фактура № 1000000500/01.10.2025г., на осн. чл.79 от ЗЗД, ведно със законната лихва от дата на исковата молба – 10.10.2025г. до окончателното издължаване на сумата; 2) за сумата от 10 691,99 евро, представляваща мораторна неустойка по чл. 23 от договор от 27.06.2022г. за съхранение на зърно в складова база на ищеца в землището на с. Слънчево, общ. Аксаково, на осн. чл. 92 от ЗЗД, ведно със законната лихва от дата на исковата молба – 10.10.2025г. до окончателното издължаване на сумата, формирана както следва: 2.1.) 5 346 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължение по Фактура № 1000000495/01.08.2025г. за периода от 06.08.2025г. до 10.10.2025г.; 2.2.) 4 677,75 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължение по Фактура № 1000000496/01.09.2025г. за периода от 06.09.2025г. до 10.10.2025г. и 2.3.) 668,25 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължение по Фактура № 1000000500/01.10.2025г. за периода от 06.10.2025г. до 10.10.2025г., както и е извършил разпределение на разноските по делото.
1
Въззивникът обжалва решението в неговата цялост като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, респ. като очевидно неправилно и постановено в противоречие с трайната практика на ВКС.
Основното оплакване е за неправилно тълкуване на съдържанието на договорната клауза на чл.3, ал.3 от договора, сключен между страните на 27.06.2022г. В същата е предвидено възнаграждение по договора, но неправилно е тълкувано основанието, за което се дължи същото – предвидено е възнаграждение за съхранение в размер на 27 500 евро без ДДС на месец, независимо от реалното съхраняване на зърното. Въззивникът счита, че двете фрази: „независимо от реално съхраняваното количество“ и „независимо от реалното съхраняване на зърно“ са напълно различни по смисъл и водят по същество до различни правни изводи. При погрешна интерпретация на задължението в чл.3, ал.3 от договора, съдът е достигнал до неправилен извод за комплексния характер на договора – в частта с претендираното възнаграждение по ал.3 на чл.3 от договора като е приел, че последният е с характер на договор за осигуряване капацитет за съхранение, а в другата си част – уредена в ал. 1 и ал. 2 на чл. 3, договорът представлява предварителен договор за съхранение.
Въззивникът отрича да е уговаряно задължение за заплащане само за резервиране на капацитет нито е постигана уговорка за дължимост на възнаграждение „независимо от действителното влагане на зърно“. Според въззивника, съдът неправилно възприел, че договорът от 27.06.22г. има комплексен характер като предвижда освен заплащане на възнаграждение за теглене и експедиция, и отделно възнаграждение за съхранение – осигуряване капацитет за съхранение на зърно съгласно чл.3, ал.3 /на 4 бр. силози/.
Напротив, твърди, че в настоящия случай е налице договаряне единствено на бъдещи договори за влог, поради което при липса на предадени вещи за съхранение в процесния период, ответникът не дължи възнаграждението, предмет на предявените претенции.
Твърди, че съдът не е извършил проверка на действително уговореното между страните в договора, поради което неправилно е приел, че възнаграждението е дължимо за извършена услуга за съхранение, доколкото такава не е извършена в процесния период. Въззивникът препраща към клаузите в раздел IV „Права и задължения на влогоприемателя“, в които липсва договореност за осигуряване капацитет за съхранение. Договореното (приемане зърно за съхранение, осигуряване на достъп до него и пр.) и поетите задължения са съществени за договора за влог, а не за договор за съхранение (осигуряване на капацитет).
Клаузата на чл. 9 от договора е присъща за договорите за влог и е в унисон с предвиденото задължение на влогоприемателя в разпоредбата на чл.575, ал.2 ТЗ. Ето защо, в процесния случай договорът следва да се разглежда единствено като договор за влог, когато бъде сключен, т.е. с предаване на стоката/вещта за съхранение.
За пълнота на изложеното, алтернативно въззивникът счита за относима разпоредбата на чл.252 ал.1, изр.2 ЗЗД, като в този случай би дължал единствено предвидените в нормата разноски, сторени от влогоприемателя с оглед на уговореното времетраене на влога, но не и възнаграждение за съхранение, каквото не е било реално осъществено. В случая такъв иск не е предявяван. С това се обосновава тезата за неправилност на решението и 2 неоснователност на исковете.
В заключение въззивникът счита за недължимо претендираното възнаграждение по чл. 3 ал. 3 от процесния договор, който извод обуславя и такъв за недължимост и на акцесорните претенции за неустойки за забавено плащане. Поради изложеното, въззивникът моли съда да отмени обжалваното решение, като постанови друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира се присъждане на разноски пред двете инстанции.
Отправя се искане за спиране на производството по настоящото дело на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК ответната страна „КРЕМЕР-СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК 831521337, представлявано от адв. П., е депозирала писмен отговор по жалбата, намирайки същата за неоснователна, без въззивникът да навежда нови оплаквания, различни от вече изложените пред първа инстанция по същество на спора.
С отговора се оспорват като несъстоятелни оплакванията касателно характера на договора и приложимите правни норми към същия. Страната счита искането за спиране на производството по делото за неоснователно. Изрично отбелязва, че ответникът- въззивник не оспорва валидното сключване и действие на договора в нито едно от двете съдебни производства, поради което не е налице спор между страните относно правопораждащия факт, който е безспорен. Спорните въпроси се свеждат до наличието или липсата на неизпълнение по договора за съхранение (какъвто смята, че е настоящият), при това за отделни периоди. Моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.
При преценка редовността на сезиране, въззивният състав установи, че жалбата е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването. Същата отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е надлежно администрирана от първоинстанционния съд. Ето защото ВАпС приема производството по въззивната жалба за допустимо.
По отношение особеното искане на въззивника:
С въззивната жалба се прави искане за спиране на производството на осн. чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на производството по т.д. № 65/2025г. по описа на Окръжен съд – Габрово. Искането се обосновава с твърдения, че соченото като преюдициално производство, е по претенция за по-ранен период, преди процесния, като се основава на идентична фактическа ситуация – между същите страни, по същия договор, при идентични претенции и при непредадена стока за съхранение. Излага съждения за наличие на преюдициалност между двете дела, като производството по по-рано образуваното дело, висящо към момента пред ОС-Габрово, следва да бъде прието за обуславящо настоящото.
Настоящият състав намира, че към настоящия момент не са налице данни за преюдициалност между сочените две съдебни производства, независимо, че се касае за 3 искове, основани на идентично правоотношение между едни и същи страни. Произнасянето по този ред следва да бъде отложено след обосноваване на искането за спиране от въззивника съобразно отговора по въззивната жалба и приложените към нея книжа, депозирани по преюдициалното производство пред ОС-Габрово.
Предвид така очертания от въззивната жалба спор, въззивният съд намира, че не се налага служебно събиране на доказателства или даване указания на страните за предприемане на процесуални действия за доказване на релевантни факти и обстоятелства.
Делото следва да се насрочи за разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
В допълнителна молба към жалбата, вх.№11699/08.04.2026г., въззивникът прави искане за възстановяване на сумата от 261.78 евро като недължимо платена по сметка на съда: Съображенията на страната са, че държавната такса следва да е в размера, посочен в чл. 73, ал. 4 ГПК, но в случая липсват данни която и да е д.т. да е внесена по посочения в нормата начин –виртуален ПОС в ЕПЕП, а всичките са чрез обикновено електронно (интернет) банкиране. Въззивната жалба също е подадена физически, а не чрез ЕПЕП.
Предвид липсата на данни за приложение на чл.73, ал.4 ГПК, независимо от внасяне на държавната такса посредством електронно банкиране /различно от визираното в цитираната процесуална норма/, съдът следва да предостави възможност на страната да представи доказателства за заплащане на дължимата държавна такса по ВЖ чрез виртуален ПОС в ЕПЕП, в който случай единствено дължимата държавна такса би била дължима в редуциран с 15% размер.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА за разглеждане въззивна жалба на Б.И -91 ООД, ЕИК 107059276, със седалище и адрес на управление гр.Севлиево, представлявано от управителя М.В.Б., чрез процесуалния представител адв. Г. Б., срещу решение № 128/17.03.2026г., постановено по ТД № 620/2025г. по описа на Варненския окръжен съд, с което са уважени изцяло предявените от КРЕМЕР СОФИЯ ООД срещу Б.И 91 ООД осъдителни искове с правно основание чл.79 ЗЗД вр.чл.250, ал.2 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, основани на Договор от 27.06.2022г. за съхранение на зърно в складова база на ищеца в землището на с.Слънчево, общ.Аксаково, обл.Варна.
НАСРОЧВА производството по ВТД № 165/2026г. по описа на ВАпС, ТО, в открито съдебно заседание на 03.06.2026г. от 14.00 часа.
УКАЗВА на въззивника Б.И- 91 ООД чрез пълномощника му по делото адв.Г.Б. в 1 седмичен срок от връчване на препис от това определение ведно с препис от постъпилия отговор и приложенията към него от Кремер -София ЕООД, да представи по делото: документ за заплащане на дължимата по делото държавна такса чрез виртуален ПОС в ЕПЕП, за удостоверяване основанията за редуциране размера на дължимата по въззивното дело д.т. съгласно чл.73, ал.4 от ГПК; да обоснове съобразно отговора искането си за спиране 4 на производството по делото на основание чл.229, т.4 ГПК, по което съдът ще се произнесе с допълнително определение.
ДОПЪЛНИТЕЛНО на осн. чл. 7 ГПК съдът:
УКАЗВА на страните, че имат възможността да получат достъп до електронното дело на въззивната инстанция, за което следва да подадат нови заявления, подадени чрез портала ЕПЕП.
УКАЗВА на страните, че следва да представят списъци по чл. 80 ГПК на сторените разноски ведно с приложенията към тях най-късно в съдебно заседание и при пропускане на крайния срок (даване ход на устните състезания в последното по делото заседание) за представянето на справка за разноските пред въззивен съд и доказателства за извършването им, правото им да искат изменение на размера, определен от съда ще бъде преклудирано.