Решение № 3799 от 28.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3799 гр. София, 26.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100511884 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 8767 от 29.07.2022 г., постановено по гр. дело № 44243/2021 г. по описа на СРС, 49-ти състав, са били частично уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу М. Н. Н. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че М. Н. Н. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от сумата от 1878.66 лева, главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.09.2016 до м.04.2018, ведно със законната лихва от 13.11.2019 до изплащане на вземането, сумата от 302.70 лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2017 до 31.10.2019г., както и суми за извършени услуги за дялово разпределение в размер на 23.89 лева за периода от м.10.2016 до м.04.2018 и сумата от 5.25 лева - мораторна лихва за периода от 1.12.2016 до 31.10.2019г. върху главницата за дялово разпределение, като главният иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 149, ал. 1 ЗЕ е отхвърлен за горницата над 1878.66 лева до пълния предявен размер от 2072.66 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за процесния период.

Със същото решение М. Н. Н. е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.

1 ГПК сумата от 136,14 лева - разноски в производството по чл. 422 ГПК, сторени пред СРС, и сумата 90,17 лева - разноски в производството по ч.гр.д. № 65106/2019 г. по описа на СРС, 49-ти състав, а „Топлофикация София” ЕАД е осъдена да заплати на ответника М. Н. Н. , на 1 основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 20,17 лева - разноски по делото, сторени пред СРС.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която исковете са били частично уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника, чрез пълномощника си – адв. Р.Р., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за недопустимост на решението, касаещо признатото вземането за дялово разпределение и лихва за забава върху същото, както и за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите по отношение признатото в полза на ответника вземане за стойността на доставената топлинна енергия и лихва за забава. Поддържа, че в настоящето производство е установил, че ответникът не е едноличен собственик на имота, до който ищецът е доставял топлинна енергия, тъй като същият е бил придобит по време на брака му с М.Н., като същият нямал статут на семейно жилище и съсобствениците следвало да отговарят по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй като не била налице хипотезата на чл. 32, ал. 2 СК. При евентуалност на оплакванията поддържа, че няма законоустановено задължение за заплащане на дялово разпределение в полза на ищеца, както и че не дължи лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, подробно аргументирайки оплакването си разпоредби от ОУ, като в случая нямало покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, респективно че ищецът го е поставил в забава. Сочи още, че ищецът не е установил и реално доставената до имота топлинна енергия. Моли съда да обезсили в посочената част решението и отмени същото в останалата обжалваната част и отхвърли изцяло исковете.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД и третото лице-помагач на страната на ищеца - „Нелбо инженеринг“ ООД, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не са подали отговор на въззивната жалба.

Решението в частта, с която главният иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.

149, ал. 1 ЗЕ е отхвърлен за горницата над 1878.66 лева до пълния предявен размер от 2072.66 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за процесния период, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Оплакването в жалбата, че по отношение на таксата за дялово разпределение и лихва върху това вземане ищецът е предявил чужди права е въпрос по същество на спора и не касае допустимостта на обжалваното решение в тази му част.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, 2 съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Ето защо възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз основа на индивидуално сключен договор, респективно не възниква с подаване на заявление за откриване на партида, каквото оплакване се съдържа във ВЖ, а възниква по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот. В конкретния случай по делото е приет като писмено доказателство Нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ от 03.06.1988 г. /лист 20 по делото на СРС/, от който се установява ,че М. Н. Н. е собственик на процесния недвижим имот, до който ищецът е доставил топлинна енергия.

Следователно ищецът е изпълнил в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК разпределената му като доказателствената тежест, и е установил по делото при условията на пълно доказване обстоятелство, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, респективно че има качеството на потребител. Следователно М. Н. Н. е пасивно материално легитимиран да отговаря по иска.

Неоснователни са оплакванията, че СРС не е отчел обстоятелството, че имотът е придобит в режим на СИО и същият не бил семейно жилище, поради което и следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 133 ГПК, когато в установения срок ответникът не направи 3 провоизключващо възражение, каквото по естеството си представлява оплакването във въззивната жалба, че по делото не е установен режима на придобиване на процесния недвижим имот /дали е придобит в СИО/, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В конкретния случай, в подадения писмен отговор на исковата молба, не е направено възражение, че процесният недвижим имот е придобит в режим на СИО и настъпилата преклузия не може да бъде преодоляна чрез приетото в нарушение на чл. 147 ГПК Удостоверение за граждански брак от 2.11.1986 г., доколкото същото не е представено с отговора на ИМ, а е въведено едва в устните състезания в производството пред СРС. Ето защо по отношение на това възражение е налице процесуална преклузия по смисъла на чл. 133 ГПК и същото не може да бъде предмет на изследване от въззивната инстанция. Същите съображения се отнасят и по отношение на оплакването, че ищецът не е установил реално доставеното количество топлинна енергия до процесния имот, тъй като в отговора на исковата молба ответникът не е оспорил твърдението на ищеца, а дори признал същото и е възразил против допускането на СТЕ, а съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат само спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях.

Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи претенцията за дялово разпределение съдът намира следното:

С разпоредбата на чл. 139, ал. 2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.

1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение.

По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.

Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването 4 дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.

Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.