Решение № 139 от 29.09.2026, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 139 гр. К., 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Васка Д. Халачева

Петър Д. Дамянов при участието на секретаря Славея Д. Топалова като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело № 20265100500169 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

С Решение № 39/20.01.2026 г., поправено с Решение № 190/08.04.2026 г., и двете постановени по гр.д. № 1104/2025г., Районен съд - К. на основание чл.144 от СК е осъдил С.

Д. М., с ЕГН **********, да заплаща в полза на дъщеря си Д. С. М., ЕГН **********, месечна издръжка в размер на 230 евро, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, с падеж до 5-то число на месеца, за който се дължи, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.08.2025 г. до завършване на средно образование в редовна форма на обучение, но не по-късно от навършване на двадесет годишна възраст или до настъпването на законна причина за нейното изменение или прекратяване, която издръжка на основание чл. 127, ал. 4 от ГПК, да се заплаща по сметка с IBAN ************************** при „Обединена Българска банка“ АД с титуляр Д. С. М., като съдът е отхвърлил иска за разликата над 230 евро месечна издръжка до предявения размер от 550 лева, като неоснователен.

Районният съд е осъдил на основание чл. 149 от СК С. Д. М., с ЕГН **********, да заплаща в полза на дъщеря си Д. С. М., с ЕГН **********, издръжка за минало време за периода от 03.03.2025 г. до 11.08.2025 г. в размер на 230 евро, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, с падеж до 5-то число на месеца, за който се дължи, и която издръжка на основание чл. 127, ал. 4 от ГПК, се заплаща по сметка с IBAN ************************** при „Обединена Българска банка“ АД с титуляр Д. С. М., като 1 съдът е отхвърлил иска за разликата над 230 евро месечна издръжка до предявения размер от 500 лева, като неоснователен.

Първоинстанционният съд е осъдил ответника С. Д. М. да заплати на ищцата Д. С. М. направените по делото разноски, съразмерно уважената част от иска за платено адвокатско възнаграждение в размер на 250.99 евро.

Осъдил е на основание чл. 38, ал. 1 от ЗА ищцата Д. С. М. да заплати на на адв. В. К. от АК- Х., адвокатско възнаграждение в размер на 46.48 евро, съразмерно отхвърлената част от исковете.

Ищецът С. Д. М. е осъден и да заплати в полза бюджета на съдебната власт по сметка на РС-К. сумата от 147.20 евро, представляваща дължима държавна такса в производството за присъдената издръжка, съгласно постановено по делото по реда на чл.248 от ГПК Определение № 426/08.04.2026 г.

С обжалваното първоинстанционно решение, на основание чл.242, ал.1 от ГПК е допуснато и предварителното му изпълнение в частта му относно присъдената издръжка.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът- баща С. Д. М., който го обжалва чрез своя процесуален представител, с искане за отмяната му и за отхвърляне на предявените от ищцата искове, като неоснователни и недоказани, евентуално с искане за намаляване размера на присъдената с решението издръжка до поносим минимум, който обаче е не конкретизиран. Изложени се доводи за неправилно приложение на нормата на чл.144 от СК и необоснованост на извода за липса на „особено затруднение“ за бащата. В този аспект в жалбата се изтъква, че към момента на постановяване на първоинстанционното решение ответникът вече има второ дете –син К.М., за което обстоятелство прилага и ново писмено доказателства- Акт за припознаване № 0186/24.02.2026 г. Твърди се, че задължението му за издръжка към малолетния му син е безусловно и е с предимство пред това му към пълнолетната му дъщеря, което не било безусловно.

В жалбата се твърди, че тъй като малолетният му син претърпял тежък инцидент, се налагало да посещава специално училище, поради което следвало да се полагат за него лични грижи /транспорт и медицински прегледи/, което пък водело до невъзможност ответникът да работи и да реализира доходи. Изтъква се, че ответникът-въззивник бил на издръжка на майката на детето, а той единствено полагал грижи за малолетното дете и за дома.

Излагат се и съображения, че останали недоказани нуждите на ищцата от неговата издръжка. Съдът необосновано приел претенциите й за уроци, пътувания в чужбина и танцови участия без представено писмено доказателство. От снетите свидетелски показания ставало ясно, че същата ходи по дискотеки, което доказвало, че разполага с време и средства за развлечения и не е в състояние на крайна нужда.

В жалбата са изложени и съображения за допуснати от решаващия съд процесуални нарушения, които се обаче в производството се свеждат до наличие в обжалвания акт на 2

ЯФГ, която е поправена с постановеното по реда на чл.247 от ГПК поправящо Решение №190/08.04.2026 г.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, е постъпил чрез процесуален представител, отговор на въззивната жалба от ответника по същата Д. С. М., с изложени доводи за нейната неоснователност.

В съдебно заседание, въззивникът С. М. чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна.

В съдебно заседание, въззиваемата Д. М. чрез процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Окръжният съд, по повод депозираната въззивна жалба и след преценка на събраните доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата, като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

Пред компетентния Районен съд -К. е предявена искова претенция, съставляваща обективно съединени искове с правно основание чл. 144 от СК и чл.149, във вр. с чл.144 от СК за заплащане на издръжка на навършило пълнолетие, но не приключило средното си образование в редовна форма на обучение дете, в размер на 550 лв. месечно, както и за заплащане на издръжка за минало време за периода от навършване на пълнолетие 03.03.2025 г. до предявяване на исковата молба – 11.08.2025 г. в размер на 500 лв., ведно със законна лихва за забава за всяка просрочена вноска.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно ограничава проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/.

В този смисъл настоящият съд намира първоинстанционното решение за валидно и допустимо, и при постановяването му не са били нарушени императивни норми на материалния закон. А в аспекта на установената рамка на въззивното произнасяне, очертано от депозираната въззивна жалба, се установява като безспорно в производството, че въззиваемата Д. С. М. е дъщеря на Ф.Д.М. и на въззивника С. Д. М. /Удостоверение за раждане, издадено въз основа на Акт за раждане № 0254/09.03.2007 г. на Община К./, че рождените й родители са разведени, считано от 29.12.2009 г., че ищцата Д. е родена по време на брака им - на **.**.**** г. и е пълнолетна, на навършени към момента на постановяване на настоящия съдебен акт 19 години, и която към момента на депозиране на исковата молбаза учебната 2025-2026 г. е ученичка в 12 клас при редовна форма на образование в СУ „П.Р.

С.“, гр.К..

Изхождайки от правната норма на чл.144 от СК и от наложилата се съдебна практика, 3 обективирана и в Решение № 170/ 24.07.2013 г., постановено по гр. д. № 1339/2012 г. на III г. о., ГК на ВКС, съдът приема, че кумулативните предпоставки за определяне на издръжка на пълнолетно дете са: пълнолетните деца да учат редовно в средни и висши учебни заведения, за предвидения срок на обучение, до навършване на двадесетгодишна възраст при обучение в средно и на двадесет и пет годишна възраст при обучение във висше учебно заведение; същите да не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото си; и родителите да могат да дават издръжка без особени затруднения, като последното означава, че родителят трябва да притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си учащо дете. Преценката за това е винаги конкретна и зависи от имуществото, от доходите, квалификацията, семейното положение, здравословното състояние и начина на живот на задълженото лице.

За да постанови съдебния си акт, решаващият съд съобразявайки цитираната вече разпоредбата на чл.144 от СК, правилно е приел, че ищцата не може да се издържа сама, защото през учебната 2025-2026 г. завършва средното си образование в редовна форма на обучение, няма възможност да работи и не реализира доходи от труд, а няма и имущество, от което да генерира достатъчни за издръжката си приходи, и че доходът й се свежда до това, което й осигурява нейната майка. Така направения извод настоящата инстанция намира за правилен, а и за безспорен в производството. В този аспект следва да се приеме за установено и обстоятелството, при доказано в производството за периода от м.02.2025 г.м.08.2025 г. брутно месечно трудово възнаграждение от 1115.77 лв., че майката на ищцата работи и получава минималната за страната месечна работна заплата, която към момента е в размер на 620.20 евро. Установява се в производството от разпита на майката Ф.М. и, че до навършване на пълнолетие от ищцата, бащата-ответник доброволно е плащал на дъщеря си издръжка в месечен размер от 130 лв.

Както вече беше посочено, относно правилността на атакуваното решение, настоящата инстанция е ограничена от релевираното във въззивната жалба. В този смисъл, основният въпрос в настоящото въззивното производство се свежда до това, дали даващият издръжката – родител, от когото тя се търси, в казуса - бащата, има възможност без особени затруднения да я заплаща на безспорно пълнолетната си дъщеря, не навършила 20-годишна възраст и през учебната 2025-2026 г. приключваща средното си образование като ученика в 12 клас, редовна форма на обучение.

В този аспект във въззивната жалба се излагат доводи, че бащата С. М. няма възможност без особени затруднения за него да заплаща издръжка на пълнолетната си учаща дъщеря, защото е признал свой роден на 29.04.2010 г. син с Акт за признаване № 0186/24.02.2026 г., издаден в Нидерландия, защото синът му в следствие на травма, получена при ПТП има нужда от неговите грижи, поради което той-бащата не работи и не реализира доходи. В този аспект са приети от въззивния съд като нови писмени доказателства, в легализиран превод, Акт за раждане № ID0225/2010 г., с вписан в него Акт за признаване на бащинство от 24.02.2026 г на детето К.М., издадени в Нидерландия, План за перспективно развитие (ППР) 4 за учебната 2025-2026 г. на Колеж „П.“- учебно заведение за ученици с физически увреждания или хронично заболяване от 04.03.2026 г. и Медицински свидетелства от 27.07.2023 г. и от 24.08.2023 г. на пациент К.М., издадени от Детска неврология, Ротердам, Нидерландия.

Въззивният съд извърши обстоен прочит на така описаните и приети писмени доказателства, от анализа на които се налага извод, че признатото от ответника на 24.02.2026 г. за негово дете- син К.М., родено на 29.04.2010 г., е пострадало при ПТП на 20.06.2023 г. при управление на електрически велосипед без каска, в следствие на което е получило черепно-мозъчна травма, наложила посещението му през учебните 2024-2025 г. и 2025-2026 г. колеж „П.“, представляващ учебно заведение за ученици с увреждания, в който се полагат необходимите за детето грижи и образование. В този аспект действително се налага извод за необходимост от страна на родителите на К. –ответника С. М. и рождената майка на детето от специални грижи, внимание и отговорности, включващи и средства.

От прочита обаче на цитирания План за перспективно развитие за учебната 2025-2026 г. на Колеж „П.“ от 04.03.2026 г., Графа „Семейство/помощ“, противно на твърденията във въззивната жалба на ответника, се установява и обстоятелството, че бащата С. М. полага труд, същият притежава бръснарница, в която и работи, и в която и синът К. понякога помага. Казаното съобразено с достъпната информация, че най-ниската заплата в Нидерландия за човек, работещ на пълен работен ден, към момента на депозиране на исковата претенция - 12.08.2025 г., е в размер на 2 193 евро, а към момента на постановяване на настоящия акт е 2 315.21 евро бруто на месец, води на извод, че ответникът- баща може да заплаща определената му от решаващия съд месечна издръжка от 230 евро на пълнолетната си дъщеря до момента на приключване на средното й образование, което в производството се установява, че е към м.05-06.2026 г. В контекста на нарочното оплакване във въззивната жалба, следва да бъде посочено и това, че съдът не бил хипотетичен в изясняване съдържанието на правната норма досежно финансовите възможности на ответната страна, ако добросъвестно тя бе представила своите реални доходи.