Решение № 66 от 16.05.2025, Районен съд - Никопол

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. Никопол, 16.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НИКОПОЛ в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя В. Наумова при участието на секретаря Вероника С. Бебенова като разгледа докладваното от Галя В. Наумова Гражданско дело № 20254420100026 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Н. И. – Н. от с.Д.В., чрез адв.Д.М. от АК – П. против „Н.“ ООД с искане за обявяване за нищожност на Договор за потребителски кредит № ************* от 14.12.2024г., сключен между ищеца и този ответник и против "К.Г. БГ" ООД, с искане за обявяване нищожност на Договор за предоставяне на гаранция № ************* от 14.12.2024г., сключен между ищеца и този ответник В исковата молба се твърди, че съгласно цитираният договор за кредит, ищеца следва да върне на първият ответника сумата от 780лв., при сума за получаване 600лв., при срок на кредита то 12 месеца, при ГПР от 65.48%. Излага, че изпълнението на договора за кредит е обезпечено с договор за гаранция от същата дата, сключен с второто ответно дружество, съгласно който дължи такса в размер на 448лв., платима на 12 месечни вноски.

Излагат съображения, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК, поради което ищеца следва да върне само чистата стойност на кредита. Твърди, че в посоченоият ГПР по кредита не с ясни кои компоненти включва и как се формират същите. Не е ясно дали в ГПР са включени възнагражденията за поръчителство и други разходи.Твърди, че са зададени допълнителни компоненти които оскъпяват финансовият ресурс, както и че се използв заблуждаваща търговска практика.. Поддържа се, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени чл.10 ал.1, чл.11ал.1т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази недействителност. Сочи се още, че при обявяване на тази недействителност заемателят дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.Поддържа се, че клаузата за обезпечение в действителност увеличавала печалбата на кредитора, тъй като при плащане на всички 1 задължения по заема, потребителят следвало да плати и възнаграждението на гаранта. Като посочва, че посоченият в договора ГПР не отговарял на действителните разходи, тъй като не включвал сумата за обезпечението.Посочва, че липсвало ясно разписана методика за формиране на годишния лихвен процент на разходите по кредита – кои компоненти са включени в него и как е сформиран същия.

На следващо място твърди, още че и сключеният договор за гаранция, от същата дата, на която е бил сключен договора за кредит, също е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и на основание чл.26, ал.1 пр.2 вр с чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Твърди, че нее налице еквивалентност на размера на отпуснатият кредит и размера на възнаграждението за предоставената за гаранция, коеот нарушава принципите на добросъвестност и на добрите нрави в облигационните отношения. Посочва, че е отпуснат кредит в размер на 600 лв., а е уговореното възнаграждение за предоставена гаранция е над 50% от сумата по кредита – 448лв.Излага съображения, че възнаграждението по сключеният договор за гаранция, е следвало да се включи в размера на ГПР, поради което невключването му заобикаля закона. По тези и други подробно изложени съображения се иска съда да прогласи недействителността на договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция.Претендира разноски.

В срока за отговор и двете ответни дружества не са изразили становище по предявените искове.

Съдът като съобрази събраните по делото доказателства и доводите на ищеца, прима за установено следното от фактическа страна:

Безспорно между страните е че ищеца е сключил с първият ответник Договор за потребителски кредит № ************* на 14.12.2024г., съгласно който ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 600 лв.

Видно то представените от ищеца писмени доказателства, в деня на сключване на договора за кредит , ищеца е сключил и Договор за предоставяне на гаранция № ******** на 14.12.2024г. с "К.Г. БГ" ООД, , по който ищецът се е задължил да заплати сумата от общо 448 лв. – възнаграждение за предоставяне на гаранция, като условието за плащане на същата е посочено – след получаване на надлежно подписано от бенефициера, искане в което декларира, че наредителя не е изпълнил своевременно на кое от паричните си задължения по договора или не го е изпълнил изцяло.

От съдържанието и на двата процесните договори се установява, че дължимите суми по тях, следва да се преведат по едни и същи банкови сметки в едни и същи банки.Безспорно между страните е също, че в ГПР е включен единствено разхода за възнаградителна лихва .Няма спор по делото, също, че неустойка по договора не е начислявана, предвид факта, че кредитът е обезпечен посредством гаранция. Други доказателства от страните не са ангажирани.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно чл. 18 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне 2 на информация на потребителя, спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или ал. 2, получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор.

Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Сключеният договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закон за потребителския кредит (ЗПК), както и разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, включително да уговорят възнаграждения, такси, неустойки и др., е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки.

Съгласно разпределението на доказателствената тежест по предявените искове и събраните по делото доказателства, съдът намира същите за основателни по следните съображения:

Възнаграждението за предоставяне на гаранция не е включено при изчисляване на ГПР.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа "годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин".

От своя страна разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК гласи, че "годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит".

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".

Посоченият в конкретния случай ГПР от 65.48 % формално отговаря на изискването 3 на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но съдът намира, че същият не отразява действителния такъв по сключения между страните договор за кредит, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от ищеца с "К.Г. БГ" ООД, което следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора и отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита по следните съображения:

От това съдържание на процесния договор за кредит се установява, че ищецът, при кандидатстването си за кредит, е избрал последният да бъде обезпечен чрез предоставяне на гаранция.Ответниците не твърдят, и не представят доказателства, че кредитът е можело да бъде отпуснат и без предоставяне на някакъв вид обезпечение - банкова гаранция, гаранция от небанкова финансова институция или поръчителство, по избор и преценка на кредитополучателя. Това според съда, поставя потребителя, имащ необходимостта от парични средства (предвид това, че кандидатства за т. нар. бързи кредити от небанкова финансова институция), да избере именно най-бързият вариант за одобрение на кредита – да сключи договор за гаранция с небанкова финансова институция, с посочено и одобрено от кредитора лице, поради което изложените от ответниците твърдения в писмени становища в хода по същество, са абсолютно голословни и не са подкрепи ни с никакви доказателства. .

Съдът намира, че първият ответника, поставяйки ищеца в задължително условие, сключването на договора за предоставяне на гаранция за получаването на кредит, третира неравноправно потребителите, с оглед срока на разглеждане на заявлението за кредит в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с гаранция от небанкова финансова институция - "К.Г. БГ" ООД (предложено и одобрено от "Н." ООД дружество).

Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите на ответните дружества за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума, от която се нуждае, следва да сключи "договор за предоставяне на гаранция", с посоченото в уебсайта на кредитора юридическо лице - гарант. Договорът за гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга.

Поради изложеното съдът намира, че сключването на договор за предоставяне на гаранция се явява допълнителна услуга за потребителя, която е пряко свързана с договора за кредит, потребителят дължи възнаграждение за нея (независимо дали ще се стигне до ангажиране на отговорността на гаранта или не) и този разход е известен на кредитора – т. е.съдът намира, че следва да бъде включен в общите разходи по кредита при изчисляване на ГПР. Между двата договора е налице обвързаност, която се изтъкна и по-горе в изложението и която се установява от редица допълнителни обстоятелства - сключване на договора за 4 гаранция с посочено в сайта на кредитора и одобрено от кредитора ЮЛ, сключване на договорите в един и същи ден и не на последно място - еднакъв срок и на двата договора, и еднакви банкови сметки на двете ответни дружества.

Всички тези факти водят до неоснователност на твърденията на двете ответни дружества, че договорът за гаранция касае отделно и независимо правоотношение, за което "Н." ООД не е имало знание дали ще се сключи и при какви условия. В договора за предоставяне на гаранция е изрично посочено, че "Н." ООД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност още веднъж потвърждава извода, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на "Н." ООД и при необходимост от ангажиране отговорността на гаранта, реално би се стигнало до абсурдната ситуацията кредиторът да плати сам на себе си. Дължимото възнаграждение по сключения договор за гаранция в размер на 488 лв. се явява допълнително възнаграждение за кредитора и прикрит разход по кредита, който значително го оскъпява и макар, че е уговорено по "друго" правоотношение, то целта е била единствено да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.