Решение № 715 от 19.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 715 гр. Пловдив, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330110519 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от А. Д. Д. против „Вива Кредит”АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

-сумата в размер на 543,47 лева – недължимо платена при липса на основание възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на сумата;

-сумата от 773,86 лева – недължимо платена при липса на основание неустойка по договор за паричен заем № **** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на сумата;

- сумата от 1618,76 лева - – недължимо платена при липса на основание по клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявки за отпускане на паричния заем по договор за паричен заем № **** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г., до окончателното изплащане на сумата.

1

В исковата молба и уточняващата я молба вх.№ **** г., представляваща неразделна част от исковата молба, се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2700 лева, която следвала да бъде върната в срок до *** г., при фиксирана лихва в размер на 40,30 % и ГПР в размер на 49,37 %. Общо дължимата сума по кредита била в размер на 4920,24 лева, която била заплатена от ищеца на ответника. Посочва се, че уговорената възнаградителна лихва в чл. 2, т.6 и т.8 от договора била нищожна, доколкото надвишавала трикратния размер на законната лихва. Също така, в чл. 4 от договора била уговорена клауза, че кредитополучателят дължи неустойка от 773,86 лева, ако в тридневен срок от подписването на договора не осигури обезпечение измежду поръчители и банкова гаранция. Между страните била договорена и такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем в размер на 1618,76 лева. В исковата молба се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото е сключен в противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Досежно неустойката се възразява, че същата е нищожна и поради противоречие на клаузата за нейното договаряне с добрите нрави и като противоречаща на чл. 21, ал. 1 и 33 ЗПК и 71 ЗЗД. Поради изложеното се предявяват исковите претенции за връщане на недължимо платени суми от ищеца по нищожни клаузи за възнаградителна лихва, неустойка и такса експресно разглеждане на заявка за отпускане на заем, тъй като били платени при начална липса на основание.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива Кредит”АД, с който се оспорва исковата претенция. Не се оспорва, че между страните е сключен договор за паричен заем № ***** г. по силата на който ищцата е усвоила сума в размер на 2700 лева, като в изпълнение на поетите задължения е изплатила 2700 лева – дължима главница, 543,47 лева – договорна лихва, 773,86 лева – неустойка, 1618,76 лева – такса експресно разглеждане. Възразява, че договорът за кредит не е недействителен поради нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото уговореният лихвен процент е фиксиран. ГПР бил посочен в договора за кредит, като в същия не следвало да бъде включвана неустойката, поради което според ответника не е налице противоречие и с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Излагат се съображения, че уговорената клауза за неустойката не противоречи на 2 добрите нрави и на материалния закон, в частност чл. 21, ал.1 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК. Същата кореспондирала с присъщите й обезпечителна, обезщетенителна и санкционна функции. Досежно таксата за експресно разглеждане на документите се навеждат доводи, че същата е доброволно избрана от ищеца допълнителна услуга, поради което се дължи възнаграждение за нея. Същото обаче не следвало да бъде включвано в ГПР, доколкото била избрана доброволно от ищеца. Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Между страните не е спорно, че на **** г. е сключен процесният договор за паричен заем № *** /л.22/, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 2700 лева, която следвало да се върне на 26 равни вноски, всяка в размер на 189,24 лева, последната с падеж - *** г., като посоченият фиксирания годишен лихвен процент по заема е 40,32%, а ГПР – 49,37%. За безспорно е отделено, че при изчисляване на посочения в договора размер на ГПР не са включени размерите по договорените между страните неустойка и такса експресно разглеждане. Не е спорно, а и от съдържанието на представения договор се установява, че в чл. 1, ал. 3 от същия е договорено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1618,76 лева. Също така в чл.5, ал.2 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на регламентирано задължение в чл.5, ал.1 от договора, а именно в тридневен срок от усвояване на сумата по договора заемателят да предостави на 3 заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя, издадена не порано от три дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило двадесет и една годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж от шест месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател, или да представи банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение по договора, валидна тридесет дни след падежа за плащане по договора.

Уговорената неустойка за неизпълнение на посоченото задължение възлизала на 1079,26 лева, която се заплаща на равни части към всяка погасителна вноска.

От приложената по делото справка за извършени плащания по договора се кредит /л.26-27/, се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество по договор за паричен заем № **** от *** г., всички дължими суми предсрочно, включително такса за експресно разглеждане на кредита в размер на 1618,76 лева, неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 773,86 лева, и възнаградителна лихва в размер на 543,47 лева.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора п о чл. 22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 4

1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 5 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на 5 съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключените договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или да предостави банкова гаранция в размер, по-голям от предоставената сума по кредита.

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него "неустойки" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 5, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за "неустойка при липса на обезпечение". В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.