Решение № 464 от 23.06.2026, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 464 гр. Благоевград, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Александра Анд. Стоева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Гражданско дело № 20261210100120 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по искова молба на Д. И. К., ЕГН: **********, с /видно от служебно изготвена справка в НБД/, чрез пълномощника му ЕАД М., представлявано от адв. М. М., против „Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул.

„Лозарска“ № 12, с която са предявени обективно евентуално съединени установителни искове - главен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за паричен заем №566295/19.01.2024г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 10 и т. 20 от ЗПК, и евентуален иск, ако главният иск бъде отхвърлен - за прогласяване нищожността на договорни клаузи на чл.3, ал.7, с която се уговаря дължимостта на месечен лихвен процент на заема, поради противоречието й с добрите нрави и на чл.8, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение, като неравноправна по смисъла на чл.145 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем №566295/19.01.2024г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1 500 лв., който се е задължил да я възстанови, ведно с възнаградителна лихва върху предоставената главница, при уговорен месечен лихвен процент по заема от 3,330% и годишен процент на разходите от 48.170%. Твърди се, че към датата на подаване на исковата молба ищецът е заплатил 1218 лв. по кредита. В чл.8 от договора за кредит във връзка с чл.10, ал.2 от Общите условия било предвидено задължение за кредитополучателя да предостави в тридневен срок обезпечение на вземането по кредита, като при неизпълнението на това задължение се предвиждало 1 заплащането на неустойка в размер на 2 091,39 лв., включена в погасителните вноски. Освен неустойката, съгласно чл.15 от ОУ към договора за кредит, кредитополучателят имал право да сключи застраховка „живот“. Твърди се, че уговорените възнаграждения под формата на „неустойка“ и „застраховка“ са разходи по кредита, които е следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР и поради невключването на тези възнаграждения в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.

Твърди се и нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. При евентуалност, поне клаузите на чл.3, ал.7 и на чл.8 от договора за кредит, с които се уговаря дължимостта на месечен лихвен процент на заема и се предвижда заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение били нищожни. Клаузата за договорна лихва е оспорена като нищожна, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва, противоречала на добрите нрави. Клаузата за неустойка по чл.8 е оспорена като нищожна, тъй като излизала извън присъщите й функции и със същата се целяла свръхпечалба за кредитодателя; същата имала неравноправен характер и заобикаляла императивната норма на чл.33, ал.1 от ЗПК. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Креди Йес“ ООД, с който се взема становище за неоснователност на предявените искови претенции.

Не се оспорва, че на 19.01.2024г. между страните Д. И. К., в качеството на заемател, и „Креди Йес“ ООД, в качеството на заемодател, е сключен Договор за паричен заем №566295, с посочени в чл.3 параметри на същия.

Твърди се, че съгласно чл.8 от договора, в случай, че заемателят не предостави договореното по чл.6 обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното такова не отговаря на условията, посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от Общите условия към договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка, с начин на разсрочено плащане, подробно описан в Погасителен план към договора за паричен заем. Неразделна част от договора за паричен заем били и приложените Общи условия по договора, с които заемателят се бил запознал и съгласил. Твърди се, че договорът е валидно сключен, като заемателят се е запознал изрично и е подписал договора за заем и всички приложения към него, както и документите, свързани с отпускането му, като бил получил заемната сума от заемодателя.

Твърди се, че по договора ищецът е заплатил сума в общ размер на 2086,07 евро /4080,00 лв./, като е направил 17 вноски по 122,71 евро. Твърди се, че клаузата на чл.8 е индивидуално уговорена. Изложени са съображения, че при изчисляване на ГПР не следва да се включва неустойката, както и че същата съответства на присъщите й функции. Твърди се, че в договора за заем и в ОУ има изрична клаузи относно правото на потребителя да се откаже от договора за заем в 14-дневен срок, но кредитополучателят не се отказал, а продължил да ползва сумата по кредита. Моли за отхвърляне на исковете.

Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща 2 представител. По делото е постъпила писмена молба от пълномощника на ищеца – адв. М. М., с която моли предявените искове да бъдат уважени.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ответникът „Креди Йес“ ООД не изпраща представител. По делото е постъпила писмена молба от ответното дружество, чрез адв. К. К., с която моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното:

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: между ищеца Д. И. К. и ответника "Креди Йес" ООД е сключен Договор за потребителски кредит № 566295/19.01.2024г., по силата на който кредиторът е предоставил заемната сума от 1500 лева на кредитополучателя; че на кредитополучателя е начислена неустойка по чл.8 от Договора заради непредоставяне на обезпечение, както и че начислената неустойка не е включена в ГПР по кредита.

Не е спорно по делото, че ответникът „Креди Йес“ ООД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Ищецът Д.

И. К. е физическо лице, което при сключване на Договора за кредит е действало именно като такова. Поради това сключеният между страните договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато е посочен такъв, но не са посочени взетите предвид допускания при определянето му или те са посочени по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен, поради което не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочената 3 цифрова величина, както и когато е налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, а съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Установи се, че в договора за потребителски кредит е посочен ГПР в размер на 48,170%, но съдът намира, че той не отговаря на действително прилагания в отношенията между страните, тъй като при изчислението му не е взето предвид заплащането на уговорената между страните неустойка за неизпълнение на задължението на заемателя за предоставяне на обезпечение, а е следвало да се вземе предвид, тъй като така както е уговорена неустойката по съществото си представлява скрита договорна лихва. И това е така, тъй като непредоставяне на обезпечение по договора от страна на заемополучателя не води до претърпяване на вреди от заемодателя, за да се заплаща неустойка за това. Учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид от заемодателя към момента на сключване на договора, като неизпълнението на това задължение може да обоснове негов отказ да отпусне кредита, а не да е свързано с начисляване на допълнителна сума по договора и то в размер надвишаващ заемната сума. Недобросъвестно е от страна на заемодателя да прехвърля в тежест на заемополучателя риска от неизпълнение на свое задължение - да извърши предварителна оценка на платежоспособността на заемополучателя /чл. 16 от ЗПК/. Заемодателят, като не е взел предвид този разход е въвел в заблуждение потребителя относно реалните разходи по заема, които ще направи, а с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК законодателят цели да защити правата на потребителите като им гарантира, че те ще имат информация за максималната цена, която биха заплатили за предоставената им услуга за периода на погасяване на заема.

Като не е взел предвид този разход при определяне на посочения в договора размер на ГПР, заемодателят е нарушил чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , а това води до недействителност на договора за потребителски кредит по силата на чл. 22 от ЗПК. По изложените мотиви предявеният главен установителен иск се явява основателен.

С оглед основателността на главния иск, то не е настъпило условието за разглеждане на евентуално предявения иск.

По разноските:

При този изход на правния спор, право на разноски има ищецът.

Направено е искане за присъждане на разноски съобразно списък по чл. 80 ГПК и доказателства за платена държавна такса в размер от 84,44 евро.

Представен е договор за правна защита и съдействие между ищеца и ЕАД М., в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

4

Ответникът своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.