Решение № 3428 от 03.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3428 гр. София, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100509479 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 11244 от 11.06.2024 г., постановено по гр. д. № 68610 /2023 г. по описа на СРС, 61-ви състав, са уважени предявените от С. Х. С. срещу „Национална електрическа компания“ ЕАД кумулативно обективно съединените искове, както следва: иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 със Заповед № 182/11.10.2023 г. на изпълнителния директор на „Национална електрическа компания“ ЕАД; иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност експерт програми и проекти“, в отдел „Международно сътрудничество и връзки с обществеността“, дирекция „Административна“ в „Национална електрическа компания“ ЕАД и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 10 210,31 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, извършено със Заповед № 182/11.10.2023 г. на изпълнителния директор на „Национална електрическа компания“ ЕАД, за периода от 13.10.2023 г. до 13.04.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 12.12.2023 г. до окончателното плащане, като този иск е отхвърлен за разликата над този размер до пълния предявен размер от 12 651,90 лв.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на СРС сумата от 810,52 лв., представляваща разноски за държавна такса и депозит за вещо лице, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 19,30 лв., представляваща направените разноски в производството пред СРС, съобразно отхвърлената част на иска.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените от ищеца искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, е постъпила въззивна жалба от 1 ответника – „Национална електрическа компания“ ЕАД, чрез пълномощника си – юрк. Н. К., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че от приложените по делото писмени доказателства и приетите гласни такива, по ясен и категоричен начин е установено, че след сключването на трудовия договор са възникнали обективни пречки, непреодолими за страните, неподвластни на тяхната воля, които създават една нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Твърди, че за повече от шест месеца, след задължителното въвеждане на системата за документооборот, с наименованието „Ивентис“, за работа в дружеството и за около година от тестовото въвеждане — ищецът, на експертна длъжност, не е въвел, отработил, създал нито един документ. Сочи, че Работодателят е установил, че при така създадената нова обстановка, реалното изпълнение на трудовия договор с ищеца е станало невъзможно. Счита, че в конкретния случай са налице предвидените в КТ условия по отношение ангажирането на безвиновното основание за прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, на основание чл. 328, ал. 1 т. 12 КТ. Посочва, че освен проекти, трудовите задължения на ищеца, регламентирани в длъжностната характеристика, изискват всяка една задача да бъде подготвена, съгласувана и завършена в писмен вид в средата на системата „Ивентис“, каквито данни за ищеца липсват. Също така твърди, че липсата на каквато и да е следа от работа в средата на системата „Ивентис“ е това безвиновно основание, на което се е позовал работодателят при прекратяването на трудовото правоотношение. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от ищеца искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Въззиваемият ищец – С. Х. С., чрез пълномощника си – адв. Цв. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в срок отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност по подробно изложени съображения.

Счита, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението в частта, с която е отхвърлен частично искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над уважената част от 10 210,31 лв. до пълния предявен размер от 12 651,90 лв., не е обжалвано от ищеца, поради което същото е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е 2 обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По отношение единственото въведено с въззивната жалба оплакване, касаещо приложимостта по отношение на ищеца на уволнително основание по чл. 328, ал. 2 КТ следва да се отбележи следното:

По делото страните не спорят, че между ответника и С. Х. С. е съществувало трудово правоотношение, по силата на което последният е заемал длъжността „експерт програми и проекти“ в дирекция „Административна“, отдел „Международно сътрудничество и връзки с обществеността“ при ответника, както и че със Заповед № 182/11.10.2023 г. (л. 97 от делото пред СРС) трудовият договор на ищеца е прекратен едностранно от работодателя, на основание чл.328, ал. 1, т. 12 КТ.

Във всички случаи на прекратяване на трудовото правоотношение следва да има яснота за основанието, на което се извършва, както с оглед защитата на работника или служителя, така и поради правните последици. От значение е именно основанието, посочено в заповедта за уволнение, а не друго, макар и обективно да е съществувало към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, като е възможно и посочване на повече от едно основание за уволнение. Причините за уволнение могат да бъдат посочени и в друг документ, към който препраща заповедта, стига той да е известен на работника или служителя. Задължението за излагането на мотиви към заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е свързано на първо място с осигуряване на възможността на работника или служителя да защити правата си при оспорване на прекратяване и на второ място с различните правни последици на отделните основания за прекратяване. Конкретното съдържание и обема на мотивите са различни с оглед на отделните основания за прекратяването на трудовия договор. Доколкото изложените към заповедта за прекратяване на трудовия договор мотиви са именно във връзка с осъществяване на правото на защита на работника или служителя, то липсата на такива ще е основание за незаконност на прекратяването (Решение № 346 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 468/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 46 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 16/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 295 от 29.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1178/2016 г., IV г. о., ГК).

Принципно основанието по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ обуславя безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните. Субективното право на уволнение е упражнено от работодателя законосъобразно, когато е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини, извън волята на страните по договора. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, обикновено външни за страните по трудовия договор, поради което основанието по т. 12 е формулирано общо (Решение № 218 от 17.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 984/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 504 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 1336/2009 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС и др.).

3

При уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, работодателят трябва да докаже, че има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор, респективно на трудовите функции от страна служителя е станало невъзможно. Такава обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор се счита за настъпила, например, когато работникът/служителят не получи лицензи или разрешения, от които се нуждае, за да изпълнява работата си, бъде отстранен от работа по силата на наложена процесуална мярка от прокурора или съда; отнето му е свидетелството за провоуправление на МПС, а то е необходимо за длъжността шофьор, трябва да му се направят имунизации, несъвместими със здравето, и т. н. В кръга на това уволнително основание попадат и всички хипотези, когато настъпят обстоятелства, правещи заемането на длъжността несъвместими с изискванията на нормативен акт. (вж. в този смисъл Решение № 342 от 4.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 11/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 2301 от 24.01.2007 г. на ВКС по гр. д. № 947/2004 г., III г. о., Решение № 40 от 15.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2680/2016 г., IV г. о., ГК).

Настоящият съдебен състав приема, че процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е формулирана общо и в нея не се съдържат конкретни мотиви /факти/, годни да обосноват състава на посочената правна норма, а именно чл. 328, ал. 1, т.

12 КТ. Предвид изложеното по-горе, не е достатъчно в заповедта да се посочи, че е възникнала „невъзможност за реалното изпълнение на трудовия договор“, „при така създадената нова обстановка […] както и по причини,, произтичащи от независими от служителя и работодателя фактори“, без изрично да е посочено в какво точно се изразява тази обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. В случая, конкретни факти и обстоятелства, представляващи основание за прекратяване на трудовото правоотношение, а именно липсата на отработени документи в системата „Ивентис“ („Евентис“), задължителна за работата на всички структурни звена в ответното дружество, са посочени за пръв път в отговора на исковата молба и впоследствие във въззивната жалба.

С оглед обстоятелството, че от значение за мотивираността на процесната заповед е тези факти и обстоятелства да се съдържат именно в нея (като в настоящия казус липсва и препращане към друг сочещ причините за прекратяването на трудовия договор документ, известен на ищеца), не е допустимо въвеждането на фактически твърдения за основанието за уволнение едва в рамките на съдебното производство.

Предвид изложеното дотук и с оглед обстоятелството, чев процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение липсва подробно изложение на фактите, които са обусловили настъпването на прекратителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, то същата се явява незаконосъобразна и следва да бъде отменана, което обуславя основателност на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ.